|
Ето един пътепис от Захари Стоянов, публикуван през месец август 1885г. на страниците на в-к “Борба” .
ТЪМРЪШКАТА РЕПУБЛИКА И НЕЙНИЯТ ПРЕЗИДЕНТ АХМЕДАА АГА
I
Чували са нашите читатели за Тъмръш и за Ахмедаа. Знаят те, че после нарежданието на Източна Румелия двама родопски аги, двама виновници за опустошението на Батак и Перущица, Ахмедаа Барутанлията и Ахмедаа Тъмръшлията стъпиха с крак на Берлинския договор. Събраха те около си своите помаци пехливани, разпръснати от руското могущес-тво по дълбоките родопски долини, свикаха съвет от първенци, от бабаити и от ходжи под дебелите сенки на гордите ели и борики, запушиха чибуци и загладиха бради, разискваха надълго и нашироко, спомниха стари грехове, наумиха си за отмъщение от страна на черните каури, поласкаха се от помощта, която можеше да им дадат техните непроходими гори и долини, стиснаха с помашка твърдост своите мартини, с които те бяха заменили старите шишенета, и едногласно решиха: да не слагат горди глави пред владичеството на каурите. Барутанлията Ахмедаа живее в Барутин, ако не се лъжа, Татарпазарджишко окръжие, на южна страна в Родопите. Освен своето село той има още десетина села, така също непредадени на Румелия. Как те се управляват, кому плащат и кой ги съди, не можа да зная. Аз ще да разправя за Ахмедаа Тъмръшлията, когото познавам лично, на когото от държавицата съм се завърнал преди една неделя. Владението на Ахмедаа Тъмръшлията се намира така също в широките Родопи, на южната страна, от Пловдив на 4-5 часа разстояние до резиденцията му - Тъмръш. А границата на това негово владение е твърде наблизо до столицата на Източна Румелия - Пловдив, - на 2-3 часа разстояние, току над Дермендере и с. Сотир отгоре, на мястото, назива-емо от помаците Тиклата. Още повече развалините от агова чифлик, или по-добре неговите летни палати, можат да се видят не само от пловдивските тепета, но и от Джумаята. Такъв комшулук имаме ние с тоя владетел, без министри и директори, без камара и Постоянен комитет.
Ахмедаа владее цели 18 села, находящи се повечето на права линия, в долината на кричимската река Въча, на десния бряг. Тия села саТъмръш, гдето е столицата на президента, Михалково (по турски Михалкьой), Осиково, Беден, Петвар, Черешово, Чуруково, Лесково, Настан, Брезовица, Грохотня, Триград, Муг-ла, Дьовлен, Кестанджик, Балабан, Каинча-л ъ и още едно, името на което съм забравил. Както виждате, всичките тия села, като изключим 3-4, които отпосле може да са заселени - носят чисто български названия, каквито се срещат само на едно място в България - в Търновско, Габровско и пр. Имат те названия чисто български, а са населени от широкогърдести помаци, верни и предани мюсюлмани, херои на черквите „Св. Атанас" и „Старата" в с. Перущица.
II
От просто любопитство и без никакви патриотически планове в началото на месец август тая година, няколко души, ние се решихме да отидем на гости на тъмръшкия владетел. Не без интерес би било за всекиго да види тоя човек, за който толкова се приказва в Пловдив, който управлявал Рупченс-ката нахия цели 35 години, който съдел и управлявал по своему, по помашки, който получил тая нахия по наследство от баща си, който най-после можа да противостои цели пет години против едно правителство редовно и законно, с войска и администрация.
Аз се запознах с Ахмедаа за пръв път още през 1883 г. при следующите обстоятелства, които ще да изложа предварително, тъй като ще се запознаят читателите с характера на Ахмедаа и неговите хора. Беше на самия ден Св. Богородица, 1883 г., на мястото на Бяла черкова, Конушка околия, така също в Родопите, гдето се осветяваше новопоправеният стар манастир, разрушен от турците още по онова време, когато се почнало потурчванието на сегашните помаци (1600-1660г.) 1). По причина на осветяванието бяха се стекли много гости от цялата Рупча, чак от Турско. Имаше мнозина и от Пловдив, тук беше пловдивският митрополит, музиката, войска, жандарми, началници, офицери и пр. Множеството надминаваше числото 3000 души. Покрай другдте гости настоятелството от манастира беше поканило и много помаци от околията в това число и Ахмедаа, при когото отишла особена депутация. Хората, които познаваха помаците, разказваха, че те така благоговеели към манастирите, както и към своите джамии. Всички поканени бяха пристигнали вече, нямаше само Ахмедаа. Уверяваха, които ходили при него, които го знаеха, че той няма да дойде, при всичко че желае, защото се бои да няма някаква измама, да не би да го хванат насила и отведат в Пловдив като залог от непокорените села. Освен за тая си официална вина той се боял още да не би да му отмъстят за стари грехове.
