|
Я да взема да се разпиша, докато ми се е отворил прозорец...
Миналия месец направихме едно ходене до Кавказ с цел изкачване на Елбрус. Както разбирам не само аз от този клуб е пътувал нататък, но аз ще преваря с хвалбите.
Ще бъда кратък, защото ако взема да пиша както трябва, отиде, че се не видя.
Съвсем накратко. Пътуване 48 часа на отиване по маршрут: В.Търново-Истамбул (автобус) – Ростов на Дон (самолет) – Пятигорск (влак) – Чегет (автобус). Навръщане пак 48 часа по маршрут Чегет – Налчик (автобус) – Ростов на Дон (влак) – Истамбул (самолет) – В.Търново (автобус).
Тръгнахме на 17 Юли вечерта. На 18-ти имахме 10-12 часа мотане в Истамбул. Аз не бях ходил там, хареса ми. Разходихме се, отидохме до Босфора, до азиатската част не стигнахме. Времето беше жега, но пообиколихме. Ето една картинка – Синята джамия. Само нея съм качил засега в нет-а:
И на самолет не бях летял – не било толкова страшно. Малко ми се въртеше главата, като сменяше посоката, но се изтрайваше.
Пътуването в Русия в спален вагон си беше емоция, която подлежи на отделно описание. Тук само ще отбележа, че влаковете им и спалните вагони нямат нищо общо с нашите. Чисто, подредено и здраво. Е, относно последното могат да се направят леки забележки.
На 19 Юли спряхме в един град, Търнау (това е грубо произношение на български, на руски май се изговаря доста по-меко). Пазарувахме. Всъщност всичкото пазаруване на храна беше там, защото килограмите, които разрешават да се пренасят със самолет, са силно ограничени. Плаща се здраво за свръхтегло, ако си в повече.
Нощувахме в Чегет три нощи. Първият ден, 20-ти, правихме аклиматизационно изкачване до около 3400 метра в посока връх Чегет. До върха не стигнахме, нямахме и за цел. Ето ме мен под върха:
21 Юли – изкачване до „Ледовая база” на около 3700 метра. Нищо особено, освен че минахме през една обсерватория и едно куче щеше да си хапне човешка мръвка. Личеше си, че е твърдо решено да направи това. Размина ни се благодарение на хладнокръвието на нападнатите и намесата на стопанина му в решаващ момент.
„Ледовая база” е била изходен пункт към Елбрус преди години. В момента не че не става за изходен пункт, но е в руини. Има жалки останки, пълни вътре със сняг и лед.
22 Юли – изкачване до „Приюта на 11-те” – т.е. около 4100 метра. Изкачването се осъществи основно с поредица лифтове, по-точно три, до около 3800 метра. Избрахме този вариант поради многото багаж, който трябваше да изнесем нагоре. После до приюта здраво изплезихме езиците – моята раница беше 26-27 килограма, но и на другите не падаха по-долу. Не вярвах, че ще издрапам с толкова багаж на тази височина, но успях. Докато опъвахме палатките, ме понаболяваше главата, но след като се наспах през нощта, всичко беше ОК.
На „Приюта на 11-те” имахме три нощувки, в палатки. Първата нощ около три през нощта ни събуди зверски рев на тежки машини. Не се изненадахме. Вече знаехме, че срещу триста евро на курс машините за тъпкане на сняг извозвад кандидатите за изкачване на върха до Скалите на Пастухов. Ето една снимка, която направих от „Ледовая база”:
Тук действието се развива между горна станция на лифта и „Приюта...” Но машините вървяха и нагоре.
Първият ден на приюта, 23 Юли, се изкачихме до „Скалите на Пастухов”, по-точно до горния им край – около 4700 метра. Аз реших, че така и така съм там, може да се понапъна до 4800, за да знам, че съм „изкачил” Монблан, нещо, което не успях да сторя . Успях. Чувствах се добре, можеше и нагоре да продължа, но реших, че няма смисъл да се напъвам.
24 Юли – атака на върха. Тръгнахме около два и половина сутринта. Време – топло, с лек вятър, приятно. Всъщност тук е моментът да вметна, че от пристигането ни до слизането в ниското, т.е. около една седмица, времето веше ясно, слънчево и жежко. Жежко до такава степен, че беше проблем. Освен изгарянията, проблем беше самото придвижване по снега – трудно и заради високата температура, и заради затъването в снега до коляно на места.
И така, тръгнахме към върха. С набирането на височина вятърът се засили, при това сериозно. Не беше много студен, но достатъчно силен, за да пронизва през всички модерни материи, с които се бяхме накичили. Ние драпахме нагоре с надеждата, че с изгряването на слънцето нещата ще се оправят. Така и стана. Денят започна да напомня за себе си, след като подминахме скалите на Пастухов. Вятърът намал, показа се слънцето, дотук обаче стигнаха и моите сили. 5000 метра. Честно казано бях доволен. Направих кръгом и в 8.00 си легнах в палатката. От десет човека на върха се качиха осем. Прибраха се чак следобед.
