|
Дългоочакваното пътуване започна на 14 ноември, събота, около 7.00 сутринта, с автомобилни неволи. Както винаги. Затова няма да се спирам на този момент, а ще карам напред. По план тримата от нашата кола трябваше да се срещнем към 8.30 на паркинга до въжената линия към хижа „Плевен” с четвъртия ни спътник, който престигна сам с колата си от друго място. До този момент бяхме по план. Около 8.30 се събрахме с колите на това място на пътя, където той пресича реката и има две последователни мостчета. Разтоварихме багажа, оставихме двама за пазачи, другите двама закарахме колите до платения паркинг до кофата. Платихме си престоя и хукнахме пеш надолу по пътя, под приятно звучащите думи на раздяла с пазача на пракинга: „Значи ако не се върнете до неделя следобед, да се обаждам да ви тръсят...” Тоя човек не го знам как се казва, но в последните години сигурно вече десетки пъти ни е посрещал и изпращал така. Къде отивате, кога ще се върнете, ама то там е опасно, студено, и т.н. и т.н. Както и да е. По план трябваше да тръгнем нагоре най-късно в девет. Но не би. Първо закъснение. Мятаме раниците на гръб и поемаме нагоре по реброто в 9.30 часа. Късно, но все още сме оптимисти. Правим разчетите така, че най-късно до 15.30 да сме на връх Ботев.
Започваме да разбираме колко криво сме си правили сметките още в самото начало. Наклонът е стръмен, ама като казвам стръмен, имам предвид много стръмен. Изкачването се усложнява от липсата на пътека и многото камъни и нападали клони, засипани от прясно окапалата шума на дърветата. Всяка крачка е съпроводена с внимание и опипване на терена, преди да се отпусне крака, което води до много по-голям разход на усилия и енергия. Нали сме още в началото обаче, това не ни притесняваше особено.
След доста изкачване се излиза на един ясно изразен ръб, който се влива в основния, идващ от ВЕЦ „Видима”, точно в началото на дългата поляна, която е обозначена на картите като Голям Осрядък. Голям кеф беше това ръбче, със страхотни панорами, същевременно тясно, равно и обрасло с дървета. Най-странното, което намерихме там, бяха останките на стар път или някаква пътека. Но не ще да е било пътека, защото си личи, че здраво е копано, а на места личеше каменна зидария отстрани. Този път дойде някъде отдясно, т.е. от запад, следва известно време нашата посока, после като започнахме пак изкачване започна да върти около ръба и накрая отпраши някъде в ляво, на изток от ръба. Ако някой знае нещо за това дали от там е минавал път и докъде е стигал, ще ми бъде любопитно да чуя тази информация.
Някъде към края на изкачването до поляната се появиха първите неприятни проблеми. Случиха се с мен. Дали от дългото стоене зад бюрото, дали от притеснението, което изпитвах още отначало как ще се справим, дали от комбинацията от фактори от физичаски и психологически характер, но ми се схвана мускула на дясното бедро. Нищо не казах на другите, издрапах до поляната, в началото й спряхме да пием по един чай, да похапнем и да се насладим на гледките. А те си заслужават.
Ето тримата ми спътници:
Ето и гледката, коятомечтая да видя от студентските си години:
Гледал съм я тази поляна от хижа „Плевен” десетки пъти, всеки път обещавайки си, че ще отида някога там и ще се обърна към хижата. Най-после се случи. По този повод нащраках доста снимки, няма да ги показвам тук, че ще заемат много място. Ето ги: , ,
На поляната бяхме в 11.30. По моя лична преценка двата часа изкачване бяха нормално време.
След като прекосихме по поляната по дължина отново се движехме в гора, отново по стръмен склон, но този път вече със сняг. При влизането ни в гората от поляната за последен път видяхме и слънцето. Ръбът е стръмен, северен, а сега е ноември и слънцето е ниско. През цялото време се придвижвахме в сянката на планината, по тази причина и през цялото време газихме сняг. Докато по южните склонове, както видяхме по-късно, снегът почти беше изчезнал, то по северните вече е с трайно присъствие. Не беше много, 5-10 см, тревите стърчат отдолу, но тъкмо по тази причина по-коварен. Не се вижда къде е туфа, къде дупка, къде има камък... и тревата се пързаля. При това изкачване през последния горски участък разбрах, че имам сериозен проблем – схванаха ми се и двете бедра. Подхвърлих на другите, че работата не е добре, да имат едно на ум, ако ги изюркам да слизаме, стиснах зъби и продължих. За втори път се сблъсквах с този проблем и знаех, че при определени обстоятелства и с малко повечко усилия болката се преодолява, дори на моменти изчезва. Обяснявам ви всичко това не за да се хваля, че видиш ли боляло ме е пък съм се качил, а за да обясня липсата на снимки. Нямах никакво желание и възможност да търча напред-назад, да снимам хората, да избирам места и гледки, както правя обикновено. Мисълта ми беше насочена само към това да издрапам и фотоапаратът така и си остана през по-голямата част от времето в раницата.
