СтаРа Планина 100х24/2008 / Хоби, Развлечения / Туризъм

Ето, най-после дойде дългоочакваният поход 100х24 по билото на Стара планина. За мен е второ участие след този през 2006г, когато стигнах само до заслон Орлово гнездо.

Чудех се как да отидем до х.Мазалат и взех решение – от юг, тъй като за транспортта от север ми е неясен и несигурен. И така с Пламен /dareal/ хващаме влака в четвъртък сутринта за гара Павел Баня. Оттам през полето, с.Скобелово и долината на р.Габровница се качваме на х.Мазалат. Още малко преди 17ч вече сме там.

Стартът.

След традиционната фотосесия пред х.Мазалат в 6ч. потегляме на запад общо 23 участници на похода. Много е красива долината на р.Габровница по време на изгрева на слънцето под Триглав и Пеещите скали: Как лъчите от изгряващото слънце проникват все по-надълбоко в сенчестата дотогава долина, като на снопове под различни ъгли в зависимост от начертанията на релефа на Пеещите скали. В началото групата е компактна и все още не е разредена, което е нормално за първите часове на дългият поход. На седловината между Триглав и Росоватец се показва отсреща Ботев – много е далеч и наистина ни чака още много път само до този връх... Последва бързо спускане до реката под х.Тъжа, където правим традиционно първата почивка. Там пристигнахме първи аз и Станислав в 8.25ч, само няколко минути по-късно идват и останалите. Хапваме нещо за подкрепа и си мажем телата с плажни масла, че вече трябва да се съобразяваме със силното слънце. На самото качване от х.Тъжа до вр.Ботев само на заслон Маринка спирам, за да пийна вода. Вр.Параджика го минах отгоре, а преди това - малко под вр.Юрушка грамада имах среща с лисица – беше голяма. Пресече перпендикулярно пътеката пред мен и бързо се скри. В 11.25ч съм на вр.Ботев. Отбивам се в метеорогичната станция да се поздравя с метеоролога Лорен и да пийна един чай. На слизането от вр.Ботев към едноименния заслон усещам първите признаци, че нещо не е наред с гуменките ми – те започнаха нещо да търкат кожата ми отвътре и най-вече на пръстите и петите. В 12.10ч пристигам на заслон Ботев, където спирам за обяд. Там срещнам Лъчо, който беше тръгнал от вр.Мазалат, но скоро тръгна от заслона към Жълтец и бързо се изгуби от нашия поглед.
В 12.30 тръгваме заедно с основната група от заслона и изкачваме големият баир на Жълтец и след немного път пак правим почивка. Оказва се, че тук е последното място, където съм с основната група от десетина човека начело със Станислав.Аз и Пламен последни тръгваме оттам и при стръмното слизане към Кръстците бавно напредваме, тъй като сме с гуменки, т.е. без никакъв грайфер на подметките им и трябва повече да се съобразяваме с терена. В началото на Кръстците настигаме последния от основната група – Стефан. Той има малко здравословни проблеми и с Пламен оставаме с него да му покажем пътя до най-близката хижа от мястото, където се намираме – а тя е х.Амбарица. Но после Стефан настоява аз и Пламен да продължим, че ще се оправи сам. И след кратка консултация в крайна сметка с Пламен продължаваме напред. Бавно изкачнаме вр.Купена. Жегата си казва думата. На върха 20 минути почивка и разписване в тетрадката. В нея получаваме информация в колко часа са минали върха участниците преди нас. Изостанали сме с Пламен с времето, но все още е достижимо оставащото време, за да стигнем на х.Ехо преди 6ч. сутринта на следващия ден. Обаче на стръмните слизания от върховете Купена и най-вече от вр.Амбарица гуменките ми направо убиват краката ми. Имам чувството, че нещо гори по кожата на ходилата ми. Мъчително и бавно слизам от последния връх. Не издържам повече на ходенето и малко преди да стигнем с Пламен на х.