|
Любезните домакини ми разрешиха да си уловя няколко пъстърви от рибарника в двора и ми ги опекоха на скара, а после заклаха една патица и ми я сготвиха в гърне. С разнежен от ракията поглед наблюдавах как децата ми си играят на моравата, как жена ми се усмихва и как новия ми джип блести на слънцето след сутрешния дъждец. Одобрително примлясквах. С двата крака в лепкавата сладост на дребнобуржоазното самодоволство, на мен самия не ми се вярваше, че бих си мръднал гъза по-далеч от кенефа. Почти една година не бях стъпвал на планина. Този ден навършвах тридесет и четири.
На следващата сутрин станах след изгрев и към осем поех на юг сред мочурища и плетеница от кравешки пътеки. Даутов връх изглеждаше примамливо близко, ей го къде свършва полето, после нагоре през гората, после малко сняг и съм на върха. Олюлявах се от тежката раница – имах само смътни планове къде отивам и исках да съм подготвен за всякакви моментни хрумвания, затова бях с пълно снаряжение – котки, пикел, шанц, въже, зимен чувал, бивак сак, пухенка, яке, гети, комбинезон, два чифта ръкавици, две шапки, маска, термобельо, примус, термос, компас...все едно потеглях на полярна експедиция. Вместо очакваното гадно и мъгливо време, небето беше безоблачно синьо.
Някакъв борсук, чиито кучета ме наобиколиха ме пита накъде съм тръгнал. Лаконичен, както винаги казах „Нагоре”, а той ме предупреди, че имало сняг и било студено. „Стига бе, сигурно се майтапиш!”
Скоро стигнах гористия склон, който може да се нарече „Началото на Пирин” по който се вие маркиран черен път. Бавно и упорито закачвах право нагоре през стръмната букова гора. Зад гърба ми през дърветата връх подир връх се разкриваше и бялата Рила. След дълго бъхтане право нагоре стигнах до снежния пояс. По този почти отвесен северен склон слънце рядко огрява и снегът, макар и дълбок над метър е здраво фирнован. Сложих котките и през голяма част катерех почти на зъби, но се случваше и на места да пропадна до кръста. Бога ми, тази гора нямаше край, имах чувството че катеря цяла вечност! Минаваше пладне, а още не бях излязъл над гористия пояс. В движение ядях шепи стафиди и ядки.
Ето че най-сетне излязох над превалчето, където свършват дърветата и пред мен се откриха красивите скали на северния склон на Даутов връх...поне на мен ми се струват красиви, може и да греша. Не съм бил зиме на планина от цяла вечност, всичко ми изглежда отпърво необичайно красиво, но няколкостотин метра ходене нагоре по снежното поле в главата ми отрезвяващо започва да кънти една натрапчива дума: „смърт, смърт, смърт”. Ураганният, леден вятър от изток направо ми изпива душицата, повръща ми се от умора, няма къде да приседнеш да си починеш, твърде ти е мътно в главата за да спреш и да си натъкмиш екипировката срещу вятъра...момче, даже не си си сложил ръкавиците! Става ми смешно, като си помисля, че днес е просто един студен слънчев ден в края на април, а съм се разлигавил все едно съм посред февруарска буря вмъгла и на минус двадесет градуса. Още в ниското минавам на дясно към северозападния ръб и поемам по него. Не че този бетониран априлски сняг би се свлякъл в средата на склона, но знае ли човек. Четири крачки, почивка, четири крачки, почивка, четири крачки, почивка...Вятърът ме блъска като полудял, ужасно ми е студено, уморен съм до смърт, в главата ми вместо обичайните натрапчиви мелодийки се въртят само проникновени мисли, колко уязвим, слаб и безпомощен е човек („и по-конкретно ти, тъпако!”).
Най-после допълзявам до върха, просвам се зад каменната пирамида, сварявам си бульон, хапвам шунка и дремвам двадесет минути. После си правя кафе, запалвам пура и съзерцавам зимен Пирин в цялата му прелест. Това му е предимството на Даутов връх пред К2, че можеш да се мотаеш на него с часове без риск за живота. Оглеждам камъните и мислено ги подреждам в заслон срещу вятъра, с малко сняг за уплътнение с лопатата бих го докарал до към 80 см височина...с дебелия чувал и бивак-сака може дори да завра от жега през нощта. Пропъждам тези мисли от главата си – изживял съм периода да се правя на екстремист заради самия екстремизъм, още е едва три следобед, ако трябва спя тук трябва да се мотая до мръкнало над пет-шест часа, а мисълта за двете ми деца и жена ми някъде долу в една къща, която се вижда като точица, ме изпълва с ужасна тъга и самота. След два часа съзерцание на белия пирински простор наоколо, когато слънцето вече започва да се спуща заплашително ниско на запад, обувам котките, мятам раницата и се спускам обратно по следите си в снега. След два часа в хотела с бутилка бира в ръка зяпах Даутов връх...все едно не го бях качвал.
|
