|
И така, озовах се в началото на октомври на конференция в Армения. Взех си билет за връщане за понеделник, така че да имам два свободни дена за екскурзия. Тъй като в института, в който се провеждаше конференцията, интернетът беше, меко казано, проблемен, помолих Аспарух да ми изпрати материали за места, които си струва да се видят. Предвидливо си бях извадила и виза за Нагорни Карабах. От няколкото link-а, които получих, успях да отворя и разпечатам само описанието на Димитър от пътуването му по тези места:
http://clubs.dir.bg/showthreaded.php?Board=pateshestvia&Number=1944826600&page=0&view=collapsed&sb=5&part=
Улових се, че сравнявам собствените си усещания и впечатления с неговите – често бяха различни.
Пътувахме с Тигран – бивш колега и приятел, с когото работихме преди 3 години за кратко заедно в София и който за мое голямо съжаление преди една година напусна науката и отиде да работи в един от местните мобилни оператори – Vivacell. Поради което, обаче, още при посрещането на летището бях снабдена с телефон с местна карта, което е голямо удобство. Бяхме с неговата кола – доста нов голям Opel. Това е може би първата разлика с пътуването на Димитър. Мечтаех си и аз за една Нива, за да няма за нас затворени пътища. Втората, разбира се, е краткото време, с което разполагах. Много от местата видях само през прозореца на колата (за Горис например наистина съжалявам). Оказа се, че не съм много добра във фото-лов, та голяма част от снимките ми (повечето правени в движение) не се получиха. Има може би още една немаловажна разлика – имам много добри приятели и колеги в Армения, та допускам, че съм донякъде пристрастна във впечатленията си.
Тигран настоя да тръгнем още в петък. Не се наложи да ме уговаря дълго, така че пропуснахме следобедните лекции и се отправихме на път.
Целият следобед пътувахме из красивата южна Армения – това е по-планинската част на страната (самият Ереван е в „равнинната” част – денивелацията на различните хълмове на града е „само” около 500 m). На излизане от града беше единственият път, когато успях да видя и двата върха на Арарат, макар че големият връх беше частично в облаци.
Първата ни спирка беше Нораванк (букв. Нов манастир). Аз вече бях психически подготвена за гледката от описанието на Димитър, но всъщност никаква подготовка не може да затъмни красотата на мястото и странните червени скали. Разгледахме манастира (датира от 13 век), качих се и на втория етаж по изключително тесни външни стълби – може би около 40 cm. От едната ти страна е фасадата на църквата, а от другата – нищо. Никакъв парапет! А височината е сигурно 5-6 метра. Качването е лесно, но обръщането и началото на слизането малко свива сърцето. Впоследствие видях такъв тип стълби на доста други места. Друга характерна особеност на местните манастири са фините дърворезби (особено по вратите) и каменни дантели. Наистина имах чувството, че гледам покривките, които баба ми плете на една кука, но върху дърво и камък. Запалих една свещичка, за голямо учудване на жената, която работеше там. Скоро разбрах защо се учуди – там всички купуваха и палеха по минимум 10 свещи. И, кой знае защо, се кръстят от ляво надясно. Видях един арменски поп, но реших да не питам.
Продължихме нататък и скоро след това спряхме да хапнем в крайпътно ресторантче до една река. Думата ресторант е леко неточна, но не знам коя е най-подходяща. Живее си семейството с децата в къщата, има маси на двора и може да се хапне доста евтино и мноооого вкусно. Поръчахме си лаваш (тънък безквасен хляб, който се пече на стените на огнището, а самото огнище е кръгла дупка в земята), сирене – подобно на нашето, но с някакви треви, и салата. Напълно достатъчно, но... пусто любопитство. „моля ти се, айде да вземем шашлик!”. Та се добави и шашлик. Както разбрах, това е всякакъв вид месо на огромни късове, които се нанизват на шишове и се пъхат в огнището. То се затваря с капак, така че месото не става сухо, а сочно и с аромат на определен вид дърво. И не се поднася със шишовете :-). Облизахме си пръстите!