От мястото, където бяхмеопънали палатките, се откриваха невероятни гледки. Още повече, че времето в ниското динамично се променяше и ни предоставяше различни варианти за гледане. Ето три снимки:
На 25 Юли слязохме отново в Чегет. Плановете ни бяха да спим в долината, но на друго място. Провалиха се, затова поехме към лагер „Шхелда”. Там се оказа, че можем да нощуваме. На 26-ти направихме лека разходка до ледника Шхелда. За разпускане. Решихме, че така и така имаме още цяла седмица на разположение, може да изкачим още някой връх. Бяхме си отпуснали много дни, с цел ако трябва да чакаме хубаво време за атаката на Елбрус. Оказа се обаче, че не се наложи да ползваме този резерв и така имахме за уплътняване още доста дни. Двама от нас, по-опитни, пък и само те си носеха инвентар, решиха да катерят връх МНР (ако се чудите какво означава – Монголска народна република). Останалите, по-„зелени” и по-неекипирани си избрахме траверс на връх Джантуган. За целта поехме към „Зеленая гостиница” – лагер в края на долината, в която се намират лагерите Шхелда, Елбрус и Джантуган. За разлика от тях обаче „Зеленая гостиница” (зелен хотел) се състои само от палатки.
Дъжд ни валя още по време на разходката ни до ледника Шхелда. На 27-ми по време на изкачването ни към мястото за лагеруване отново ни валя. Този път сериозно. Клечахме под един бор, докато се размине. После втори път ни подкара вече горе, на високото, където се крихме под платнищата на палатките. Към 16.00 успешно се добрахме до заветната цел, където все още не беше много мокро и успяхме да опънем палатките спокойно. И като заваля... та цяла неделя. Успяхме да хапнем и дъждът започна. Със всички екстри – мълнии, вятър и мъгла. На 28-ми едвам успявахме да се покажем от палатките за хапване и отново вътре. На 29-ти същото. През този ден следобедът изглеждаше прилично и тъй като се бях схванал в палатката си направих соло разходка в посока връх Джантуган. Иначе само го гледах отдолу в кратките промеждутъци, когато мъглата се разсейваше, и ми течаха лигите. Разходката ми обаче прекъсна някъде на 3300 метра, защото вече трябваше да се ходи по ледник. Бях сам, а цепнатините обещаващи. Гледах, гледах, умувах, но постоянно падащите камъни отсам и оттам бяха допълнителен фактор да ме откажат. А и си личеше, че само 150-200 метра нагоре вятърът е ураганен – облаците се придвижваха с невероятна скорост. Ясно беше, че сам освен да си намеря белята, друго не може да стане. Отново направих кръгом. Навръщане едвам успях да се добера до палатката в надпревара с дъжда. За щастие не валя дълго, позволи ни да направим вечерята си и да се приберем отново. Последната вечер дъждът напълно сериозно беше решил да ни покаже, че там е царството на лошото време. От 19.00 до 9.00 сутринта валя без прекъсване проливен дъжд с мълнии и вятър. На 30-ти сутринта видяхме, че палатката ни най-сетне беше пропуснала – вода имаше по долния вътрешен слой. При нас слава богу беше още сухо. В момента, в който дъждът премина в ръмеж изскочихме навън, прибрахме всичко максимално бързо и бегом надолу. Отървахме се от лошото време и от терзанията ще се качим ли на тоя Джантуган или не. Не ни било писано. Оказа се, че останалита двама от нашата група също не са качили своя МНР. По същата причина – лошо време. С тази разлика, че те опънали палатката на 3700 метра и освен дъжд ги валяли сняг и градушка. И излизали един по един до тоалетна, за да може винаги да има човек в палатката. Без човек шансът да я издуха бил реален.
И сега може би се чудите как убихме времето две денонощия и половина в палатките? Ами чудете се, и аз се чудя как успяхме. За другите не знам, но ние в нашата скъсахме две тестета карти от игра. Толкова реми не бях играл от детските си години. Дружно направихме заключението, че толкова скъпа разходка, за да играем карти на 2700 метра в палатка никой не си е представял.
В един от кратките промеждутъци на хубаво време успях да направя снимката, която тия дни много успешно бе приета по разните фотографски сайтове. Да се похваля и тук с нея:
Късмет да уцелиш момента. Това е. И после малко фотошоп.
На 30-ти вечерта отново нощувахме в лагера Шхелда. Имаше „достойно” отбелязване на края на мероприятието в тамошното нещо като кръчма или барче. На 31 Юли поехме обратния път. На 2 Август рано сутринта си бяхме по къщите.
Това е накратко. Би могло и надълго и нашироко, но трябва да е ден по ден, с повече снимки. Нещо, което едва ли ще успея да направя. Но на този етап мисля да опитам.
Уф, забравих най-важното! Кавказ е граничен район. Размотаването там е съпроводено с редица усложнения. Изисква се специално разрешение. Въобще в Русия си действат всички правила, какхо беше у нас преди 1990 година. Първо трябва виза. За да я издадат някой траябва да те покани. После ти издават един документ, в който е описано къде ще ходиш. При пътуването в самолета се попълва една хартийка, която на митницата се подпечатва и ти я вземат, като си тръгваш. А където стоиш повече от 36 часа си длъжен да си направиш адресна регистрация в милицията. Иначе глобата май беше 500 рубли (около 25 лева). За разрешителното за навлизане в граничен район вече споменах. И сега ако някой ме пита как се преборихме с всичко това – не знам! Един от групата беше ходил и друг път и беше в час. Закоето аз лично съм му безкрайно благодарен. Без него не виждам как бихме се справили.
Милиционерските патрули там навсякъде са по двойки и тройки, всеки въоръжен с „Калашников”. При навлизането ни към лагера Шхелда минахме през бариера с двама войници, също въоръжени. А ако щете вярвайте, но на 2200 метра в долината на Шхелда също ни посрещна въоръжен пост – двама войници. Където отново на всички ни бяха проверени паспортите и въпросния документ, който ни дава право да се шматаросваме в граничната зона.
И стига. Преживяването и емоциите бяха на ниво. Получи се добро пътешествие с изпълнена основна цел – качването на Елбрус. А това беше най-важното.
Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене
|
