Re: Ком-Емине на части - пътеписи / Хоби, Развлечения / Туризъм

Здравейте!
Наскоро започнах Ком-Емине на части и съм описала преживяванията си на блога. За да не правя реклама, публикувам тук. Надявам се да е от полза за някой. Описала съм тук-там и по-особени места, където се губи маркировката. По-опитните от вас няма да имат проблем, но такива новобранци в дългите преходи като мен може и да намерят нещо полезно.

--
Идеята ми е да опиша прехода на маршрута, който от известно време правя. Целта е да се стигне до Емине, но на части, а не наведнъж, тъй като е доста натоварващо да се върви 15-20 дни без прекъсване.

Тъй като другите от компанията бяха преминали вече част от маршрута, започнахме от гара Лакатник. 8:30 сутринта, слизаме от влака. В дефилето все още беше сравнително по-тъмно, над него все още бяха надвиснали сутрешните изпарения от валежите, които бяха продължили няколко дни по-рано. В далечината отсреща се виждаше алпийската къщичка, кацнала на лакатнишките скали като малка къщичка за птици. Няколко батерии за фотоапарата в повече за всеки случай и отново нагоре. Орехи, къпини, диви круши, малини… нямаше нужда да закусваме по-рано с градски сандвичи. Заизкачвахме се нагоре към село Лакатник и пухкавата мъгла и блестящите паяжини останаха някъде долу под нас. Село Лакатник. Автобусната спирка е наречена „Последна грижа“. Зависи. Една възрастна жена ни спря да ни пита за автобуса от гарата до селото. Искаше да слезе до долу до пощата и изглежда беше дошла доста по-рано. Разказа ни за някакви добри хора от Враца, които един ден отивали към хижа Тръстена и я срещнали на пътя и я качили до селото. Не ми се иска да остарявам и да чакам добри хора да ме закарат до някъде, защото се придвижвам трудно дори и с бастун… Оставихме я назад по пътя.. Едва километри нагоре се сетих, че съм можела да й помогна. Може би е ходила за пенсията си до пощата. Има възможност за възрастни хора, които трудно се придвижват, да им я носят до домовете, но как да се сетя.. Така ми се иска някой ден пак да я открия и да й кажа…

И така, в селото всичко е замряло. Местния хоремаг се ползва и от пиячите. Имаше 1-2 деца, може би отишли там за лятото. Паметник на загиналите лакатничани в Балканската и в Междусъюзническата войни. Плоча за дарителя на книги за библиотека. Плоча за партизаните, минали от тук, за да освобождават района от окупаторите фашисти. Един човек ни се оплака: сградата ей там беше преди голяма хлебопекарна, сега я виждате как се руши. На тази сграда е и плочата за партизаните…

Нагоре по пътя пак малини, къпини, орехи… И х. Тръстена. Маркировката – перфектна. По средата между селото и хижата има надпис за вода върху едно дърво – няма как да се подмине незабелязано.

Стигнахме до хижата и се оказа, че се сменят хижарите. Предишният хижар починал, жена му изглежда се е пропила и явно е имало оплаквания от нея и арендаторите са решили да я сменят. Тя точно си изнасяше вещите и се бяха нанесли новите хижари: семейство, което досега са работили на малиновата нива до хижата. Забравих да спомена, че има такава нива по проект, финансиран от ЕС и от малините се прави вино и ракия. Ракията е доста силна – 60 градуса! Та това семейство от този ден, в който пристигнахме ( в края на август 2009 г.), беше започнало да изпълнява задълженията си и все още бяха леко притеснени и се стараеха много да ни угодят. За съжаление предстои ремонт, а и „административните“ промени явно са допринесли и нямаше какво да ни предложат за ядене и пиене освен кебапчета от тяхната храна и бира и безалкохолни. И ракията. :) Част от стаите също не се предлагаха за посетители поради лошото състояние и предстоящия ремонт, но имаха 1-2 и ни дадоха най-хубавата.

Тук е времето да спомена, че от гара Лакатник до хижата ни отне (трима туристи – аз и двама мъже) около 4-5 часа. Посрещнаха ни 6 котки, коя от коя по-нахални.