Добрила, спирам да видя как са краката ми от глезена надолу. Свалям гуменките и чорапите ...ужас - немалко мазила и мехури са се образували. Не ми се иска да кажа това на Пламен, но нямаше начин – да прекратя участието на похода. Просто не мога да вървя с тези скапани гуменки. Пламен решава да продължи и да опита да догони основната група. С него се разделяме и аз оставам на място малко да си почина преди да сляза на х.Добрила, която е само на 3-4 минути оттам. Обувам сандалите, с които пътувах към планината от София и по друга причина – да ги сменя ако се скъсат случайно гуменките някъде по баирите. Като тръгнах към х.Добрила наистина се чувствам по-добре със сандалите и те не ми пречат на повърхностните рани по краката ми, които бяха оставени от гуменките. Пред х.Добрила се засичам с Пламен – тъкмо тръгва за х.Дерменка.Той беше се забавил, тъй като се е отбил в първата хижа за вода и да поразпита за основната група кога е била на хижата. При срещата с Пламен пред х.Добрила променям решението ми, макар трудно. Решавам да продължа по маршрута със сандали. Ще рискувам с тях, особено след Беклемето, когато черния път свършва и става отново пътечка. Ако изобщо стигна дотам. Оттук до края неизменно сме заедно с Пламен. Взимаме с добро темпо разстоянието х.Добрила – х.Дерменка – за 2 часа, макар че спираме по няколко пъти да хапнем малко боровинки встрани от пътя. На х.Дерменка правим най-голямата почивка – от 21.30 до 22.30ч. Хапваме чудесно таратор и пържени картофи. А за пиене - кока кола и кафе. За наша приятна изненада в столовата се появяват още участници след нас на хижата. Ние мислехме, че сме последни по трасето, но сме сбъркали. Бяха Милен и Тошо/ако съм разбрал правилно имената им,те не пишат в клуба/ От тях научавам, че Стефан не се е отказал от похода и е продължил по билото. Чудесно, че той се пооправи и не се е отклонил от билото.
Престоят на х.Дерменка и яденето много добре се отразяват на организмите ни .Точно в 22.30ч я напускаме и свежо потегляме към Беклемето, вече по челници. Отказваме се да търсим пряката, подсищата пътека към заслона Орлово гнездо и караме само по черния път. На Орлово Гнездо се поздравявам с хижаря, който ме приюти преди две години. Тогава се отказах там от похода. Малко след заслона се спуква огромният мехур на петата на десния крак и болката е ужасна, но бързо ми минава. Точно в 01.00ч сме на пътя под Паметника на Беклемето. Там едноминутна почивка. Чудя се дали да обуя чорапи, че може да ми стане студено на краката. Все пак съм със сандали. Отказвам се от това намерение, за да бъдат на въздух повърхонстните ранички. И след Беклемето се движим с прилично темпо. Само в участъците, където пътеката е покрита от хвойна от двете й страни намаляваме скоростта, за да не спъна/ударя някъде, което е крайно нежелателно със сандалите ми. По едно време се чудим кога най-накрая ще се появи х.Козя стена. Подсичаме връх след връх, но и така тя не се появява. Участъкът Орлово гнездо - разклона за Чифлика съм го минавал само веднъж - преди години от Ком-Емине и нямам хубави спомени за пътеката. Спираме за мъничка почивка на нещо като седловинка за ядки и кока-кола за зареждане на сили. После скоро, след като продължаваме, зад един баир се появява отблизо х.Козя стена! С Пламен се радваме, че най-накрая тя дойде и то така изведнъж отблизо. Още повече, че сме добре с времето – в 3.10ч пристигнахме там. Хижата спи в дълбок сън - няма никакви признаци някой вътре да е буден, тъй като няма признак и за светлина от някой прозорец. Отказваме се да слезем по стълбите и да влезем в хижата, за да спестим и време, и сили.

Драмата.