Горският пояс свършва точно пред първото и може би най-сериозно препятствие по маршрута. Една скала, пресякла цялото било от край до край, прилично висока и стръмна. Отдалеч ни изглеждаше доста притеснително. Отблизо обаче се видя, че дяволът не е толкова черен. Отдясно категорично не можеше да се подсече. Отляво изглеждаше възможно. Но само в началото, не знаехме какво е отзад. Макар че сред последните дървета под тънкия сняг личеше нещо като пътека в ляво, не посмяхме да подсичаме. Пък и си направихме сметката, че след като наклонът в ляво е толкова голям, така и така ще опъваме парапет, по-добре да караме директно през скалата. Екипирахме се, извадихме въжето и докато другите слагаха котките (аз реших, че няма нужда) тръгнах нагоре с единия край на въжето на мене. Забравих да уточня, че така и така бяхме в левия край на скалата, започнахме изкачването й оттам. А и сякаш там беше най-лесно преодолима. Изкачих два-три метра по туфи трева и скали, после по диагонален перваз, който премина в хоризонтален, стигнах някъде до средата на скалния масив. Там се осигурих за едно дърво и другите запълзяха след мен. Събрахме се сравнително бързо, но вече започнах да проумявам, че ако имаме още няколко такива препятствия по пътя, ще замръкнем някъде по ръба. Дойде последния от групата и подзе той нагоре. Второто въже беше може би най-трудният технически участък, аз го преценявам на трета-четвърта категория. Първо право нагоре, после по друг диагонален перваз в ляво и чухме триумфиращ вик: „Намерих клин!” Аз си представях що за клин и това и на въпросът ми в този дух получих вече не толкова въодушевен отговор: „Абе то един клин... целият ръждясал”. Не се знае откога е там.
В този участък загобухме най-много време. Докато се измъкнем и четиримата, докато се съберем... Добре, че край този клин имаше други подходящи места за осигуровка. Там се оказа тясно и в един момент представлявахме камара от четирима души на отвесна скала, целите омотани във въжета. Докато се размотаем и продължим убихме още ценно време. Третото въже минахме сравнително бързо, горе вече взе да заравнява. След като изпълзяхме на равното направихме неприятната равносметка, че сме загубили близо два часа само в този участък. Съвсем сериозно обсъждахме вариант за нощувка на открито някъде по пътя. Защото ни беше ясно, че минем ли още малко нагоре, връщане няма да има. Аз си казах, че много по-бързо щяхме да преминем, ако бяхме направили две свръзки, но нали трябват и две въжета, а някой трябва да ги носи... Всъщност основният ни проблем беше непознаването на маршрута. Никой от нас не знаеше какво ни чака и какво ще трябва да преодоляваме. Следващия път бихме отишли по-подготвени.
Другото, което искам да уточня, е, да не си помисли някой, че като сме опъвали три пъти парапет по скалата, е била кой знае колко висока? Няма такова нещо, може би дори ако се изкачи вертикално ще стигне едно четидидесет метрово въже. Нашето беше такова, но първо се изкачвахме на диагонали и второ осигурявахме се на първите удобни места, които намирахме. Най-много въже ползвахме при втория парапет, и то пак не беше повече от 25 метра.
Тук ще вмъкна, че през лятото подсичането от ляво на този участък може би е напълно възможно. Дори май някъде в старата тема това беше описано.
След кратко тревно изкачване се изправихме пред второто предизвикателство, за щастие както разбрахме по-късно и последно. На ръба стърчи изправена скала, незаобиколима ни от ляво, ни от дясно. Само през средата й, разцепвайки я на две, преминава диагонален стръмен улей, който извежда в посока дясно. За да стигнем до него обаче трябваше да подсечем стръмен склон. Другите, нали вече бяха с котки, отидоха да опъват парапет, а аз спрях да сложа моите. Така като стигнах при тях първият вече не се виждаше в горния край. Тук опънахме цялото въже. Технически нямаше нищо чак толкова трудно, освен едно прагче от около два метра, но предвид склона надолу, който се явява там естествен продължител на стръмния улей, решихме да се подсигурим. През същинската зима това може би е единственият път, а при определени условия със сигурност е лавиноопасен.
След като изпълзяхме и от там си поотдъхнахме – теренът нагоре изглеждаше лесно проходим и ясен. Вярно, осеян с доста скали, но всички с възможност за заобикаляне. Не знаехме, че ни очаква още едно препятствие, което не се вижда от позицията, в която бяхме.