Божествената служба беше се привършила вече, грамадно хоро се люлееше на поляната пред манастира, когато пристигнаха пратеници, които известиха на висок глас, че агата е пристигнал до чушмата, но не смее да се подаде пред множеството, иска да му се пратят няколко старци и първенци, които да го придружат, дордето премине през тълпата и стигне до манастира. Околийският началник и командирът, и двамата турци, се метнаха на своите коне и така бързо полетяха към чушмата, придружени от няколко жандарми, щото човек би казал, че иде не един бунтовник, но техният прям началник. Тях последваха още десетина души стари познайници на агата из околните села, които щяха да служат като гаранция, че никаква измама не чака интересния гост, който от войната насам сега за пръв път стъпваше в румелийска територия. Но не бе само това. Новината „Ахмедаа иде" наруши реда, тя се носеше от уста в уста. Хорото се даже развали, гайдите млъкнаха, всички се обърнаха към чушмата, мнозина помислиха, че скандалът е неизбежен, тълпата ще направи своето.
А Ахмедаа се приближаваше, възседнал на черен ат, облечен с юзбашийска униформа, със сабля, револвер и с няколко рудбета на гърдите. Свитата му се състоеше от 15-20 души помаци, тръгнали отподире му от селото. Дордето пристигне на Бяла черкова, колкото български пъдари и жандарми имало по пътя му, всичките се насосали подире му, така щото конвоят му се състоеше от 40 души въоръжени хора. Напреде му вървяха 3-4 души от неговите хора, от двете му страни толкова, а останалите следваха изотзади. Те бяха въоръжени от петите до зъбите, с по два револвера, с винчес-тер пушки, които стискаха в лявата си ръка, а дясната им стоеше сложена върху дръжката на дългите им ятагани. Като че нарочно беше избрана тая свита, всичките лични и левент помаци, високи като елите на своите планини, с отворени пехливански гърди, с подсукани мустачуни, краищата на които надничаха в очите им. Тоя кабадаишки конвой и неговият ага представляваха едновремешните турски аяни, войводи, спахии и пр.
А навалицата от черните калпаци малко по малко успяваше вече да задръсти пътя на гостите. В главата на Ахмедаа влязоха лоши предчувствия, той се измени в лицето и бе принуден да слезе от ата си, което, като стар горски питомец, той направи от точка зрение на самосъхранение. Не останаха хладнокръвни и неговите хора. Те се спогледаха един други, захванаха да се отстъпват около агата си, когото само гледаха в очите, да им направи знак. Аз вярвам, че най-малкият знак за нападение от страна на българите, пусиите бяха готови още на мястото, острилото на ятаганите щеше да блесне по въздуха, винчестерите щяха да запукат, при всичко че българите бяха три хиляди души, а помаците - петнадесет.
Но чудо. Наместо нападение и оскърбление българите селяни, мъже и жени, посрещнаха агата, като че той да бе там господар, като че не бе бунтовник, но пак техен кърсер-дарин. Дордето си подаваше едната ръка да му я целуват беловласите старци и стари баби, той бе принуден да подложи и другата. „Добре дошел, Ахмедаа", „Хош гелдин, аго", „Хел-бетя се накани да ни подойдеш, ние остаряхме, а ти си още млад" - се чуваха гласове из тълпата, която се провървяше да поздравлява своя четиридесетгодишен цар. Смешно е да се предположи даже, че българите правеха това от страх, когато всички знаеха, че Ахмедаа е просто техен роб. Тук преобладаваха чувствата на минало величие, на настоящо тържество, на отношения между бивши робове и сегашни свободни хора, от една страна, а, от друга, на паднали и оскърбени.