Докато почиваме 20 минути до х.Козя стена мислим, че успеха е пред нас, защото по пътеводителите и табелите се споменават,че разстоянието до х.Ехо се изминава нормално за 2 часа, а ние разполагаме с 2 часа и половина до 6ч сутринта. Да, ама не. Не очаквахме, че ще вървим по лоша пътека, която си беше направо опасна за моите сандали и гуменките на Пламен. Тръгваме точно в 3.30ч от х.Козя стена и скоро започва продължително подсичане на склона от север. Там пътеката е ужасна – на много стръмен страничен наклон. От двете й страни е обрасла с трева, като най-коварното е тревата от лявата страна на пътеката, тъй като е наклонена към пропастта и не знаеш какво има под стръкчетата трева – земя или нищо. Освен това по самата тясна пътека на места е песъчлива и има опасност от подхлъзване с нашите неподходящи
обувки. Там страшно много се бавим – вървим с много бавно темпо и повишено внимание, дори на места се презастраховаме от падане хващайки ръцете с тревата от дясната страна на пътеката. През главата ми минават мисли как надеждите да стигнем преди 6 часа на х.Ехо лека по-лека се изпаряват с това забавяне. Още повече, че небето на изток започва да се зазорява. Не знам колко е часът, тъй като телефонът ми е в раницата. С нетърпение чакам да се появи разклонът за с.Чифлик, защото имам скорошни спомени, че оттам до финала пътеката е добра и разстоянието не е голямо. Най-накрая се отзоваваме на въпросния разклон. Сваляме челниците – вече е светло - идва поредния юлски ден. Изваждам телефона от джоба на раницата ми и дори със страх го поглеждам - беше 5.33ч! За секунда мисля, поглеждам към леко забулената в мъгла вр.Кавладан и крещя на Пламен да хвърляме всички сили, които бяха ни останали и да бягаме, че имаме още някакъв шанс да финишираме преди да изтекат 24-те часа. Не знам откъде се вляха тези нови сили в нашите уморени организми, след като вече близо 24 часа само ходим по билото на Балкана, но наистина бягаме, бягаме. Първо надолу – аз направо препускам като за световно. В ниската част от участъка има зона от високи папрати – поне към 2 метра високи. Има просека в нея. Във високите папрати и в това влажно време се чувствам като войник, който бяга от врага в джунглата и това като ли че още повече ме вдъхновява да бягам още повече...
Като малък съм гледал немалко филми за джунглите, сред които Рамбо и Форест Гъмп... Войник без рани няма. И така оттам започва изкачване към хижата. И дори нагоре също тичаме. Е, само с няколко спирания за по секунда-два да поемаме въздух.
Гората свършва, излизаме на ръба и хижата се появява отсреща! Стигаме я и поглеждам часовника - 5.57ч!..5.57ч! 5.57ч!!!!Невероятно! Успяхме, успяхме! Вярата е много важно нещо! На разклона за с.Чифлик повярвах, че може да успеем и така стана! Само три минути преди да изтекат 24-те часа! Документираме сладкото постижение с Пламен със снимка пред табелата на х.Ехо, също и така с нашите телефони с добра видимост към часовниците им със заден фон хижата.

Краят.

Вътре посрещането е повече от приятно – топъл чай, топла супа и баня!Евалла на страхотните хижари Мишо и Венци! Към 7 и нещо заспивам моментално в стая 1, където спят другите участници успешно финиширали преди нас. Но още към 10 и нещо Пламен ме събужда за...мекици. Аз въобще не искам да ставам от леглото, но миризмата от мекиците побеждава мускулната ми треска и сънливостта и успявам да се надигна. Слизам в столовата и в нея са събрали почти всичките участници.
Поздравяват ме за успеха. Става ясно, че повечето от тях са пристигнали между 4 и 4.30ч сутринта на хижата. След хапването на вкусните мекици правим обща снимка за спомен пред хижата и се разделяме. Едни тръгват към Чифлика, а аз, Пламен и още трима към с.Розино. Едва се смъквам от планината – имам мускулна треска, страшно много ми се спи – все пак аз най-малко съм спал от всички – само около 3 часа. А и със сандалите неудобно се слиза надолу. Някак си успявам да слизам до гарата. А на чешмата до жп надлеза направо се отпускам и пия много вода.Оттам до гарата са около 300-400 метра. В този малък и последен участък вървя толкова бавно, като старец. Може би със скорост V=10см/сек.. Толкова уморен и недоспал...но тези приключения, които преживях в планината напълно си струваше ходенето
Пред гарата групата отново се раздели на по-малки части – едната част към Карлово, а аз и Пламен хващаме влака с двата, но хубави вагона и славно, славно се прибираме в София.