До хижата има останки от параклис, за който по-късно четох в интернет, че всъщност са останки от манастир. Интересно, но на кръста имаше дата 1967 г. По-късно през деня решихме да се разходим в района и видяхме още 2 такива кръста.

В района на хижата има две езера – Горно и Долно. Хижата е до Долното, а до Горното има ново стопанство, разработено отново по проект, финансиран от ЕС. Освен че се отглеждат коне за езда, кози и овце, има също нещо като зоопарк – заградено пространство с колибки и дървета, в което се отглеждат елени, сърни, диви кози и зайци. Искахме да разгледаме – отвътре и да видим не може ли да се доближим повече до дивите животни – все пак е с пари на ЕС и са затворени диви животни, предполага се, че ще е достъпно за посетители. Влязохме през портата, която си беше отворена и още на входа ни посрещнаха доста недружелюбни огромни кучета, едното се опита да ни ухапе. Хора имаше и шефа (явно) ни казва: не може така да се влиза. А ние бяхме точно на входа и точно към него и другите отивахме, за да питаме може ли да разгледаме. Но както и да е. Явно решиха да не се заяждат и ни пуснаха да разгледаме: построени няколко вили наоколо, изглежда че освен всичко, собственикът ще си прави и собствена вила с пари на европейските данъкоплатци. Може би и един ден ще отворят част от сградите за посетители срещу заплащане. Хубава идея, ама българска. Сигурно затова бяха благосклонни и не пуснаха.

В района няма много туристи и обикновени гъбари и намерихме доста сърнели – ОГРОМНИ!!! Стана хубава вечеря: взехме парче керемида и до хижата опекохме на нея сърнелите. С малко сол са страхотни!!! :)

Вечерта успяхме и да гледаме мача Дебрецен-Левски, който за съжаление изгубихме като гости в Унгария.

На следващия ден се поуспахме и бяхме готови за път към 10 часа. Според информацията в интернет пътят до следващата хижа е 6 часа, според табелата при х. Тръстена до въпросната х. Лескова е 5.30 часа. Ние обаче стигнахме за точно 8 часа. В това време се включва спиране за бране на сърнели – напълнихме две найлонови торби! Маркировката до хижата основно е в доста добро състояние. По средата на маршрута е горски дом „Чукава“ в подножието на едноименния връх. Не може да се спи там, но има чудесна полянка, на която може да се обядва. Ние обядвахме сравнително дълго – около 40 минути. Изглежда затова и преходът се удължи преходът. На около 1.30 часа преди х. Лескова и около 1.30 часа от горския дом някъде встрани от пътеката има кладенче с вода, което, доколкото разбрах, е било в окаяно състояние, но дървосекачите, които срещнахме, твърдяха, че са го пооправили – все пак и те имат нужда от вода. Въпросните дървосекачи – добре че бяха те, за да има къде да спим! Оказа се, че хижарят на Лескова рядко е в хижата през седмицата. Живее в едно от съседните села – не мога да си спомня дали беше в Огоя или в Осеновлаг, няма значение. Но идвал обикновено за уикендите, когато има повече хора. През лятото тези дървосекачи наемат една от стаите и някъде до към началото на октомври тази година ще стоят там. Казаха ни, че преди била оставяна една стаичка отворена за закъсали туристи, когато го нямал хижаря, но вече и нея заключвал. Хората се смилиха над нас и ни пуснаха да спим в тяхната стая без да ни взимат никакви пари от името на хижаря. Условията – отвратителни, тази хижа изглежда не се поддържа много добре… Но пък имахме покрив над главата.

