|
Събрахме си се, събрахме, от разни краища на Родината, на гара Костенец в събота сутринта. Тук май сняг не беше валял – по улиците и тротоарите нямаше и снежинка. Беше студеничко, а големите рилски баири се белееха примамливо на юг и ме изпълваха с радостни предчувствия въпреки мрачната метеорологична прогноза. Довтасаха Павел и Цецо, взеха ме от гарата и хванахме пътя за планината.
Към 10:30 тръгнахме от вилите нагоре към река Чавча. Още не бяхме измислили окончателно, къде точно искаме да ходим, та за всеки случай си носехме и палатка (тя така си и остана само с носенето, но карай да върви!). Тук вече имаше сняг, макар и малко. Колкото и тънък да беше, създаваше някакво празнично зимно настроение. Дърветата бяха като излезли от някоя книжка за Дядо Коледа и джуджетата – целите заснежени, отрупани, бели и приказни. Показа се и Дядо Райко и всичко заблестя и заискри. Цареше чудна тишина и спокойствие.
Последните човешки стъпки се отбиваха някъде нагоре по Крайна река, а по нашия път никой не беше вървял. Нагоре снегът постепенно надебеля. По едно време Цецо реши, че е дошло време за снегоходките, а останалите последвахме светлия му пример.
Продължихме да топуркаме нагоре по пътя, но по едно време огладняхме. Тъкмо установихме това, и отляво като по поръчка се появи една масичка, на която да се настаним. Не си правихме труда да я чистим от снега – той си беше достатъчно сух. Уж не изглеждаше да е много студено, но като подъвкахме десетина минути, почнахме да се вцепеняваме и побързахме да приключим с яденето и да продължим.
По пътя имаше нападали много дървета, които се преодоляваха доста неудобно със снегоходки на краката. Имаше и надвиснали арки от заснежени клони, с нетърпение жадуващи да изтърсят снежния си товар в нечий врат. Чудно ми беше, как не ги домързя да укрепят с метални мрежи скалите на Фитиля, а никой не се хващаше да разчисти пътя. Но всяко зло за добро!
Стигнахме Адживалица, взехме окончателно решение за направлението на главния удар и тръгнахме наляво към хижа "Белмекен". Слънцето вече се беше скрило зад пелена от облаци и пейзажът стана по-сив и едноцветен. Пътеката се промушваше под някакви сплетени заснежени клони, през които никак не ми се минаваше, затова предложих да я зарежем. Минахме наляво през гората, където като че ли имаше по-малко провиране. По-нагоре излязохме пак на маркировката.
Снегът в гората беше дълбок около 30 см. Павката започна да убеждава Цецо, че ще е много добре да атакуваме точно сега и точно оттук вр. Жълтата скала (дом на забележителен по своето количество и качество клек), но Цецо беше нащрек и не се поддаде на тия инсинуации. Забелязах, че един бор на върха застрашително се клати, а нагоре по долината се чува фучене – явно бе пристигнал обещаният от синоптиците вятър. В първите клекове снегът си дойде на думата и започна сериозно правене на пъртина. Малко се позагубихме, но бързо намерихме просеката. Заваля сняг. Покрай един стълб излязохме на поляната Голямото торище. Тук вятърът вече беше силен и духаше право срещу нас, което не беше никак почтено от негова страна. Почти нямаше сняг за газене, защото вятърът го беше издухал, но вървяхме неудобно, превили се като гърбави, за да си пазим лицата.
После дойде истинският клек под хижата. Бог да го поживи, тук падна газене! Все пак, приятна изненада за мен беше това, че просеката е била прочистена и разширена. Не беше трудно да я следваме, личеше си. Тук-там бяха вързали по клековете и някакви жълти найлони за маркировка. Почна да мръква, но вече бяхме много близо до хижата и на никого не му се спираше да бърника по раницата за осветление в силния вятър. Той все така духаше право срещу нас. Сменяхме се често, защото ровенето беше уморително дори със снегоходките. Като ми дойдеше редът да газя пръв, хвърлях поглед напред да запомня следващите десетина метра, после се навеждах, за да не ми духа толкова в лицето и вървях по памет. Мързеше ме да извадя шлема, пък и не беше особено студено.
