Вече на няколко пъти се сблъсквам с това и съм толкова впечетлена, че реших да понапиша нещо по въпроса.
Ами за да разберем какво е пък това спортна злоба като че ли първо трябва да си разясним две неща: какво точно кара хората да спортуват и защо изпитват злоба по принцип.
Спортуваме, разбира се, за здраве. Това не се вързва със злобата, тъй че го забравяме.
„Каквото и да си говорим, става въпрос за пари!” Хъм... да, хората спортуват и за пари. И това е нещо, което може да усили злобата, но пък толкова много спортисти не могат да се гледат, а не се конкурират за пари.
Спортуваме и за да докажем на себе си и другите на какво сме способни. И ми се струва, че разковничето е именно тук.
Себедоказването по един или друг начин си е дълбок човешки (и не само човешки) стремеж. Ако някой твърди, че не изпитва желание да се доказва, хъм... нормално е да се запиташ „А дали не го е страх от това какво точно ще докаже?”
Самодоказването не е само цел... то е по-скоро път. Ако го извървим в правилната посока, на хижата можем да очакваме душевно спокойствие, щастие и евентуално да сме научили нещо по тресето.
Защо ни трябват и други хора за целта? Ако сме достатъчно умни- за да ни помогнат, както и ние на тях. Така спортът става една весела игра- целта е да си по-добър от другарчето. Но не защото то е много зле- така не е интересно. А и общите цели обединяват хората, та е нормално да изпитваме симпатия към тези, с които се „конкурираме”. Ако харесваме себе си, разбира се. (Каква е логиката на последното ли? „Този има същата цел като мен. А аз не струвам. Лошо за него, значи” :)
Е, ако не се харесваме сами трудно бихме харесали когото и да било, да не говорим за конкуренцията.
Но какво за по-нормалните хора, които все пак изпитват злоба?
Злобата според мен си е нещо като гнева, само че поотлежал. А гневът е една от възможните защитни реакции, когато не можем да се справим с нещо. Най-баналното- да загубим. Толкова ли е страшно да загубиш състезание?! Ами да, ако мислиш за себе си като за много добър бегач например и това, че се е намерил по-добър от теб е равносилно на това да ти покажат, че не струваш като човек. Е, можеш да се защитиш някак си (сега не съм във форма, ще трениам още, кой знае какво е пил онзи...) но общо взето провлите ни в нещата, с които се индентифицираме, са си болезнени.
Някои хора, освен че не умеят да губят, не знаят и как да печелят. Външно се възгордяват с победата, а в себе си знаят, че това не е най-важното. Което е проблем, за който обаче би могъл да се изкаже някой психолог, аз само си философствам.
Лично за мен- не изпитвам такова чувство. Ако някое момиче катери по-добре от мен бързо-бързо го отдавам на това, че тя отделя повече време за тренировки, докато аз се занимавам с други неща... спане например. Виж, ако някоя прокатерила вчера се окаже по-добра от мен, това сигурно ще е краят на спокойните ми сънища:). Но ще се захвана да тренирам, за да я победя, няма да поискам да си счупи някой крак, например. А жена да победи мъж, когато той не го очаква... мен са ме хапали.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Ако някое момиче катери по-добре от мен бързо-бързо го отдавам на това, че тя отделя повече време за тренировки, докато аз се занимавам с други неща... спане например.

Нима само това може да е причината..?
Някои хвърлят много по-малко усилия от други, а са много по-добри от тях.

В този ред на мисли иде реч и за таланта. Труд и талант - всеки го има в различно съотношение. И съответно се налага да работи много повече над това което е по-малко. /дано все пак има малко поне от едното

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Да, зависи и от "таланта".
И е много по-лесно да се състезаваш, знаейки че въпросният спорт ти се отдава, а ти си му отдал малко, отколкото обратното.
Хората, които обичат спорт, който не е за тях, обикновено просто го практикуват. Иска се много силна психика, за да се включиш и в играта, наречена "състезание". И аз се възхищавам на такива хора много повече, отколкото на онези, които просто печелят. При тях няма такова нещо като спортна злоба.

Ама туризмът не е състезание, какво му е състезателното? Аз не се надбягвам, не дуржа да стигна по-рано от хората с които съм тръгнал, а заедно да стигнем и да се повеселим после в хижата с настроение след преход.

Състезание е когато искаш да биеш някого, да се справиш по-добре от някой друг. Тогава има и спорта злоба, защото по време на състезанието ти навлизаш в ролята си и не гледаш на конкуренцията като на приятели, а временно, само като на конкуренция. Затова се казва "спортна злоба" за разлика от обикновената злоба.

Някой би казал че в туризма се състезаваш сам със себе си, и това не е така: ти се усъвършенстваш просто.

Та с две думи, не виждам какво му е състезателното ама хич на туризъмът...