Следващата ни спирка вече беше в Карабах. Както пътувахме, и „бип-бип” – sms, добре дошли в Карабах ви пожелава Карабах Телеком. Не се шегувам, наистина така се казва :-). Кой знае защо, Глобул така и не намери никаква мрежа, въпреки че за арменските телефони не сме дори в роуминг. Телефонният код на Карабах е същият като на Армения (то и парите им са същите, и паспортите). Както пише и Димитър, самата граница е доста символична. Има пост, на който аз много настоях да спрем (така де, за какво съм я вадила тази виза, ако няма да я показвам). С неохота Тигран спря и един войник бавно-бавно се приближи към колата. Въпрос, отговор и махване с ръка да продължим. Без никаква проверка. Предполагам, че се досещате, че въпросът е бил „има ли с вас чужденци”. Правилно. А отговорът „не”. Грешно. Отговорът беше „да”. Не разбирам защо това не предизвика никакъв интерес у граничника. А аз даже символично и демонстративно си залепих визата в паспорта! Бяха ми я дали незалепена, защото се твърди, че с тази виза не можеш да стъпиш не само в Азербайджан, но и в Турция. За първото надали ще проверя, но ми е много интересно за второто.
Веднага след поста следва завой и – първото село в Карабах. И първите разрушени къщи. Спряхме по моя молба и не можех да се отделя доста време. За първи път виждах последствия от война със собствените си очи, а не през нечий обектив. Впоследствие това се оказа нищо в сравнение с това, което видях на следващия ден – Ахдам и Шуши.
Вечерта пристигнахме в Степанакерт. В спомените ми този град беше символ на войната. Явно обаче не съм слушала внимателно, защото точно там дори не е имало боеве. Градът е напълно запазен и невероятно скучен. Доста време се чудих защо търсим хотел в покрайнините, докато не разбрах, че сме в центъра. Не се отличаваше от някоя люлинска част, само дето блоковете са на по 4-5 етажа. И няма никакви заведения. Видяхме няколко малки магазинчета (отворени), но НИТО ЕДНО място, където да пиеш поне кафе или чай. Странна работа. Отначало си мислех, че е заради бедност, но там хората бяха доста добре облечени, виждаха се и хубави коли. Явно е и въпрос на начин на живот. Е, сутринта имахме късмет – оказа се, че на автогарата правят хубаво турско кафе и чай. Да, и там го наричат турско :-). На дневна светлина успях да различа центъра – има голям, огромен магазин за цветя. В който са подредени невероятно количество приказно оформени букети. И много огромни венци. Цялата тази красота заминава за гробищата.
Планът ни за този ден беше: тръгване на северозапад да разгледаме манасира Ганзасар (той пък бил още от 10 век, името му означава планина от съкровища), после на изток до Тигранакерт – старата столица и дворец на Тигран Велики (онзи, дето разпрострял Армения на две морета), след което обратно през Степанакерт и да нощуваме в Шуши (на стратегическа височина на 10 km от столицата).
На входа на Ганзасар ни посрещна много красива изненада – една малка сърничка. Съответният арменски поп каза, че я намерили като била на няколко дена, хранили я с биберон и сега е на 5 месеца. Не се плаши от хората и се боя, че посетителите й отделят повече внимание, отколкото на манастира :-).
Селото точно преди манастира се казва Ванк. От него е родом някакъв много богат руснак – Левон Хайрапетян. Предполагам, че самото село скоро ще бъде прекръстено на Левонхайрапетяново. Освен че им е прекарал прекрасен асфалтов път, човекът е дал много пари за реставрация на манастира и за училището в селото (то се отличава силно от всички други сгради – толкова е хубаво). И хотел нагоре в планината. Леко кичов, но аз имам силна школовка – след недоразумението на Бутамята и на Дюни почти всичко ми се струва в по-голяма или по-малка степен естетически издържано. Неволно си помислих за нашите богаташи. Някой от тях да е построил училище? Или асфалтов път? Те дори огромните си хотели и къщи строят насред бунища и не им пречи да живеят там. Не съм чула някой да си е построил път или канализация. Малка разлика в манталитета.
Е, и още една. В селото видях много странна стена – цялата беше облепена с малки табелки. Оказаха се регистрационни номера на азерски коли. Не разбрах обаче дали азерите е трябвало да бягат така бързо, че са си оставили колите, или (надявам се) това са били номерата на всички коли, които после са били сменени с арменски.
Оказа се, че няма пряк път на изток до Тигранакерт, така че изборът беше или завой на север и през град Мартакерт, или обратно до Степанакерт и оттам на североизток. Аз, разбира се, предпочитах първия вариант, за да минем по нов път. Тигран (не Велики, а спътникът ми) се обади на свой приятел, чийто баща е археолог и правил миналата година разкопки в Тигранакерт. Не знам какво са си говорили, но след това той абсолютно отказа да отиде на север от Ганзасар. За мое огромно съжаление се наложи да се примиря с втория вариант. Така и не разбрах дали на север все още се стрелят или просто още не са разчистили мините.