До хижата е построен наскоро навес, има си камина, приспособления за готвене, печене на дивеч, както и подправки. И дъъъълга маса за ядене и пиене. Дървосекачите ни казаха, че навесът бил построен от шефовете на хижаря, имали някакво ловно стопанство надолу по склона и явно се ползва за събиране на дружинките. Хапнахме, пийнахме, поприказвахме си. Оказа се, че са турци от сливенско и шуменско. Много точни хора! Шефът им на вид интелигентен човек, личеше си, че и планинския живот познава. На сутринта и кафе ни направиха! :)

Относно условията: освен че вътре не е поддържано, няма ток (само на агрегат, който не работи, когато хижаря го няма). Има външна тоалетна, за баня не разбрах. Чешмата е малко по-надолу от хижата. Когато се върви от х. Тръстена, за препоръчване е да се стигне до хижата по зимната маркировка. На едно място горе на билото на две от зимните колчета има стрелки за хижата, сочещи надясно – надолу по склона. Маркировка обаче надолу трудно се намира, ние по интуиция я намерихме, макар че беше почти изтрита. Предполагам, че повече се ползва зимната. Всъщност после при продължаване по маршрута пак трябва да се върнеш на същото било, като от хижата нагоре към билото си има нормална маркировка.

Следващата спирка от маршрута е хижа Мургаш с вр. Мургаш. За съжаление към настоящия момент хижата не работи. Преди няколко години е започнал основен ремонт, надстроени са етажи, но работата замира. Изглежда има спорове между собственици-арендатори и потърпевшите са туристите… Какво да говорим, тя е единствената в района и е на много ключово място. За тези, които са без палатка или поне спален чувал, е единствената алтернатива. Горе на върха има метеорологична станция, но там се съмнявам да пускат хора да нощуват регулярно, може би само в краен случай на много закъсали.

По информация за маршрута от х. Лескова до х. Мургаш се стига за 6.30 часа. На нас ни отне повече. В 18:30 бяхме на хижата, а бяхме тръгнали в 8:30. Тази част от описаните досега е с най-лоша маркировка. Някъде по средата на тези 10 часа стигнахме до едни ограждения отдясно, които се оказаха към дивечово стопанство „Витиня“. За мотористи и колоездачи тази информация ще бъде особено полезна: на пътеката точно в този участък има натрупани 20-ина огромни дървета, паднали при буря. Може да се заобиколи от долната страна на дърветата точно до мрежата на стопанството. Изглежда някой беше решил да мине по-нормално и е срязал мрежата и ни срещнаха служители, които не бяха особено щастливи от този факт, отивайки да запълнят дупките. И тук – внимание! Когато мрежите свършат и се излезе на сравнително по-открито (вече се вижда и вр. Мургаш), се попада на един път, сравнително наскоро прокаран от дървосекачи. Ако се продължи по него, маркировката в един момент ще се окаже, че се пада отгоре отляво. Всъщност явно пътеката си минава отгоре, но ние не сме забелязали маркировката за нагоре, а може би и преди да се появи пътя, не е имало нужда да се указва точно на това място, че продължаваш нагоре. Но фактът е, че ние продължихме по пътя, по едно време видяхме маркировката, но я изпуснахме по-нататък и след дълго провиране през храстите се върнахме по червената маркировка. По-нататък пътеката е обрасла, налагаше се да чупим клончета, за да не израснат и да не я закрият съвсем. След кратко по-сериозно изкачване се излиза на черен път. И тук – внимание! През лятото продължението на пътеката от отсрещната страна не се вижда и по-неопитен турист може да се обърка да тръгне по пътя или вляво, или вдясно. Ние обаче бяхме чели някакъв разказ в интернет точно за едно такова отклонение от пътеката и сравнително бързо намерихме заветната маркировка. За по-сигурно отбелязахме мястото с един син найлонов плик и поразчистихме малко храстите. По-нагоре, в подножието на върха, има разклонение за върха и за хижата. Май през върха се стига по-бързо до хижата. Метеоролозите ни казаха, че това е бил по-бързият път, но водата ни тогава беше на свършване и това се оказа от решаващо значение за избора ни на маршрут. И после започна едно дълго вървене… Мислехме, че сме на 30 минути от хижата, когато сме стояли на разклона, но не – всъщност на около 1.30 часа! Накрая стигнахме и се качихме от хижата до върха. С бърза крачка наистина е 30 минути! Видяхме откъде ще минава маршрута ни по-нататък в посока нос Емине, постояхме и се полюбувахме на гледката от върха и си тръгнахме. Дойдоха да ни вземат с джип.. Ако хижата работеше, щяхме да ползваме собствените си сили до Витиня, но… Така било писано.

