Същото / Хоби, Развлечения / Туризъм

В събота и неделя направихме нещо по-необичайно. Вместо върхове, обикаляхме езера в Рила.

Срещнахме се в Кочериново в 8 часа - 2 коли, от София и Пловдив, с общо 6 души. Налапахме се с банички, иначе хубави, ама с някакъв гнусен синтетичен подсладител: явно не беше захар. Оттам дружно се изнесохме на Кирилова поляна, оставихме колите, нарамихме раниците и тръгнахме по пътя покрай Рилска река. След големия обратен завой се отбихме надясно към Манастирските езера. Направо ме досрамя, че досега не бях минавал по тая толкова хубава пътека. Тя е блага, минава през много красиви места и на всичкото отгоре е маркирана със зелена боя до развалините на някаква каменна мандра под езерата. Оттук се продължава нагоре по реката, отводняваща езерата - няма клек, проходимо е, а местностите са много, ама наистина много красиви. Припичаше слънчице и цареше такова спокойствие, че направо ми се придрямваше.

На първото езеро, което достигнахме (в циркуса югоизточно от вр. Черней) спряхме за обяд. След това се разделихме с уговорката да се срещнем на следващия ден в 16-17 часа при колите. Павел, носител на приза "Глиган на 2008 година", ни поведе с Цецо на изток ПОД билото (крайно необичайно за него!). Другите трима тръгнаха по Рилецкото било за х. "Рибни езера".

Първо се изкачихме малко на юг, за да минем през Голямото Манастирско езеро. То е разположено сред едни широки благи поляни малко под билото, от които има чудесна гледка към Мальовишкия дял с всичките му прелестни чукари. Такава зелена трева, вода, спокойствие и тишина те карат да се замислиш сериозно, как би могъл да се домъкнеш там с една палатка и много ядене и една седмица само да се търкаляш по тревата и да зяпаш гледките... Ама ние не сме такива хора! Продължихме на изток към Джендемските езера. Благо ходене, приятна разходка. Първо минахме по брега на двете по-западно разположени езера (под вр. Теодосиеви караули). За съжаление се домъкнаха облаци, скриха Дядо Райко и отнеха мъничко от очарованието на деня, който стана по-хладен. Надолу имаше доста клек, затова си избрахме чист път по една леко изкачваща се тераса, а от източния и край слязохме надолу към двете по-източно разположени Джендемски езера. Едното беше всеоще покрито с доста лед и той беше достатъчно здрав, за да ми позволи да ида по него няколко десетки метра навътре (все пак, за всеки случай си оставих раницата на брега, ако се окаже, че ледът не е чак толкова здрав). До по-източното езеро седнахме да хапнем отново. Оттук видяхме другата групичка да щъкат край пирамидата на вр. Теодосиеви караули.

Следващата ни цел беше Черното езеро северно от вр. Рилец. Започнахме да се изкачваме към северния ръб на върха по някаква маркировка с каменни купчинки. Като стигнахме ръба, повървяхме по него на север до малко връхче, откъдето той се раздвоява. Езерото тъмнееше под нас между двете разклонения. Разклонихме се и ние: Павел тръгна по лявото било, а ние с Цецо - по дясното, като си уговорихме среща на едно заливче в североизточния край на езерото. От нашата страна се смъкнахме по блокаж и почти едновременно се появихме на уговореното място. Оттук хванахме една пътечка, която подсича на изток през клека към Смрадливото езеро. На брега му някакъв рибар си беше опънал палатка и риболовеше. Похвали се, че бил хванал 3-4 рибета, но аз не съм ги видял. Иначе Смрадливото беше пълно, та препълнено и преливаше през ръба на бетонната стена.

Първоначалното ни намерение беше да слезем към Тиха Рила по оттока на езерото, но променихме плана и решихме да използваме пътеката към хижа "Рибни езера", за да не газим клек. Така имахме възможността да видим и (някои от стотината) Кьоравишки езера. Оттук ме смъдна, че много си удължаваме пътя, и предложих да слизаме надолу, като обещах, че няма да газим клек. Нямах представа, дали наистина няма, но не газихме и успешно се изсулихме на стената на долното Рибно езеро. Оттук по пътеката за Кобилино бранище стигнахме долината на р. Маринковица. Мислихме да спим някъде по-нависоко, но духаше вятър, времето беше хладно и решихме, че ни си струва да ковем клинци. Наядохме се за пореден път и си спретнахме уютно леговище под един клек, което гордо нарекохме "Кочината" - нали бяхме тръгнали да глиганстваме, а пък прасетата спят в кочини.