Заключението.

Може би ще отнеса критики задето съм ходил с неподходящи обувки, но в момента не разполагам с летни /трисезонни/ обувки, но много исках да отида на похода. Всеки турист си поема отговорност за себе си. Половината разстояние съм изминал с гуменки, а другата половина – със сандали...
Ако бях с туристически обувки може би щях да стигна финала в по-прилично време, но това всъщност няма значение, като съм финиширал успешно в рамките на 24 часа. Само да спомена – не правете като мен – по пресечен терен не се ходи със сандали.

Ето кратка справка с времената по местата. Не съм ги записвал в тефтерче, а съм ги запомнил:

реката под х.Тъжа 8,25ч
вр.Ботев 11,25ч
з.Ботев 12,10–12,30ч
вр. Купена 16,30ч
х. Добрила 19,25ч
х. Дерменка 21.30-22,30ч
з. Орлово гнездо 23,40ч
Беклемето 01,00ч
х. Козя стена 03,10-03,30ч
разклона за с.Чифлик 5,33ч
х.Ехо 5,57ч

Благодаря за приятната компания и на организатора Станислав! Поздрави на Радо от Варна, Стефан /SPI/, Павел, Никси и другите познайници, които не можаха да дойдат на тазгодишното издание 100х24.

Догодина пак.

Снимки

Най-сетне успях да се добера до компютър за да прочета пътеписите и видя снимки от тазгодишния преход. А и аз да драсна няколко реда – скромен принос към форума след толкова четене...

След десетдневно скитане из Родопите, Рила, Пирин, Витоша и Стара Планина дойде и деня за прехода от Мазалат до Ехо. Освен че билото на централна Стара Планина ми е любимото място сред българските планини, този преход ме привлича и със спортното си предизвикателство – все пак доста път си е и през доста пресечен и сравнително труден терен. През 2006 успях да го мина за 18 часа с моя приател Владо от Бургас и Иван от Русе (Иван го взе за 17 часа) без особени проблеми, но сега ми се искаше да се вместя в светлата част от денонощието.

За да минеш този преход ти трябват няколко неща – добра физическа подготовка, да си свеж, здрав и отпочинал, добри обувки и лека раница. При мен първото беше на лице (тичам редовно), но преходите по другите планини ме бяха поизтощили, маратонките ми бяха направили плюски (бях с плюски още преди да започна прехода и даже си мислех да пробия дупки в маратонките за да ми се освободят малките пръсти на краката където имах плюски), а и раницата ми не беше от най-леките (поне 7-8кг) – в нея беще всичко което бях ползвал през последните 10 дена. Така че деня преди прехода не бях уверен че ще стигна до Ехо, че камо ли по светло...

На Мазалат се запознах със Сашо от Русе, Христо от Лом и Цецо. Към 4 следобяд бяхме само четиримата и по едно време се притеснихме че може и да не дойдат други... Но после дойдоха Георги Дженгала с Пламен, също Станислав и Вяра. А към 8 доидоха още 2-3 групи и хижата се напълни с ентусиасти и любители на дългите екстремни преходи.

На сутринта си направихме снимки (беше направо комично – имаше поне 10 фотоапарата на самоснимачки) и потеглихме. Аз бях решил поне в началото да се движа с основната група, но момичето което водеше колоната ми нареди да мина най-отпред и така стана че час след това не виждах вече никого от групата. Времето беше хубаво, макар и малко топло, а гледките – впечатляващи. Спирах да снимам от време на време, но въпреки това си поддържах добро темпо. На рекичката под х. Тъжа заредих с вода и поех нагоре по баира. Видях пред мен човек който се оказа Лъчо Огнедишащ. Той беще спал на вр. Мазалат и тръгнал в 5 с цел вр. Вежен (браво Лъчо – страшен преход!). Аз тогава за пръв път се замислих – дали пък да не продължа и аз след Ехо тази година... Преди превала една коза така изрева (даже изръмжа) че бая ме стресна. Малко след заслона Маринка застигнах момчето и момичето от Русе, които, както се оказа, бяха тръгнали в 4 сутринта. Това доста ме изненада, тъй като те държаха добро темпо нагоре по баира и до заслон Ботев се движихме почти заедно. Момчето ми беше познато от някъде, но не можех да се сетя от къде. По-късно загрях че това е същият този пич който беше направил страхотни снимки на миналогодишния преход – много съжалих че не можах да му благодаря лично за това че ги беше публикувал и много се надявах да тази година да успее да стигне до Ехо. В последствие разбрах че е стигнал до Беклемето.

