Re: На Пирин / Хоби, Развлечения / Туризъм

Напоследък май почти никой не пише, къде е ходил, та рекох да дам светъл личен пример...

В петък следобяд малка компания (Павел, Цецо и аз) минахме през Банско и постояхме малко на кинофестивала, колкото да видим представянето на участниците в българската експедиция на Гашербрум. По-късно вечерта се изнесохме до паркинга под х."Бъндерица", където нощувахме.

Съботната сутрин беше ясна и тиха. Като съмна добре, тръгнахме нагоре. На Павел му беше влязла някаква муха за Къркъмски чал, вероятно защото е насред клека. Та насам, натам, накрая се понесохме към въпросния чал. За да не ни е съвсем скучно, се качихме по западния ръб на средната Тодорка. Началото не го направихме много добре, минахме твърде вляво, край езерото Окото, поради което трябваше на прегазим малко клек, но наистина беше малко и никой не го направи на въпрос.

На Тодорин връх погледахме във всички посоки - денят беше още много хубав и предлагаше отлична видимост. Слязохме надолу до седловината между Тодорин връх и Къркъмски чал. Тук Цецо прояви здрав разум и каза, че ще ни изчака на това място да се върнем от клека (ако нещо страшно не ни изяде вътре). С Павел си оставихме раниците на отговорно пазене и поехме към зеленчука.

Дяволът се оказа не толкова черен. Из клека имаше пояси с блокаж, които можахме да следваме почти без да се налага да газим. Много ни помогна г-н Пиринският Пръч, който беше направил пъртини по най-чистите и удобни места, а ние се стараехме да ги следваме. Без затруднения за около час излязохме на връхчето. Не е нищо особено, куп скали сред клека, но гледките оттам си струват - вижда се съвсем отблизо целият склон от р. Демяница нагоре към Стражите и Газей, а и Къркъмските езера са много красиви.

На върха и после на връщане срещахме на няколко пъти малко стадо от няколко диви кози, които ни наблюдаваха с не по-малко любопитство, отколкото ние тях. Сняг имаше малко - по южните склонове никакъв, по северните - вече непрекъснат, но тънък и плътен, удобен за ходене.

Събрахме се с Цецо, минахме по лятната пътека през Тодорината порта (по пътеката срещнахме доста хора) и слязохме към Жабешкото езеро и река Бъндерица. Стана вечер, заоблачи се, задуха вятър и ние решихме, че ни стига за деня. Вечеряхме и легнахме да спим.

През нощта задуха на силни пориви и заваля мокър сняг, който покри всичко наоколо. На сутринта обаче вятърът бе утихнал, небето беше отново кристално чисто, въздухът - прозрачен, а новият сняг беше пременил планината в забележително красива одежда. Когато огря и Дядо Райко, стана доста топличко и приятно. Продължихме да слизаме към хижа "Вихрен". Поради това, че в началото беше валял дъжд, всичко беше ужасно заледено и се ходеше трудно даже по равното, а точно край хижата ледът бе най-много и най-хлъзгав. Никой не носеше котки (нямаше и особен смисъл, снегът беше още твърде малко), имахме само щеки, а Павел бе взел и пикел. Доста се попързаляхме по леда. Моят задник, с помощта на щеките, някак оцеля без натъртвания.

Пред хижата седнахме на една огряна от слънцето и вече полуизсъхнала полянка да закусим. Новият сняг и ледът промениха плановете ни, които до вечерта бяха по-големи. Решихме да се задоволим с едно качване на връх Вихрен. Цецо го домързя и остана долу, а ние с Павел, отново без раници (ах, как обичам да ходя така!), тръгнахме нагоре.

След като набрахме височина, леденият пояс остана под нас и снегът стана много по-приятен за ходене. Беше учудващо малко за данданията, която слушахме цяла нощ, докато валя. Павел взе да се оплаква, че по пътеката му било скучно, и искаше да вървим през Джамджиевия ръб. Ръбът отдалеч изглеждаше сух. Бях сигурен, че не е точно така, както изглежда, и имах големи съмнения, защото двамата като екипировка имахме общо 1 пикел и 1 чифт щеки, но накрая се навих. Тръгнахме по пътеката за Казана. Отказах обаче да се съглася да пробваме изкачване по един друг ръб, вляво от Джамджиевия. Помислих си, че ако се нахендрим, ще се окажем в голямо приключение при липсата на екипировка.

Ръбът отблизо се оказа леко заснежен, както всичко останало. По-голямата част от стръмните скали бяха сухи, но имаше и покрити с топящ се сняг участъци, които бяха хлъзгави и изискваха голямо внимание. Падането оттук може да е смъртоносно, което показват няколкото плочи, поставени по ръба. Докато се наумувам, дали не дърпаме прекалено силно Дявола за опашката, най-лошото свърши - изкатерихме най-стръмните скали по ръба. Оставаше ни да вървим нагоре и да се наслаждаваме на чудните гледки наоколо. Леко поръсеният със сняг Вихрен, северната му стена, Кутело и Казаните бяха неописуемо красиви и примамливи. Изпод снега стърчаха китки изсъхнали, но все още ясно разпознаваеми еделвайси.

За час и двайсет минути, откакто напуснахме пътеката, стигнахме на върха. Изядохме един шоколад, поснимахме и тръгнахме да слизаме през Кабата. Разминахме се с доста хора, вървящи в двете посоки по пътеката. Върнахме се до хижа "Вихрен" и тъкмо тръгнахме надолу по пътя, който вече се беше почти размразил, когато отдолу се зададе Цецо с колата.