За икономия на обем аз не носех шалте, но при хубавата, мека и суха трева отдолу то много и не ми трябваше. Облякохме всички дрехи, що носехме, и още съвсем по светло, в 21 часа, се оттеглихме с достойнство по чувалите в прасешките си покои. Нощта беше доста студена - на сутринта край реката и по потоците имаше дебели ледени висулки - но ние се наспахме добре. Станахме рано и тръгнахме във форма "пълен кофраж" нагоре по баира. До връх Маринковица аз съблякох половината от "кофража", а нататък вече грееше слънце. На седловината преди вр. Погледец се събрахме и закусихме на припек. Очертаваше се великолепен ден - много ясен, слънчев, тих и негорещ.

От трапезата ни можехме да наблюдаваме езерата на изток и запад, но до тях не слизахме. Основната ни цел за деня беше мистичното езеро Йозола, което досега все беше се отървало от посещението ни. След закуската се качихме на вр. Погледец и хванахме красивото и обгледно билце на северозапад от него. От дясната си страна видяхме още езера, живописно сгушени под билото. Достигането им май е разумно само отгоре, защото под тях се простира неизброден плътен клек.

Накрая достигнахме едно клекаво връхче и ниско под нас блесна Йозола. Тук билцето се дели на три и езерото се намира между средния и десния хребети. Клекът е навсякъде, но за голяма изненада (да не кажа "разочарование", че ще прозвучи кощунствено) успяхме да слезем до южния бряг на езерото доста бързо и почти без да газим, използвайки покритите с блокаж участъци от склона. Водата в езерото беше изненадващо топла след ледовете в Джендемските езера. С Павката даже малко поплувахме, защото това помага за овладяването на Силата.

Заобиколихме езерото от запад. Някой (вероятно рибари) е просякъл пътека по протежение на целия бряг. Макар и доста обрасла, тя все пак помага. Стигнахме до оттока и заумувахме за по-нататък. Не ни се връщаше обратно на Погледец, макар това несъмнено да е най-лесният начин за прибиране. Освен това бяхме се настроили психически за клекогазене и още не си бяхме начесали крастата, така да се каже.

Решихме да грухтим в клека на запад, като си пробиваме път към Кобилино бранище. От върха на един чудовищно израсъл ендемит ми се привидя по-рехава ивица на отсрещния склон и поведох смело и безотговорно нататък. Подаде се команда "Грух!".

За следващите четири часа и половина няма какво особено да се разкаже. С две думи - мъка, мъка голяма, с която преодоляхме около 2 км през доста расови представители да сатанинското растение и достигнахме до водослива на Горна лева река и Леви Искър. Проснахме се на поляната и извадихме да доядем последното ядене, че сили не ни бяха останали от грухтене.

Като живнахме малко, започнахме да търсим пътеката към Кобилино бранище по Леви Искър и бързо я намерихме, но това не значи, че кой знае колко ни олекна. Макар общо взето да личи, пътеката е ужасно обрасла. През половината от времето лазиш на 4 крака под дебелия, нисък клек. През втората половина проклинаш това изчадие на ботаниката. А през третата правиш двете неща едновременно, ако изобщо ти е останал дъх. С това упражнение уплътнихме още час и половина - два. Дадохме и свидна жертва - едната щека на Цецо остана нейде из ендемита. Накрая, като достигнахме до безкрайните равни поляни на Кобилино бранище, направо щеше да ме хване аерофобията.

Оттук се разбързахме надолу, че всички срещи вече бяха отдавна просрочени. Нарамих един плик с боклук, който бяхме събрали с Цецо в и край заслона още предната седмица, но не можахме да свалим. Проклетият плик все се извърташе и откачаше - в бързането не го бях завързал добре за раницата. Това обаче не му помогна. За наказание го изхвърлих чак в контейнера пред блока ми в Мордор.

Минахме край последното езеро от маршрута ни: Сухото. Насладихме се в пълна мяра на величествените гледки към стените на север във вечерно осветление и около 20:30 ч. бяхме на Кирилова поляна. Спътниците ни, вече пообезпокоени от забавянето ни, ни чакаха.

Така открих за себе си глиганския сезон - 2009.