|
Студът неумолимо пробива най-слабата част от облеклото. Я краката започват да изстиват през калпави обувки, я гетата е накриво и пуска сняг, или пък панталонът е компромисен, а може би ръкавиците са тънки?...Всяка недобре защитена част започва да пропуска, като корабна пробойна - опасно разширявайки се, а ако случайно тялото е отлично защитено, подлият студ опитва да навлезе през душата – всявайки паника, умора, мисли за смъртта и колебания.
Това за душата го знам от малък – първото ми зимно нощно загубване в Родопите, когато бях едва на дванайсет години. След цял ден каране на ски реших да мина напряко през горите и вървях, вървях, вървях в мрака, докато накрая не седнах в снега, ревейки, омазан в сополи и примирение. След като поседях хлипайки и ми стана зверски студено се вдигнах, като хипнотизиран и продължих, докато не стигнах разчистен път по който се прибрах.
Всичките тези глупости си ги мисля, докато бавно крача през гората, хрус, хрус, хрус....крача бавно, за да не се изпотя, а съм в гората в полунощ при минус 14 под предтекст, че тествам новите си пухени придобивки. Топлят – мамка му! Все едно съм си в офиса. А съм само по термо бельо, шапка и ръкавици, с лек пухен панталон и минималистично пухено яке. Поспирам за по четвърт час неподвижен и прав, до коленете в девствения сняг, уж да се опитам да усетя дали без загряващо тялото движение няма отнякъде гадничко да захладнее, но всъщност съзерцавам боровете, тишината и лунното небе. Привиждат ми се сенки, но се успокоявам с „Няма от какво да се страхуваш, копеле! От теб трябва да се страхуват! Ти си злодеят, нали така?!” Отсреща светлинките на Клисурски манастир. За колко време замръзва една плюнка на този студ? Добре, че не взех челник – като привикнеш с тъмното, всъщност разбираш, че не е тъмно.....хрус, хрус, хрус....жалко, че няма вятър, явно ще се правят нови тестове за ветроупорност. След час и половина се прибрах у дома, разлайвайки измръзналите комшийски кучета.
|