И така, продължавам с разказите за Ком-Емине. Част втора.

След като стигнахме до вр. Мургаш предния път и ни свалиха с джип до София, вариантите сега бяха няколко. Единият – да се качим до върха и от там да продължим прехода към Витиня. Проблемът беше, че през есента се стъмва по-рано и нямаше да имаме достатъчно време, за да се изкачим примерно от с. Чурек до върха и оттам да стигнем до Витиня. (Тази хижа Мургаш няма ли да я оправят най-накрая…?) Затова оставихме идеята за Мургаш-Витиня и решихме следващата част от прехода да започне направо от Витиня.

Сутринта ни закараха до една бензиностанция на прохода, снимахме се с мечо и тръгнахме. Прогнозите бяха добри: облачно, но без валежи. Да, ама не. Започна да вали още в началото! Понеже не бяхме много наясно къде ни е маркировката в посока Емине, се чудехме кое по-напред да направим: да разберем накъде да вървим или да си вадим дъждобраните. Е, надделя второто. И така, вече изглеждащите като палатки туристи тръгнаха на път. Бензинджията ни упъти и то правилно, включихме се в пътечката, която си беше все още калничка от вчерашните дъждове. Отново покрай ограждения на ДДС „Витиня“, тези са превзели района. Долу на прохода ни посъветваха да минем направо през ДДС-то, но имало вероятност портата от другата страна да е затворена, пък и все пак трябва да си е охраняем обект, затова решихме да не рискуваме. След около час стигнахме до вратата – оказа се отворена, но нищо – следващият път ще минем от там. :)

Следваше Арабаконашкият проход, където би трябвало да се намира туристическа спалня „Витиня“, но не стигнахме до нея. Наоколо имаше много следи, че е имало сърнели, но в далечината един човек с чувал ни наведе на мисълта, че за малко сме пропуснали възможността да си напълним раниците с вкусни гъбки. Минахме покрай паметника на руските войски, преминали прохода по време на Руско-турската война. Занемарено място… От тук минава стария път за Варна и преди години хората тук са спирали с колите си, качвали са се до паметника, за да отдадат почит на загиналите, но сега основно туристи-планинари минават и природата бавно превзема това място. Плочките са обрасли с трева, на площадката плочите са разбити и отдолу се показва пръстта и поникналите треви. Постояхме малко и продължихме. По-нататък пътеката се изкачва по склона направо нагоре, но има и черен път, който е по-полегат, макар и по-дълъг. Избрахме пътя. Стигнахме до едно място, където маркировката се загуби: наблизо се виждаше някаква изоставена каменна постройка, а нашият път се съединява с два други – един наляво и нагоре и друг леко вдясно и надолу. В интернет бяхме чели за място с такова описание и че можело да се върви по пътя вляво и после се включваш по някое време в пътеката. Затова избрахме наляво и нагоре. Грешка. Пътят, както после ни каза хижарят на „Чавдар“, е бил надолу и 150 м. след този разклон вече има маркировка. Ние обаче не знаехме това и започнахме изкачването по пътя в подножието на вр. Звездец. Отново сърнелки – основно малки, които не посмяхме да берем, тъй като когато са малки, приличат на някоя от отровните гъби, не се сещам коя в момента. По-нагоре, както си беше и в описанието, което намерихме в интернет, стигнахме до чешма. Според същото 30-40 минути след чешмата вече се вижда табела за хижата и по-нататък се включваш по маркираната пътека и от това място до хижата е 1.30 часа. Действително, близо до една нагласена маса и столове на ловци видяхме разклон – един път нагоре и наляво, друг надолу и надясно. Табела нямаше. Решихме, че тази надолу и надясно е всъщност онзи път, който в началото не поехме. Грешка. Този е бил нашият път и е щял да ни върне към маркировката и подсечем върха от юг-югозапад. Да, но ние продължихме нагоре и наляво и се оказа, че подсичаме от север-североизток. Иначе мъглата си я имаше и там, както и по-надолу. За секунди от мъглата изпълзяха дърветата. Видяхме в ниското някакви овчари. Малко по-надолу по същия път – синя маркировка! Разделихме се на групи: едни отидоха да гонят овчарите, за да ги питат за пътя, други – по-надолу по синята маркировка, трети, т.е. аз – седях на гара „Разпределителна“ – един дънер и пазех раниците, като същевременно търсех в интернет информация за маршрута ни. Оказа се, че синята маркировка минава през някаква местност „Въртежката“, както беше записано на една табела по-надолу при едни фургони. И тази синя маркировка води в едната си посока до х. Рудината, в другата – неясно накъде. Овчарите се оказа, че нищо не знаят. От същата местност се оказа, че има и зелена маркировка, която тръгва в посока, почти обратна на тази на х. Рудината. Незнайно защо решихме да вървим по нея и точно компасът странно показваше, че се движим на североизток, когато съдбата се намеси и ни изпрати един овчар, който отивал да сменя онези долу, незнаещите. Той ни обясни, че се движим към Бойковец, т.е. сме в съвсем друга посока! Синята маркировка изглежда води до желаната от нас червена маркировка. Връщаме се по нея покрай гората, подсичаме върха от юг и по едно време стигаме до голяма поляна с фургон. От тази поляна до нашата червена маркировка имало още 150-ина метра. Тръгнахме. Така се оказа. Имаше тук-там и табелки за неработещата х. Звездец – сега попада в територия, ползвана от военните, но те предлагали на БТС да си я откупят. Да, ама БТС няма пари и затова и хижа няма. Както и да е. Видяхме я хижата малко преди да стигнем до фургона. И така, след фургона имаше повече от 150 м. до червената маркировка, но затова пък се движехме по синя, като на всичкото отгоре се оказа, че тази синя маркировка води до х. Чавдар от х. Рудината!!! След още 30-40 мин ходене стигнахме до заветната цел!!! А като си представя, че оригиналната ни идея беше да стигнем до х. Кашана или поне до х. Мургана още същия ден…!