Последните метри под прага на езерото издрапах с големи усилия, помагайки си с пикела, защото вятърът се спускаше надолу по стръмнината с такава сила, че трудно се пазеше равновесие. Най-после стигнахме хижата. Вече беше кажи-речи тъмно. От паркинга дотук ни отне 7 часа. Вмъкнахме се вътре – какъв кеф, никакъв вятър в хижата! В коридора имаше много навят през процепите сняг, явно вратата не беше уплътнена добре. Чакаше ни обаче неприятна изненада: нито съчица за горене нямаше в цялата хижа. Бяха отворени столовата (от която даже бяха изнесли печката), едно спално помещение насреща и старата стая на долния етаж. Дърва обаче нямаше.
Няма - няма, организирахме си чревоугодническо угощение на масата в столовата при температура минус пет градуса. Повечето неща ги ядох с ръкавици, защото иначе беше неприятно. Установих, че едно одеяло, наметнато като пончо, прави вечерята направо комфортна. Цецо извади примуса и се захвана да ни пои, като топяхме от наветия в коридора сняг: там имаше количество за поне месец.
Тъкмо се бяхме вече разплули с пълни търбуси и мислехме за полягане, и ето ти нова беля. Входната врата, освен дето не се затваряше плътно, но и въобще не можеше да бъде затворена по нормалния начин – езичето, свързано с дръжката, беше повредено и не излизаше. За да не вее в хижата още сняг, просто държахме вратата заключена отвътре. Надявахме се, че ако някой по-луд от нас дойдеше отвън, щеше да реве достатъчно високо, за да го чуем. Вятърът обаче се престара и при един порив се наду така, че изкърти вратата от касата, както си беше уж заключена – отскубна се желязната планка на касата, в която влизат езичетата. Оказа се, че сам човек не може по никакъв начин да удържи вратата затворена. Двата квадратни метра площ, обърнати към беснеещия вятър, правеха невъзможна мисията да я подпрем с нещо тежко отвътре. Нямаше толкова тежък предмет под ръка, нужно ни беше нещо с масата на самосвал. Ние обаче сме хитри! Докарахме две пейки и два сандъка за дърва, наредихме ги по дължина и подпряхме вратата на срещуположната стена. Отварянето стана много сложно, но пък нямахме никакви грижи с тая врата през цялата нощ.
Натъркаляхме се в чувалите и оползотворихме достойно една от най-дългите нощи в годината. Гордо проспахме 11 часа в блажен уют, докато навън бурята вилнееше от яд, че не може да влезе през подпряната врата, и дрънчеше оглушително с неведоми полуподвижни части от хижата.
Надигнахме се по светло. Продължаваше да вали, но на разсъмване вятърът значително отслабна и аз даже опипах почвата с намек да проверим, каква е хавата към Равни чал, но не срещнах никакво разбиране. Не че и аз бях кой знае колко мераклия – по върха още духаше здравата, имаше мъгла, а стръмното място на качването към върха със сигурност не беше лавинобезопасно точно в тоя момент. Така че се приготвихме да слизаме, откъдето бяхме дошли. Рила не беше много гостоприемна тия дни.
Закусихме на сухо и тихо. Сиренето ми беше замръзнало и не можах да го ям. Намерихме гвоздеи и поправихме вратата, която се оказа отвсякъде крива – след като изправихме и заковахме здраво изкривената планка, вратата вече не можеше да се заключи. Нужна беше пила, но нямахме, затова на тръгване завързахме възможно най-стегнато дръжката за един як гвоздей, който забихме в касата отвън. Изметохме снега от хижата, който вечерта бяхме разнесли навсякъде, и потеглихме.
От вчерашната ни пъртина нямаше и следа. Отново изгазихме преспите през клека, но надолу беше по-лесно.
Спря да вали и даже се показаха късчета синьо небе. Времето беше омекнало и в гората температурата се покачи над нулата. Снегът се скашка неприятно, а от клоните се лееха цели потоци от топящ се сняг, които направиха дрехите и раниците ни на мокри кокошки. Като слязохме до Адживалица, влязохме в мъгла. Тук беше по-студено, снегът се смръзна и спря да тече отгоре ни. През нощта на пътя бяха нападали доста нови дървета, прекършени или направо изкоренени от бурята. Слязохме до вилите два пъти по-бързо, отколкото се качихме в събота. Там температурата беше минус един градус, но с приближаването ни към Мордор постоянно падаше. Върнахме се по светло, наистина неприлично рано.
Докато си занеса раницата от колата до вратата на блока, направо се озъбих от студ.
|