Следва дълго, макар и стръмно изкачване по тревен склон. Тук двама останаха да събират въжето и аз си позволих да спра и да извадя фотоапарата:
Поляната на горната снимка е тази на нашия ръб, за която обясних по горе, че сме пресекли по дължина.
Ето три различни погледа към хижа „Плевен” от това място:
, и
След дългото и стръмно изкачване по тревистия склон се излиза на нещо като връх. Казвам „като връх”, защото както се върви по реброто изведнъж се оказва, че човек е стъпил на един ръб, от който следва стръмно спускане. Някак си билото е пресечено напречно, има нещо като напречен процеп, в който трябва да се слезе. Тук при много сняг със сигурност е проблемно място. Може би трябва да се слиза на рапели. В нашия случай намерихме път надолу, леко в ляво, плътно под една скала. Докато слизах се чудех как е възможно така добре да личи пътеката по острещния склон. Оказа се, че това са стъпки на диви кози. Смея да твърдя, че те бяха едва ли не спасителни за нас. От този момент нататък ни водеха почти до билото. Животните, нищо, че са диви кози и ние ги свързваме с катерене, бяха избирали навсякъде най-лекия път. С най-малко сняг и само по трева, без да пресичат хвойнови полета. Също така решаваща беше помощта им точно там долу в процепа – в началото има преодоляване на един скален праг и ако не бяха дирите доста дълго щяхме да се чудим откъде точно да го преминем, за да продължим след това. След това се преминава през скална цепнатина, която се явява единствен път нагоре. Нямаше как да проверим, но мисля, че заобикалянето е невъзможно, поне не и без катерене.
Ето цепнатината:
и
След това вече става лесно. Билото се вижда право напред и нагоре. Изкачването е стръмно, но няма вече технически сложни пасажи. При наличие на много сняг през зимните месеци би било по-сложно, защото има лавиноопасни участъци, които ще трябва да се избягват и човек да се придържа по към скалите. В нашия случай обаче такъв момент нямаше, затова отпердашихме право нагоре по козите следи. В момента, в който кривнаха на запад, ги напуснахме, но там целта ни вече бе близо. В последните метри преди билото се наложи да пресечем едно доста обширно поле със замръзнал фирнован сняг. Има такива неща вече, нищо, че е едва ноември.
По описанията на маршрута, които бях получил, правех сметка, че ще излезем някъде в района на заслон „Маринка”. Оказа се обаче, че не е точно така. Излязохме на третата къщичка на кабела след заслона в посока върха. Беше 16.30. Първоначално смятахме в заслона да поспрем, да похамнем, дори да нощуваме, ако се наложи. Като се изправиха обаче пред нас кулите на върха, забити в кристално чистото небе, и като си дадохме сметка, че до заслона ще направим едно излишно слизане, без много да се помайваме отпрашихме парво нагоре. Имахме известни притеснения как ще качваме Ботев. Всички живеем с мисълта, че изкачването е дълго, стръмно и тежко. В този момент то ни се стори детска игра. Да се изкачиш на някакво хълмче, след всичко, коети си изкатерил преди. Изкачванетопо ръба беше много по-стръмно и по-дълго от това на самия купол на върха.
Не се сдържах и нащраках малко картинки, защото залезът беше започнал:
Ето още снимки оттам:
, , и
После газ нагоре. Прелетяхме го това разстояние до върха. В смисъл не го усетихме като натоварване и като умора. На мен лично ми пораснаха крила в момента, в който излязох на билото и видях коловете и къщичките.
Ето го Ботев на залез:
На върха стигнахме точно по здрач. В 17.30 часа. Някои хора изявиха желание да се снимат, затова се позабавихме малко, преди да се докопаме до живителните чай и вода.
и
После – хапване, сръбване, сладка раздумка и хайде надолу към заслона. В пълен мрак и на челници. И при невероятни за Ботев метеорологични условия. Целият ден събота беше разкошен. Слънце (въпреки че от него почти нищо не видяхме) и кристално ясно небе без нито едно облаче. Същата беше ситуацията и вечерта. Слизайко от върха наблюдавахме ширналите се на юг и север градове, градчета и села. Всички светеха с кристално чисти светлини и полетата бяха осеяни сякаш със светулки, групирани във всевъзможни формации. Красота.
В заслона влязохме към 18.30. Предварителните ни очаквания се оправдаха. През целият път си мечтаехме, че там ще сварим някой, който е запалил печката и ние ще влезем на топло. Това се случи. След този ден настаняването ни по пейките беше съпроводено с усещане за върховно блаженсто. После – чорбичка, след нея – мръвка с червено вино. Идилия. И кеф.
Човекът, когото заварихме там, се оказа от Пловдив. Качил се от Карлово през Купена. И дошъл около час, час и половина преди нас. Тогава май му благодарихме за запалената печка, нонищо не пречи да го направя пак, ако чете тези редове: Благодаря!
А за неделята – отделен разказ.
Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене
|
