Това се посвещава на.... този съвсем автентичен цитат, който все още ме кара да се смея неудържимо:
"Друго за мача. Викахме 50-60 пъти на румънците "цигани" и тия явно ни разбират и като вкараха първия гол се обърнаха към нас и те почнаха да ни викат цигани. Целия стадион ехтеше. Абе смеееееееееееееех. Мани, мани. "
Хммм. Може би друго посвещение би било по-подходящо:
"Този текст е предназначен за български граждани по месторождение, появили се на белия свят между 1940 и 1983 година. По-младите не могат да си спомнят всичко, ерго, не могат и да разберат. По -старите с възмущение, примесено с малко носталгия, биха казали "Нищо не знаеш. Навремето и кремвирши нямаше. С къшей хляб и чаша суроватка цял панелен комплекс построявахме, а вие..."
Помня, преди години кремвиршите имаха друг вкус. Може би защото на омазненото парче хартия, служещо за етикет, често пишеше "кремвЕрши" или "кренвирши", или всякакви други комбинации от е-та и н-та. Но бяха други. Може би защото ги нямаше, може би защото кравите или пилетата, или онова полуорганично нещо, от което се прави кремвиршът, растяха, крепнеха и умираха, дишайки патриотично-интернационалистичен-априлско-септемврийски въздух. Месомелачките, както и мелачките за онова, което се слага в кремвирша, мелеха петилетката за три години, а може би и аз изяждах пет хапки на три, та кремвиршите ми се струваха много по-вкусни, питателни и някак ударни...
А найлоновата обелка на кремвирша? Някои хора около мен, проявявайки висшия си дегустаторски усет и тънки кулинарни умения, ме съветваха да варя кремвиршите заедно с найлона, защото той запазвал соковете им вътре, не им позволявал предателски да се разтворят в скъпернически дозираната вода, предназначена за сваряване на изделието, което някои почти убедено наричаха “месно”.
Тук аз се отклонявах редовно, съсипвайки сложната церемония по кремвиршоварене, проявявайки досаден инат и липса на какъвто и да е готварски талант. Спорех, глупаво твърдях, че никога водата не се е овкусявала толкова и така, че наистина да съжаля какви сокове са изтекли от кремвишите. А и въпреки крехката си възраст вече бях започнал да проумявам някои основни истини относно субстанцията, с която бе пълна найлоновата обелка, затова и предпочитах соковете й по-скоро да изтекат, както бих предпочел да излея сярната киселина от автомобилния акумулатор, преди да го предавам на вторични суровини.
Факт е, че тези "някои хора", които оставяха обелката на кремвирша, за да се запазел сока в него, не бяха прави. Сигурен съм. Защото ако кремвиршът пускаше нещо, дори и след 3 часово варене, те първи щяха да внедрят в менюто си ястията "бульон от кремвирши" и "супа от кремвирши с картофи, с или без застройка".
Кремвиршът не бе просто колбас за сваряване и последващо бързо поглъщане, лишено от убиващи апетита догадки. Кремвиршът бе навсякъде. Цепнат по протежението си, с ивица кашкавал, забоден с клечки за зъби, приличащ на стара телевизионна антена, или кану, нафрашкано с жълти и мазни канибали /кашкавала/, кремвиршът се излягаше под реотаните на скарата и достойно заместваше филета, карета, вретена и всякакви други космически далечни ястия.
Кремвиршът май има немско родословие си корен /не съм правил проучване, но, струва ми се, кремвиршът е измислен за немската войска или друга дисциплинирана и безгласна част от населението.
Въпреки това той бе вплетен във всяко чуждоземно ястие. Пицата задължително бе с кремвирш. Спагети с кремвирш, доматен сок от шише и роден, нашенски лук. Ориз, с нарязан на ситно кремвирш, вместо скариди или друга подобна западно-източна измислица
Кремвирш с яйце, кремвирш с яйце и сирене... А когато ми се искаше нещо различно, което да погали като отлежало, гъсто вино, претенциозното ми небце, отварях Жълтата Готварска Книга... Тук трябва да направя дребно отклонение. Жълтата Готварска Книга заемаше онова почетно място в библиотеката, което в едни други,кулинарно безпросветни времена, е заемала Библията. Като дебелина са общо взето еднакви, но в Библията надали има звучни, поетични словосъчетания като "мозък с магданоз" или "палачинки с праз". и двете, според мен, са достатъчно многозначителни, за да стават за имена на хеви метъл банди.