За х. Чавдар и хижаря каквото и да се каже, ще е малко! Хижата сравнително наскоро е ремонтирана, част от леглата са дървени с матрак, чаршафите и одеялата са чисти, навсякъде има радиатори, отоплението идва от камината в общата стая долу. Хижарят е страхотен човек, познава планината перфектно, изглежда има и дългогодишен опит като такъв и на други места. Определено е от онези хора, с които е просто удоволствие да се общува, няма да ни остави сами да си ядем, стои при нас и който се умълчи или умърлуши нещо, го занимава с разни истории. Запознахме се и с черната котка Светлана, която неволно помага за увеличаване популацията на дивите котки в района. :) Забравих да спомена, че намерихме една поляна, осеяна със сърнели и не можахме да им простим, че са такива големи и ненаядени от червеите и си ги набрахме всичките. И така, с 3 кила гъби бяхме продължили към момента на загубването. Поне вечерта в хижата успяхме да изпечем и да изядем повечето от тях. За пръв път хвърлям гъби, при това толкова големи и скъпи по принцип. На следващия ден вечерта вече се бяха сбръчкали и се отказахме да ги готвим.

И така, на следващия ден продължихме към х. Кашана – следващата ни цел, където трябваше да преспим. Пътят минава през вр. Баба, вр. Челопешка баба и вр. Мургана. На вр. Баба – около 1 час след х. Чавдар, има паметник на руските войници, намерили смъртта си на това място: общо 859 души, измръзнали през зимата на 1877/78 г. Миналата година мястото е било освежено с подкрепата на една фирма.