Вече по североизточния ръкав, спряхме да питаме някакъв човек за пътя и той предложи да дойде с нас да ни покаже. Разбира се, пригових се след това да му дадем пари – кой прави това просто от добро сърце? В Ереван всеки път като излизаш с колата си от мястото, където си паркирал, се материализира „помощник”, който ти дава указания как да излезеш, след което му даваш стотинки. Както се оказа обаче, човекът нямаше никакви такива намерения, а явно не е имал по-интересно занимание.
Спряхме за малко да разгледаме крепостта в Аскеран (повече защото присъстваше в описанието на Димитър, отколкото заради самата нея) и малко след това отдясно се появи Призрачният град. Ахдам. Нямаше го на моята карта. Не очаквах, че е толкова голям. Спътникът ни (така и не му разбрах името) каза, че бил 3 пъти по-голям от Степанакерт. Пътуваш, пътуваш, пътуваш и няма край. Нито една цяла къща. Улиците вече ги няма, полето ги е погълнало. И са останали само мюсюлманските гробища с двете мечети и стени на къщи в града. Исках да спрем и да се разходя там, но спътниците ми мълчаливо ми отказаха. Опитвах се да си представя какво е това цял град да изчезне, хората да си вземат най-най-необходимото и да бягат. Не успях. Имаше обаче нещо странно в усещанията ми. Нямаше ужас и страдание (както например в Шуши), а някаква страшна красота. След като се отвратих от себе си заради това, осъзнах на какво се дължи. Тъй като всички къщи са каменни, мястото приличаше на огромни археологически разкопки. Предполагам, че по подобен начин човек разглежда Помпей или Вавилон. Като омагьосана не можех да откъсна очи.
От там до Тигранакерт – пустош. И пред самите стени на двореца – една от най-бедните къщички, които съм виждала. В къщичката живее семейство. Даже мъжът си е направил пътен знак за име на населено място (на арменски) със собственото си име. Попитах водача ни как живеят – та тука на 30 km няма никой! Каза „трудно”. Оказа се, че жената има ключ за двореца и ни отвори. По азерско време там е имало ресторант, като кухнята е била в едно от помещенията на двореца. Видя ми се богохулство (наукохулство?) – та това е паметник на културата! Засега обаче Армения също нищо не прави за консервирането и облагородяването му. В една от стаите видях някакви кревати. „О, ама те и като хотел ли са го ползвали?” и странният отговор „не, понякога спят фермери”. Реших да не питам повече. Ако не ти харесват отговорите, не задавай въпросите.
Тръгнахме обратно, покрай табелките „central demolition site / центральный пункт обезвреживания”, “разминировано” и „ако намерите метални предмети, мини и т.н., не ги пипайте, а веднага се обадете на тел...” и отново край Ахдам. Водачът ни вече беше слязъл от колата, така че успях да убедя Тигран да спре за малко. Отказвам се да опиша разходката си – и да има подходящи думи, на мене не са ми известни. Продължаваме нататък, на пазара в Степанакерт си купуваме някакъв карабахски специалитет женгял(ов) хац – тънък хляб, замесен със 7 вида треви. Вкусно. Намираме и къде се продава „водка тутoвая” – думата „тут” така и не разбрах какво означава. Според Тигран е на руски – някакъв плод. Държат я в огромна стъклена банка. Младежът, който я продава, взима едно пластмасово шише, в което да я прелее, като лапа гърлото и духва вътре, за да го оправи. Изтръпвам от хигиенните норми, но се сещам, че ракията била 80 градусова и решавам, че това трябва да убие всички бацили. После минавам твърде близо до едно висящо на кука месо (нормалният начин за продаване на месо) и една от накацалите го оси решава, че съм опасна и ме ухапва по рамото. Явно тази година ми върви на оси.
Малко след това минаваме край паметника-танк (първият пленен в боевете за Шуши), с оръдие, сочещо на изток. Вече сме в Шуши.
Отначало минаваме бързо през целия град, за да стигнем до много красива дълбока клисура. Ще гледаме природни забележителности. Нима може? Каква е тази странна жица, опъната през ждрелото? И от нея висят жици надолу? Това е за да не се спускат в клисурата самолети. Ако самолет влезе долу – не могат да го засекат. Като има жици, трябва да мине отгоре и вече е видим. Клисурата е божествено красива. Не ми се тръгваше, но исках да видя Шуши още по светло – минутите, в които минахме през него на път за клисурата, ми бяха достатъчни да се влюбя. Мисля, че това е един от най-красивите градове, които съм виждала. Един от малкото, за които си мечтах да остана там поне за една година. Какво има в Шуши? Ами нищо особено. Полуразрушени блокове. Мисля, че всички блокове бяха или напълно, или частично разрушени. В полуразрушените се виждаха отделни апартаменти, в които хората са се приспособили да живеят. Мисля, че именно това най-силно ме привлече в този град. За разлика от мъртвия Ахдам, когото може да помислиш за средновековни разкопки, Шуши е жив. Като войнишка каска, в която е поникнало цвете. Именно заради това там разрушенията ме жегнаха право в сърцето – усетих ги много близо до себе си. В един момент до нас се приближи старец. Той прегърна Тигран и започна да му говори на смесица от руски и арменски. Плачеше и му казваше, че е погребал два сина, целуваше ръката му. Може би му напомняше за синовете му.