Но да се върна на темата. Отварях Жълтата Готварска Книга, известна още като "четири години ТОХ" и веднага имах избор пред "кремвирши с прясно зеле', "кремвирши с кисело зеле", "кремвирши с ориз", "кремвирши с гарнитури" /О, Боже, лукс!/, или "Панирани кремвирши". Както и йезуитски написаното "колбаси с гъби", зад което, на всички е ясно, отново се крие краве-пило-полуорганичния симпатичен дългуч с неповторим, патентован розово-бледеникав цвят.
Вече бях поизраснал, няколкото опита за използване на Жълтата Готварска Книга бяха дали своя дан за физическото и психическото ми развитие, когато за пръв път опитах “виенски кремвирши”. Бяхме на морето, във Варна, топла вода нямаше, а хазяйката усмихнато и не много тактично ни намекваше да пестим студената. Банята бе нещо като обетована земя за всякакви пъплещи насекоми, стаята ни пък бе работното място и ресторанта на пълчища от летящите им събратя.
Времето беше преобладаващо демократично, с някои леки следизборни заоблачавания и умерени партийни превалявания, видях първата неонова реклама на “Е.Ф.”, вечерта татко излезе с решителен израз и после се върна с Тях. Туристическият газов котлон /хазяйката имаше принципно отношение и за тока/ загряваше алуминиевата съдинка, в която се варяха 5 кремвирша... без найлонова обвивка, а с естествена, ядлива ципа. Били се казвали виенски. Пет кремвирша за две деца и двама възрастни. Тоест, по два за децата и половин на родител.
Ще излъжа, ако кажа, че свързвам идването на демокрацията с найлон-фрий кремвиршите. Би било много литературно, особено ако намеся кока колата и свободната продажба на фабрично разпаднали се турски дънки. Но няма да е вярно. Промяната в в отношението на една нация към кремвирша е много сложен процес, особено когато цялата култура е придобила кремвиршоподобен вид. Като съдържание.
Приех, че кремвиршът може да няма найлон. Много по-трудно беше да преглътна, че кремвиршът може да бъде телешки или пилешки. Забележително – ИЛИ пилешки, а не телешки И пилешки И каквото друго има.
Едно от най-интересните финансови процеси, на които съм бил свидетел, е било ежечасното преизчисление на цената на кремвиршите спрямо курса на долара. Едно от най-разчувствените бе това, че народът, след като малко му омръзна да следи курса на долара, за да си купи изгодно кремвирши, започна да замеря властта с каквото му падне... Но не и с кремвирши.
После започнахме да усвояваме “европейски стандарти в кремвиршопроизводството”, после започнахме да присъединяваме нашия кремвирш към европейските вурстове, от което пък се появиха националкремвиршолозите, проповядващи чистота на кремвирша и връщане към изконните български кремвирши, нежели замесването им по европейски рецепти. Върхът, след който вече се определям като циник в областта на кремвиршите, бе бълнуването на неизвестен за мен бизнесмен, че кремвиршите му били от месо. “Кремвирши от месо”, тръбяха рекламите. В България кремвирш от месо? Е, ако кремвиршите в България бяха от месо, надали две поколения щяха да се пръснат да опитват кремвиршите по света.
Е, това бе краят. След това остана само сивота. Може би някой би се запитал какво правя сега. Нищо. Ям кремвирши рядко. Очите ми се насълзяват и подсмърчам, но не от носталгия, а от много лютата и скъпа френска горчица. Понякога си спомням за кремвиршите в миналото и ми става някак странно... Тогава горчицата беше друга, кетчупът бе лютеница, миксът с подправки – просто шарена сол или мерудия....
Какъв хубав край би бил “А сега – сега отивам да си сваря два кремвирша”. За съжаление, колко по-реалистично би било да напиша “Хей, това недосмляно късче в телешкия ми кремвирш не е ли перо?!”...
Редактирано от Шaмaн на 25.05.08 23:36.
|