После малко българите кабадаити, пъдари и пандури, които имали злочестината в турско време да треперят пред хората на Ахмедаа, да им слугуват и да се унижават, за да им покажат сега, че не са вече раи, залюляха напреде им хоро под звуковете на музиката. Хоро, но не току-така просто, а с ножове и пищови, дръжките на които стъргаха напред. Хората на Ахмедаа, облегнати един до други на рамената си, подемваха се и критикуваха българите, че не знаели още как да носят ножове и паласки. Тия последните не се стърпяха. Казаха на помаците полусериозно и полушеговито, че ако е рекъл Господ, те ще отидат в Пловдив заедно с Ахмедаа на поклонение. „Охо, късно сте се сетили, комшулар - възразиха помаците и похванаха дръжките на своите ножове. - Колкото инсан има тука, трябва да премине през нашите лешове, па тогава ще видите Пловдив."
И всичката тая дързост на румелийска територия, измежду 3000 души българи, между жандарми и солдати! Българите кабадаити клюмнаха уши.
*
Според съветите на вещи хора за кираджии в Тъмръш ние взехме пак тъмръшчани, близки хора до агата, които били най-добрата гаранция за нашата безопасност. Обща черта във всичките турци (нецивилизованите обаче) помаци, а особено арнаутите, че щом им се повери човек на ръцете, щом възложи на тях своята безопасност, те изпълнят съвестно своите задължения. За безчестно и небабаитско го считат, ако нарушат своята дума. В последните въстания обаче тая турска честна дума се наруши на много места. Ние знаеме в няколко села: Перущица, Батак, Копривщица и пр., гдето главатарите на башибозуците като ярета изклаха мирните пратеници, а особено ония от българите, които им служеха за шпиони.
От могуществото на Ахмедаа, щом нагазихме границата на неговата държавица, най-напред ни бе привлечено вниманието от един негов чифлик, находящ се отгоре над Тиклата, близо до с. Брестовица. Че то не е току-така прост чифлик, каквото ние знаеме, то е палат, летен дворец, крепост, той ни напомни с първо виждание още дворците на феодалните владетели, които не сме виждали с очи, но сме прочитали
поне. Где са чифлиците на нашите чорбаджии и чиновници? Всички, вместо събрани, те не можат направи едната само стена на аговия дворец. Макар и изгорял тоя дворец, но неговите зъбести стени, белите му комини, които още стърчат над развалините, високите стени, напъстрени с множество мазгали, двете чешми, които още текат в двора му със същата бързина, ясно и определено свидетелствуват, че тук е царувало робство, че притежателят е бил силен.
А какво местоположение? Какъв изглед? Какъв връх? На десетина крачки пред лицето на двореца, и захваща зелен буков лес, разположен върху стръмнината на левия бряг от реката тъмръшка. По-долу от леса хучи стремително тая река, леглото, водопадите и пенестите барички на която се виждат тук-там измежду зелените листа. Насреща през реката се издига горделиво друг един връх от Родопите, покрит с високи ели, и зимно, и лятно време зелени, десет пъти по-величествени и по-красиви, отколкото нашите бели тополи. Помежду двата бряга се лъкатуши реката. Нейното грубо корито по причина на дърветата и на дълбочината си представлява такава теснина, щото двата бряга като да са слепени. Разделя ги само краската от листите на дърветата, защото левият бряг от бук и ясен, е яснозелен, когато десният, от ели, е тъмнозелен. Тук, в тая долина, слънчевите лъчи греят само по пладне.
На север окото гледа тая картина, а на юг от същото здание се простира противоположност в пълна смисъл на тая дума. Вижда се Пловдив, цял-целеничък, Стара планина, Средна гора, Рила, Пазарджик, опърленото корито на Марица, която се протака, сиромашката, по пожълтялото поле, без сянка, без дръвце, и една част от притоците на река Въча. Аз вярвам, че ако някой кабадаия княз, да кажем например, нашият Александър Батенберг, който душа дава за хубавото и разкошното, с първо виждание още щеше да слезе от коня си и да начете на пътя няколко хиляди пари за тоя чифлик. Нашите паши са близо до това място, но не дават и пукната пара за такива работи! Гледай им сурата, па им мисли за млякото.
Но да не помислите, че Ахмедаа притежава само тоя дворец. Не. Такива има той още четири по разните върхове на Родопите; но най-много е обичал тоя, който описахме. Там му е стоял и харемът. Баща му, който не бил покорен на султаните дълго време, имал седем жени, които не се подавали от този чифлик. Чифликът е бил изгорен в последната война от нашите българи от Брестовица и Перущица. Изгорен е той, защото там са се издигнали байряците, които опустошиха Перущица.