Всъщност имаше две наистина нови, напълно възстановени красиви сгради. Някой местен богаташ? Резиденция? Кметство поне? Не, това бяха двете училища. Отново ме досрамя как у нас разрухата върви без война. А ужасните разбити пътища в града, от които Тигран се оплакваше, приличаха на средна софийска улица. В София има и доста по-лоши. И беше много, много чисто. Пак се натрапиха недобри сравнения.
Спрях се да снимам едното училище и една случайна минувачка ми разказа за него. Повървяхме пет минути заедно и тя ни покани у тях да пием кафе или чай. Тигран искаше да търсим хотел, но аз направих най-жалната си физиономия и той отстъпи. А аз страшно исках да видя разрушените къщи отвътре.
Входът беше в окаяно състояние, разбира се, нямаше електричество. Жената живееше с мъжа си и най-малката им дъщеря (на 9 години). И за двамата това е втори брак. Вътре нямаше вода, поляха ми с черпак да си измия ръцете. Казаха, че горе-долу през ден са без вода. Веднага направиха хубаво кафе и сложиха орехи, лешници и ябълки на масата. Набрали ги през деня в гората. Мъжът веднага започна да говори на руски. Когато жена му му каза, че Тигран е арменец и може и на арменски, той я сряза, че така аз няма да разбирам, затова той ще говори на руски. Хм, в Европа рядко срещам такова съобразяване. Показа ни стари снимки на „бойни другари”, разказа за някаква турска снайперистка, която убила 28 от неговите хора. „Как да я оставиш жива?” Убил я, била на 23 години. „Какво прави там, вместо да гледа деца, тя убива”. Домъчня ми за момичето, домъчня ми и за неговите приятели. Сетих се за репликата от филма „Война”. За жертвите трябва да се мисли преди да се започне война. Започне ли – не може да си милосърден, защото ще бъдеш жертвата. Само дето който започва войните, рядко става жертва. Дъщеричката им отначало е срамежлива, после се гуши в мене като котенце, боричкаме се, показва ми тетрадките си по руски (половината думи не знам) и килимче, което тъче. Иска да й плета плитки – не се справям много добре, трябва ми повече практика. Баща и я кара да учи руски и английски. Руският му е перфектен, английският – доста добър. В момента работи като строител, ако не го заговориш, а само го видиш, може да си помислиш, че е необразован и забит в мизерията си бедняк. А се оказва добър, интелигентен и буден човек. Тръгваме си късно вечерта, предлагат ни да спим у тях, но решаваме да не ги притесняваме. А и пуста глезотия – отчаяно се нуждая от душ. Дават ни орехи и ябълки.
Хотелът се оказва по-скъп от очакванията ни, а и прекалено добър за нас. В тамошната обстановка ще се чувствам отвратително, ако спя на такова място. Пир по време на чума. Един от служителите ни предлага квартира и след кратко колебание (сега на опашка в банята, ще има ли вода и т.н.) все пак приемаме. След 20 минути идва безкрайно симпатична млада дама (с брат си – иначе не може) и ни завежда до квартирата. За наша изненада се оказваме (през неосветено разбито стълбище) в просторен двустаен апартамент с легло в едната стая и разтегателен диван в другата и много прилична баня. Направили си нещо като резервоар, така че вода има винаги, но все пак разумно с количеството. От балкона се открива приказна гледка. Оказваме се точно срещу разрушената джамия. Тигран ми разказва, че (както трябвало да виждам) градът бил основно азерски. От къде да виждам? Ами има джамия. Този аргумент нещо не го разбирам. Започвам да му припомням, че и в София има джамия, но това не значи, че болшинството софиянци са мюсюлмани. Май той също не разбира аргумента ми. Какичката е месната зъболекарка и се усмихва възхитително. Подкрепям Димитър – за разлика от арменците в Армения, карабахските нямат никакъв акцент в руския. Уговаряме се да ни събуди сутринта в 8. За да закусим. Ама и закуска ли? Но, разбира се, дорогие гости, нима мислите, че ще ви пуснем да си тръгнете без да ви угостим?