Ботев го взех на транзит (като се изкючат няколко снимки) и слязох директно на заслона за първата ми почивка. Там хапнах сандвич (по-скоро хляб на трохи) с чай и си побъбрих с хората от една група която идваше от х. Левски и отиваше на х. Тъжа. Пих вода като камила (да цитирам Лъчо), заредих шишетата и пак нагоре по баира. Заобленото било между Безимения и спускането към Костенурката ми е особено любимо – поляни, пасящи коне, гледки от всички страни – красота голяма – направо съм викал от кеф там! Към Крстците пътеката беше доста обрасла (аз бях останал с впечатлението че там се подсича, но тази година не знам дали изтървах пътеката, но си минах баш отгоре) и стана горещо. На големия Купен се снимах (за кой ли път), записах се в тетрадката, хапнах една вафла – и хайде надолу, че още доста път ме чака. Доста гледах назад но не видях никого (а после се оказа че Сашо е бил на по-малко от час след мен – можех да го изчакам за компания).

На Добрила спрях за друга основна почивка – хапнах леща и хляб (който се оказа мухлясъл, но кой ти гледа – всичко си изядох). По откритите места на пътеката за Дерменка на моменти ставаше доста горещо, но в гората беше приятно. Чувстах се доста добре, на плюските на краката бях престанал да обръщам внимание отдавна и вече обмислях варианти за продължаване след х. Ехо – Вежен, Бенковски, Момина Поляна... Сега като си мисля – трябва здраво да ме е било ударило слънцето, щом такива мисли са ми минавали през главата. Малко преди Дерменка имаше няколко участъка с полегато надолнище и се пробвах да потичам леко. Това ми беше вторият опит за деня – първия беше преди х. Тъжа за 20на метра и беше много жалък – завърши с болки в коляното, прасеца и ходилото и заричане да не правя повече опити за тичане днес... Този път обаче се получи и последния километър до Дерменка го подтичвах.

На Дерменка – пак снимки и лафче с туристи, с които се оказахме земляци. Осведомих се за жена ми, която заедно с 3 мои/нейни приятелки беше нощувала на Дерменка. Тук реших да ползвам един стар трик, за който знаех че ще има ефект – взех си една кока-кола. Понеже не пия кафе и всякакви други напитки/храни съсържащи кофеин, организма ми реагира веднага – почувствах страшен прилив на енергия. Почти чялото разстояние до Орлово Гнездо, а после и до Беклемето съм го тичал.

На Беклемето знаех че почти сигурно ще се вместя в светлата чат на деня до Ехо и също че със сигурност няма да продължа след Ехо – умората вече беше почнала да се появява. Бях останал с впечатлението че Беклемето – х. Козя стена е един час, даже и по-малко, пък то се оказа повече – доста ми се видя. Тук срещнах доста цигани и по едно време малко се притесних – не съм имал вземане-даване с цигани, но съм чувал че е по-добре да стоиш на страна от тях, пък там нямаше много начин – срещнах поне 20на. Те обаче се оказаха добрудушни и даже си побъбрихме с някой от тях.