1) В документа, който покойният Захариев е намерил в чепинските села, се говори, че тогава, когато почнало потурчванието, от Чепино до Станимака изгорели стотина черкови и 28 манастира.
III
От тоя дворец нагоре Тъмръш остава на три часа. Пътят все върви по усойнината, над реката, покрит и от двете страни с гъста и непроходима гора, с нож да ръгнат човека, гдето се е казало, не ще може да види. А пък път - пази Боже. На половин час разстояние от двореца излязохме на една широка поляна, дърветата на която се състояха повечето от сливи, круши и пр., нещо питомно и неприлично за буйната планинска папрат. Помаците ни водачи не закъсняха да обяснят причината на това. Те казаха, че на това място, което се нарича В р а ц а, е било едно време тяхното село Тъмръш. Но това време според думите на водачите било много отдавна, когато владеели к а у р и т е (българите), когато царувал Марко Кралевич, когото помаците много почитат и го признават за последен каурски крал. Разказаха ни още помаците, че според местното предание селото било преместено в Тъмръш по следующите причини:
Свинарят на старото село Враца си изгубил един ден свинете. Търсил ги дълго време и най-после ги намира в долината, гдето е разположен сега Тъмръш. Понеже тая долина по причина на своята гъста гора и дълбочина била много тъмна, то като попитали свинаря где си е намерил свинете, той отговорил: „Хе-е там, в дола, в т ъ м н а ш а." От тъмнащ, на тъвнаш, както мнозина го произнасят днес, селото им взело название Тъмръш. Преселението им станало от едно село в друго от точка зрение на самосъхранение, тъй като тогава имало голям карашмалък, заключиха помаците.
*
Колкото любезно и да ни уверяваха водачите ни помаци, че тяхната държавица е свободна, че тя търпи всякакви пътешественици гости, че те не помнят от 6-7 години да е ставало каквато и да е кражба или убийство, но видът на непроходимите планини, тесните пътечки, които приличаха на пловдивската абаджийска чаршия, караха ни да се споглеждаме един други.
От местността Враца до селото Тъмръш пространството е покрито от лесове, принадлежащи на четири вида дървета. Най-напред, към полето, урвите са покрити с дъб (цер, храст, чурун и пр.), дървета, които се раждат само в припеците и ниските места. После тях идеше зеленият бук, напъстрен тук-там с осен (о с и к а по помашки) и с Дрян. Зад него, на по-възвишените местности, букът се довършва и на негово място дохожда бориката. На върха вече, там при студените извори и стръмните усои, пълна господарка е само елата. През всичката тая местност, т. е. през урвата, гдето минува пътеката, студена вода, събрана и прокарана през дървени чучури, се среща на всеки десет крачки. Над всеки чучур е направено нещо като чушма и място за сядание и почивание на уморения пътник. На много места над тия чешми има и подигнати кули и кьошкове с прозорци и врати, направени за хаир от някои богати тъмръшлии. Те са служили така също за почивка зимно време на замръкналите пътници. Но храбрите брестовичани във време на войната, подбудени от патриотически чувства, турили ръка на тия богоугодни здания, в това число и на чушмите. Вижда се работата, че патриотизмът им е имал и граници, защото с много здания и чушми направили компромис, т. е. извадили дървения материал и масурите на чушмите, а останалото пожалили. Ако на тяхно място бяха перущени, то прошка има, но брестовичани, които посрещнаха Исмаилаа с медени пити и с подсладена ракия -харам им са такива работи.