На сутринта Карина ни закарва в къщичката на баща си в края на града, почти до красивата клисура. Прекрасна градина, домашен мед, домашни яйца, лаваш и сирене. Разказва ни, че кабинетът й се издържа от канадски спонсори. Изпращат й всички консумативи, дали са оборудването и й плащат заплатата. За местните зъболечението е безплатно. Майка й е директор на едното училище, баща й работи в кметството. Половин час се извинява, че ще плащаме. Това не е по комунистически (sic!) и не е в традициите на гостоприемството. С Тигран се свиваме от неудобство, а аз се радвам най-сетне да срещна хора, които употребяват думите според съдържанието им, а не според наложени етикети. Идва ми да я разцелувам, когато на връщане в колата се оглеждам и възкликвам „Лепота!” и тя веднага знае какво имам предвид. Чудя се колко ли от моите съграждани биха ме разбрали?
Взимаме подадените ни ябълки и цветя, сбогуваме се, обещавам да дойда пак и никак не искам да си тръгвам.
За обратния път сме оставили две спирки – Карахундж (камъните, дето са древна обсерватория на около 7500 години) и Хор Вирап.
Бях малко притеснена за това какво ще намерим в Карахундж – според описанието на Димитър всичко е разрушено и е просто сборище от камънаци. За мое щастие, обаче, това не беше така. От главния път се отбиваш по странично отклонение и малко след това от него се отделя черен път. С нашия културен Опел спираме още в началото на черния път. С изненада откриваме табелка „Карахундж” на някакви най-обикновени камъни, но всъщност трябва да се продължи още около 20 минути пеша (или 5 минути с Нива) и тогава се стига до „обсерваторията”. Представлява високи колкото човешки ръст камъни, подредени в голям кръг, а от кръга излизат 3 лъча. Във всички камъни от лъчите, на около 20 cm от върха има гладки дупки с диаметър около 10 cm. Опитахме се да си представим за какво може да са служили, но не разбрахме. Май през всяка в определен момент са гледали дадена звезда.
Продължаваме към Хор Вирап, недалече от Ереван. По пътя снимам морето от хълмове, зад всеки завой божествена красота, която няма нищо общо с предишната или със следващата. Усещам, че скоро ще стигна до границата на насищане. За щастие, излизаме в „равнината”.
На входа на манастира ни пресреща някакъв младеж с гълъби. Доколкото разбрах, може да си платиш, да вземеш един и да го пуснеш. Разговарят поне пет минути, Тигран е видимо ядосан. Но после, колкото и да опитвах, не можах да го накарам да ми преведе разговора.
Хор Вирап се намира съвсем близо до границата с Турция – оградата ясно се вижда, на не повече от 10 минути пеша. По принцип гледката към Арарат трябва да е величествена, но този ден има облаци, които закриват големия връх, вижда се само малкият. На това място е била старата столица на Армения Арташат. На мястото на манастира има две подземни ями. Там бил заточен за 13 години св. Григорий Просветител, който дошъл да разпространява християнството. После царят, дето го заточил, полудял и дъщеря му сънувала, че Григорий може да го излекува. След като това се сбъднало, царят приел християнството и освободил Григорий. А на мястото на този подземен затвор е направен манастира.
Слизам, то се знае, и в двете дупки. Малко се притеснявам, че вътре са останали само две молекули кислород, но една леличка ме насърчава „ама това е свято място, трябва да слезеш!” И без да е свято щях да сляза . Слизам по отвесните стълби, които в края си имат леееек наклон, завъртам се долу в стаичката и се качвам обратно. Тя е възмутена: „защо се изплашихте? Слезте долу!” Поглеждам с неразбиране „не съм се изплашила, нали слязох?” „ама не слезе до долу”. „как да не съм, до долу слязох и се качих обратно” „не, толкова бързо не може”. Тук вече се усмихвам. Ей, аз да не съм случайна, аз ако не можех едни отвесни стълби да спусна и кача, Аспарух щеше ли да ме вземе? Не мисля, че ми повярва.
На връщане последва отново няколко минутна разправия с момчето с гълъбите, отново без превод и вече поехме право към Ереван. В 8 си бях в хотела. Прибрах се, легнах на леглото и половин час лежах, гледайки тавана и се опитвах да си събера мислите. Насилих се да стана и да се изкъпя. Докато се разхождах по-късно вечерта, се озовах на някакво празненство на площада на Републиката, посред фиеста от фонтани, светлинно шоу и класическа музика.
Все още имам няколко останали карабахски ябълки.
|