На Козя стена ме посрещна жена ми и част от тайфата с която имахме уговорка за среща там на другия ден. Беше много приятно да видя толкова много приятели. Те почти ме убедиха да остана с тях на Козя стена, после пък аз предложих да ида до Ехо и после обратно при тях. После – те да дойдат с мен на Ехо (знам че нямаше да има места на Ехо за това този вариант отпадна). В крайна сметка те си останаха на Козя Стена, а аз продължих към Ехо. Жена ми ми даде някакво питие (Питбул) което хижаря и го препоръчал. Беше много гадно на вкус и по-късно разбрах че е българския вариант на РедБул (което не бях опитвал) – т.е. пак кофеин (но за РедБул-а знам че има кофеин по-малко от едно кафе). И пак прилив на енергия. Или по-точно илюзията за такава. Почти цялото растояние то Ехо го изтичах (пътеката съвсем не ми се стори толкова лоша). Добре че хапнах една вафла преди Козя Стена, иначе можех да свърша батериите някъде по средата на пътя...

На х. Ехо ме изненадаха със страхотно посрещане. Първо пред хижата бяха излезли туристи които ми пляскаха, поздравяваха и снимаха – направо ми стана неудобно. Хижарите също бяха от тази група. След това хижарите Венци и Мишо ме натириха в банята а после – супа, чай... - страхотни бяха! Имаше няколко други групи в хижата, а също и един човек който беше тръгнал за Емине от Ком и който свиреше на гайда. Добре си прекарах тази вечер. Хижаря постоянно носеше информация за това кой идва по трасето (с бинокъл казва че се виждало чак до Беклемето) и ми докладва че Сашо от Русе ще пристигне към 11. Аз го изчаках и след като той се пооправи и хапна и си побъбрихме си легнах към 12:30.

На другата сутрин станах в 7 – трябваше в 10 да съм на Хайдушка Песен, където имахме уговорка със сестра ми и двете ми деца да се качим до х. Козя Стена. Хижарката направи мекици – такова нещо още не ми се беше случвало – да ям мекици с домашен шипков мармалад на хижа! Също държа да подчертая че нито Мишо, нито Венци бяха спали тази нощ – посрещали са участници от прехода цяла нощ! Станислав също беше станал, та ядохме мекици заедно. Също се засякох с Пламен и Георги Джангала които бяха пристигнали наскоро и ми разказаха как са се вместили в 24-те часа само с 2-3 минути аванс.

Слизането към х. Хайдушка Песен беше ОК, загубих се веднъж та трябваше да качвам едно било, но в крайна сметка стигнах навреме. Децата долу ме чакаха и ми се зарадваха и после качването на баира беше весело, па макар и малко трудно (много стръмен този баир - не бях го качвал преди). Сбирката на х. Козя Стена след това беше супер – събрахме се 20на човека и се видях с приятели с които не бях се виждал от 2 години. На другия ден си направихме страхотен лек преход по билото до Беклемето и приключихме с къпане на басейна в Чифлик.

Като чяло останах много доволен от похода тази година. Вярно е че вървях сам през цялото време, но това си имаше и добрите страни - обичам да ходя сам из планината от време на време – да не виждам и чувам нищо друго освн планината. Вярно е че от време на време ми липсваше добрата компаия на Владо и Иван от преди 2 години, но мисля че и този път добре се получи. Относно прехода като спортно постижение – този път бая се напънах от Дерменка до Ехо и на Ехо не ми бяха останали много резерви. Може би следващия път ще го дам по-леко и ще се пробвам да стигна по-далече – например ходене 24 часа до където стигна и после до най-близката хижа.

Благодарности на Станислав за организацията, на хижарите на Мазалат и особено на Ехо за това че се погрижиха добре за нас!

За тези които обичат статистиката, ето времената ми в различни контролни точки:
Х.Тъжа - 2:10 / 2:10; почивка – 2 мин
Вр. Ботев - 2:14 / 4:46
З. Ботев - 0:14 / 4:41; почивка – 13 мин
Вр. Г. Купен - 2:08 / 7:04; почивка 13 мин
Х. Добрила - 1:21 / 8:33; почивка 19 мин
Х. Дерменка - 1:32 / 10:24; почивка 6 мин
Беклемето – 1:18/11:49
Х. Козя Стена – 1:20 / 13:13; почивка 10 мин
Х. Ехо – 1:11 / 14:31

П.П. Току що си разгледах снимките – за съжаление нищо не е станало... Явно по погрешка през този ден съм снимал в режим който ги е съсипал напълно... Много жалко... Добре че от другите планини повечето са станали...