Самият връх Баба не го изкачих, останах да пазя раниците и да НЕ опазя храната. :) Горе има военен обект и хижарят на „Чавдар“ изрично ни предупреди да не звъним там, за да молим за чай, както се е случвало други да правят. След това преходът приключва доста безславно примерно в Етрополе. Аз реших да наруша целостта не на военния обект, а на едни храстчета с боровинки. Снимам боровинка, изяждам я, снимам боровинка – изяждам я. И така, докато останалите не слязоха от върха. По-нататък вече отдясно на север се вижда откритата мина „Елаците“. Дори и в понеделник хората там работеха, огромни камиони разсипваха натрошена скална маса, след което малки в сравнение с тях багери я разбутват и част от нея направо избутват десетки метри надолу по насипания склон и право върху дърветата… Тъжна картинка в името на златото и медта… После имаше една къщичка с лаещо кученце, скарата беше получила няколко пържолки за опичане и ухаеше страхотно. Хората там не пожелаха да отговорят на невинните ни въпроси какво точно правят там. Така че кой знае. :) Може би там беше вр. Челопешка баба, а може би малко по-надолу, когато започваха зъберите. Страхотно е да се върви по широкото било и отляво виждаш северна България, отдясно – южна. А отдолу е жълто-червено-зелен килим, отгоре – синьото небе!!! :)

След вр. Челопешка баба наближихме вр. Мургана. Мислехме да минем първо през х. Мургана, за да хапнем, но се оказа, че сме подминали разклона за нея и продължихме към Кашана. По-надолу също има паметник – на мястото, където част от руските войски са имали щаб. Видяхме някакви постройки в далечината и решихме, че това и хижа Кашана. Да, ама не. Все пак тръгнахме по пътеката, а не към тези постройки и по едно време аз ни изгубих. Явно не съм видяла ясно пътеката заради храстите и съм тръгнала по по-ясния път, който се разклонява от нея надолу. Както и да е, след малко лутане и обаждане до хижаря разбрахме в коя посока е хижата, както и разбрахме, че няма смисъл да ходим до там: човекът си е вкъщи и няма намерение да идва. И така, обратно към Мургана. 1 час забързано темпо по пътя, който води от хижа Кашана до х. Мургана съвсем ни разказа играта. Накрая стигнахме до голяма, триетажна постройка. Вътре хижарите са всъщност управител и домакин. Хижарят отговаря почти едносрично, докато си гледа новините, а жена му изглежда й е трудно да се усмихне на посетителите. Дадоха ни някаква стая. Беше като цяло доста по-лошо от Чавдар – и като условия, и като отношение на хижарите. Изглежда хижи, където има път, не винаги са с истински хижари. Имаше голяма група хора, които си бяха донесли и храна, и музика, и пиене и поне вечерта стана забавно. Тъй като на следващия ден беше 22 септември, в полунощ пуснаха химна и, за да бъде аналогията с Нова година точна – дунавското хоро. :) Останалата част от компанията също дойдоха и ни донесоха известно количество храна, тъй като нашата вече беше на свършване.

На следващия ден целта беше х. Свищиплаз и после обратно по друга пътека до х. Кашана, откъдето щяхме да се качим на колите и обратно за София. Да, ама не. Първо, вечерта се очакваше да има превалявания в тази част на Стара планина според прогнозите за вр. Мургаш. И второ, мен ме е страх от високото. Качихме се до вр. Кордуна – съседен на Свищиплаз и мен ме хвана панически страх от зъберите, по които трябваше да слезем, за да се придвижим по седловината между двата върха. Така ме хвана страх, че половин час не можах да се свестя и отказвах да продължа. Времето напредваше – така или иначе бяхме тръгнали доста късно на прехода. И решиха да отидат поне до вр. Свищиплаз, а аз да ги чакам. И после обратно до х. Кашана, където да направим огън и да си опечем пържолките, които бяха донесли. Така и стана, пържолките бяха перфектни, приложих принципа на боровинките: снимаш-ядеш-снимаш-ядеш-ядеш-ядеш-ядеш-ядеш. :) Точно ги изядохме и започна да захладнява. Станахме, качихме се на колите и обратно към София.

И така малко безславно завърших прехода, надявам се следващият път да се стегна малко и да мина този участък. Дотогава ще набирам смелост чрез разглеждане на 400-те снимки, които направих :) )) А имаше място за повече… Следващият път може би ще се прави по-дълъг от 3-дневен преход, тъй като вече сме по-далече от София и излиза малко нерентабилно да се пътува толкова много за толкова малки преходчета.