Близката балканска нощ, кривите пътеки, понятието за Ахмедааговата държавица, срещата ни с подозрителните помаци неволно ни правеше още повече да бъдем любезни с водачите си. Но напусто. От никого по пътя не чухме лоша
дума. Всеки, който ни срещаше, гостолюбиво клюмваше глава да ни поздрави. По мръкнало, когато викаше ходжата, влязохме в селото. Жива душа нямаше по пътя, гъст дим из комините, който миришеше на катран по причина на дърветата, пълнеше улиците; а кучетата, като мечки, плетяха се из краката ни, като да познаваха, че сме каури. Като достигнахме до конаците на агата, няколко души изтопуркаха из стълбите и се впуснаха да ни хванат конете с извънредна любезност. Денят бе 1 август, както казах, като тръгнахме от Пловдив. В последния тоя град се пукаше дърво и камък от горещина, а същия ден вечерта заварихме в стаята голяма желязна соба, която бухтеше и се червенееше като по Коледа. Едно разстояние от пет часа, а каква поразителна разлика! Според казванието на помаците в техните къщи огънят не се изгасва през цялото лято. Разбира се, че и природата се е погрижила за тая грамадна нужда на помашките жители. Искам да кажа за дърветата, които са дотолкова в изобилие, щото на ръце могат да се внасят вкъщи направо от гората. Ахмедаа беше се успокоил вече от дневните си трудове, пък нямал обичай да излязва после два часа, т. е. подир я ц ия. Задоволи се да изпрати само двамата си синове да ни поздравят с добре дошли. Любезностите, икрамите, извиненията и каненията нямаха край. Десет пъти може да ни казаха защо не сме известили за дохожданието си, да сторят нещо тедарик за хапване, при всичко че на софрата дигаха пара 5-6 ястия, пилаф от драмски ориз, айрян, студен като лед, и шербет. Сами синовете на агата ни постилаха и слугуваха, а за правение на кафе извикаха ходжата, тъй като бил повече за пред големи хора като нас, ходил по гурбетлик, излязвал и пред други такива хора. А заранта кметът от селото беше повикан да опече чевермето, с което ни гостиха. Ако Ахмедаа се разполага така с най-първите хора в селото, ходжата и кмета, то можете да си въобразите каква власт има той над останалите смъртни. Когато той седне край реката, която минува покрай конаците му, да прави кеф, то, който се случи вече да замине покрай него, той е в правото си да го спре, стига да му е потребен за нещо. Но да не кажете, че тая власт дотяга някому. Пази Боже! Доколкото можах да забележа, всеки го счита за гордост и някакво си задължение да слугува и изпълнява заповедите на диктатора.
Разбира се по само себе си, че нашето отивание в селото бе дело, известно за всекиго. Затуй, щом се съмна, стаята, в която бяхме кондисали, почна да се пълни от посетители, от по-първата ръка хора, на които минува думата. Като хора вън от закона, непокорни на своето правителство, за тях се виждаше работата, че бе интересен всеки чужденец, идванието на когото можеше да бъде свързано с техните съдбини. Всеки гост в Тъмръш е нов месец. Няма нужда да ви казвам, че нашите разговори бяха натегнати и неискрени. Лъжехме се един други съзнателно, темите на разговора ни бяха едни от най-неинтересните, такива именно, в които нищо да не може да се попадне за миналото и настоящето на българи и на турци. Ние от своя страна, научени и разгалени вече в петгодишната свобода, мъчехме се да туриме цензура на язика си, искахме да заговорим на такъв язик, на какъвто говорят именно раите, с много малки изключения. Но някои от другарите ни, млади и неопитни, които не знаеха какво ще да каже турчин, караха я през просото. Тъй например те излязоха гологлави да се разхождат по улиците, с наметнати палта, като си и подсвирваха в същото време, а младите помакини, които изкарваха говедата, заминуваха покрай тях. Това е смърт за турците, особено като видят човека гологлав. Седнахме да ядем хляб, а другарите, които не можеха да седнат по турски, облегнаха се на една кълка и почнаха да дъвчат. Подобни пози на софрата се считат за едни от най-безнравствените. В друго време и на друго място ние щяхме да бъдем изгонени от къщи твърде позорно.
IV
Ахмедаа е стар човек, на 60-65 години, но балканската му жива натура го показва като да е на 30-40 години човек. Той е слънцето не само на непредадените села, но и на много други околни по коритото на р. Въча. В турско време неговият нафуз е бил много по-могуществен. Цели 35 години е управлявал той цялата Рупча, 62 села. Границите му са били подбалканските села: Станимака, Куклен, Водим, Дермендере, Перущица и пр. Каквито закони и реформи да излязвали от Сгамбул, тяхната сила достигала до горепоменатите села, а Рупча е оставала да тлее в своята първобитна наредба – под дряновата тояга на агата. Той колил, той бесил безапелационно. Имал подире си 40 души бабаити, слепи и покорни нему, готови да се хвърлят в огъня само по едно натякване с поглед. Когато правителството го припознало вече за владетел на Рупча, определило му месечна заплата 500 гроша а на пантите му плащало по 60. Това е бил бюджетът на цялата Рупча, която беше много по-голяма, отколкото настоящата нова с нейната резиденция Чепеларе.
Пътеписът е не е завършен.
|