... е градивна, за разлика от другата. В състезанието разбираш къде си като подготовка, възможности и талант. И ако нямаш хъса за победа, няма смисъл от участие. Малко са хората, които не биха желали да почувстват адреналина на първия - те вероятно са философски настроени ленивци

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Ами не е така. Поне при мен.
Аз лично се чувствам по-озлобен ( май не е точната дума ) и разочарован когато съм пропуснал да участвам в нещо, дори и предварително да ми е ясно, че ще съм аутсайдер, отколкото да съм участвал в нещо и ме е победил някой който знам, че е по-слаб от мене.
Не ме е страх, че ще изгубя. страх ме е, че ще пропусна състезанието.

За какво състезание в туризъма може да се говори изобщо?
Състезателните дейности в планината просто не се наричат туризъм. Може би не трябваше да пускам темата точно тук, но реших, че може да е интересна за част от хората.
Ако искаме да тренираме чрез ходене в планината- късо и бързо или нещо джиджано- се събираме хора с приблизително равни сили или го правим сами.

Състезанието в планината е най-лошото, което може да се слу4и то4но там. Но за съжаление, се среща и то доста 4есто. Ако бродиш винаги с една и съща компания и се познавате добре, всико е ОК. Но аз ли4но нямам една компания и да ви кажа винаги се намира някои състезател , който те наблдава, преценява, дава излишни съвети. Това е просто 4овешко. Съжалявам някои букви ми липсват в клавиатурата. Едно 4истосърдено на пръв поглед изре4ние от типа "Хайде, още малко остана, поцледни метри до върха" си е от всякъде погледнато "Виждаш ли, аз съм ве4е горе , а ти още креташ" или когато те задминава някой друг с 30 литрова рани4ка, а ти - 60л. "Ех, много големи раници носите, няма как с тях е по-бавни4ко, другият път с по-малки". 50% от планинарите са "състезатели", просто не са в този форум. Но много хора казват подобни неща, за да уверят себе си, 4е са по-бързи, не то4но теб.

Поздрави от красива Нова Зеландия!

www.webshots.com/user/sanilambreva
www.couchsurfing.com
www.hospitalityclub.org

Редактирано от ЛИЛИTKA на 17.02.08 04:13.

Да, често се случва в групи от непознати (по-точно неходили заедно в планината) някой да си обърка играта.
За да "блесне" или просто защото темпото на останалите му е бавно, а той е чоглав. Какво му остава тогава- да снима, да зяпа картата и вобще да си играе с каквото му е най-интересно.
Ситуации най-различни...
Същите тези, които викат "Малко остана до върха! Ще ви чакам там, да ви понося раничките МАЛКО, а? Ма много тежко бе, що така?" изпадат в нервна криза, ако се появи някой по-силен от тях, който почне да им говори така.
Много е гадно, когато има и някой много по-слаб от отсаналите и им омрънква живота. При голяма група и хубаво време хората обикновено се разцепват. При въпрония човек трябва да остане някой от по-силните (горкият водач, ако има нает такъв), или някой доброволец мазохист. Да слуша оди за проклетите състезатели.
Виж, когато нещата станат сериозни- например времето се влоши- присъствието на много по-подготвени хора е силно желателно. Как само падането на метър дълбок сняг изравнява нещата...
(Има една приказка за пръстите на ръката. Питали някакъв мъдър човек как могат хората да се равни, като дори пръстите на ръцете ни не са. "Могат", казал той. "Като хванат лопатата".
Има и друга за пръстите. Защо не бивало са сочим с показалец друг човек. Ами защото тие го сочим с един пръст, а други три сочат нас :).

Много си права за себедоказването. Това е алгоритъм, вграден в самия ни хардуер. Стремежът към това да покажеш, че надвишаваш с нещо себеподобните си е извънредно силно развит у човека.

Относно това, че "спортуваме, разбира се, за здраве", имам обаче много дълбоки съмнения. Здравето безспорно (и правилно) се свързва с физическите упражнения. Когато обаче това занимание добие спортен (т.е. състезателен, конкурентен, показен, печелбарски и пр.) характер, здравето вече нито е определящ (нито дори съществен) мотив, нито пък е очаквана последица. Всички знаем, че повечето професионални спортове са всичко друго, но не и здравословно занимание - системните жестоки претоварвания, противоестественият режим и хранене, травматизмът и допингът компрометират ползата от физическата активност. Те са предназначени да направят от спортиста побеждаващо роботче, а не здрав човек.

Колкото до успехите: ясно е, че хората имат различни способности. Не е само до тренировки. За върховите постижения в спорта си е необходимо да си се родил с нужните способности. Нямаш ли ги, никакви тренировки не могат да компенсират това. Това не се научава - или го имаш, или го нямаш. Ако не си се родил Меснер, глупаво е да се пънеш да гониш нивото му. Както, ако не си се родил Айнщайн, е глупаво да мислиш, че с прочитане на достатъчно книги можеш да станеш като него. Хората се раждат различни. Мисля, че не е толкова важно човек да се мъчи да стане по- (най-) добър в област, която си е харесал, по-важно е да открие областта, в която наистина има заложби и превъзхожда останалите хора. За всеки човек си има такава област.