|
Рила 22-23.08.07
Пак сме двамата с Бай Светльо. Минутка за реклама, че съм му обещал.J ха-хаJ.
Това „Бай” го слагам не за благозвучие, то е титла, равностойна на английското „Сър”, или по-скоро обратното, защото е поне с хиляда години по-стара. Светлин не се кефи много на обръщението, но традициите трябва да се уважават и пазят, нели?. Някой виждал ли е шоп да влезе в селската кръчма и да викне по едно за всички с думите: „Джентълмени, я че черпим. Бармън, алкъхъл фор диз ноубъл джентс!”. Не че не е имало такива случаи, живеем във време на тотална културна интеграция, дифузия, асимилация и др. побни думи-изкълчотляци.
Светльо е железен. Буквално. Никога не се оплаква, не мрънка за щяло и нещяло. Върви и мълчи. Не човек, а машина; не машина, а Светлин… Интересно е да видиш приятелите си в обстановка, различна от обичайната; скрити черти от характера излизат наяве, понякога възприемаш същия човек по друг начин. Така се опознават хората.
Е, как да не го байоосвам с повод и без повод, като израз на уважение? Колцина са тези, дето са ги месили от прагматизъм, чувствителност, авантюризъм и сдържаност? С гордост мога да кажа, че познавам поне един такъвJ.
Тази събота акцентът пада върху авантюризма. Поради ред причини сутринта не сме на път, както обикновено, а циклим по домовете. Слънцето е пробило облаците за първи път от две седмици насам и мисълта за злополучния край на плановете ни относно Синаница става още по-непоносима. Наближава обяд; не изтрайвам повече и звъня познайте на кого. Не се колебае много-много. Мятаме се на автобуса, стоически търпим грандиозното задръстване на Околовръстното, после метро, такси, автобус, такси, малко ходене и сме на Зелени преслап. Е, олекваме с двайсетачка за таксито от Дупница, ама спестяваме 10-ина километра ходене; целим се в х.Иван Вазов, която се намира на хемороида на задника на света, образно казано; всяка минута е от значение.
Пропускаме Скакавица и оня душевадец, Кабул. Към Езерата хора почти не срещаме; всъщност само двама в началото.
Светльо се радва на хубавото време... Мда, странна работа; радвам се и аз, ама със свито сърце; глождят ме съмнения дали случайно не сме хванали господ за шлифера... Едно време ПСС публикуваше отделен бюлетин с информация за местонахождението на Светлин, дебело подчертавайки 99 %-ната вероятност от мъгли, градушки, гръмотевици, поройни дъждове, лавини, разрушителни земетресения, наводнения и пр. природни катаклизми, определящи категорично условията за туризъм в района като крайно неблагоприятни.
Само да ви питам, помните ли цунамито по индонезийското крайбрежие по-миналата година? Светлич беше там... Ами ураганите Ел Ниньо и Катрина? Единствено благодарение на адекватната реакция на американските власти, недопуснали на своя територия гореспоменатия младеж, биде предотвратена колосална по своите размери катастрофа, с драматични последици за развитието на региона и света като цяло.
Обземат ме мрачни мисли, потъвам в размишления относно жалкия и лишен от смисъл свой живот; макар с ясното съзнание за предстоящата неминуема гибел на човешката цивилизация, не мога да се оттърся съвсем от собствените си, далеч не толкова глобални, терзания. Прехвърлям неколкократно малкото щастливи моменти и радостни мигове; безучастно наблюдавам върволицата бетоновози, фадроми и джипове с работници, точеща се покрай нас от строящия се наблизо лифт. Човешката суета е безгранична, дращим с усърдие по повърхността на Земята в безнадежден опит да оставим следа за своето съществуване; повече унищожаваме, отколкото съграждаме. Но що може да сторим, такава е нашата природа. Ние никога не бихме признали колко малки и слаби сме в действителност, и колко мимолетно е сътвореното, особено когато Бай Светльо се навърта наоколо...
Кратка почивка в началото на Кюмурджийската пътека. Наоколо са пръснати безброй стъклени шишета. Яко се пие в наш’та китна РодинА. Има от евтина ракия и водка, какви ли не вина, а също от марков алкохол – инвеститорите на обекта са се отчели. „Огрени от слънцето, стъкълцата блещукат като утринна роса и придават нещо естествено и неповторимо на неестествено чистото място...”. Цитатът е от един пич, дето не го познавате.
Набързо преминаваме през гората. На свършека й, при стария заслон, отново спираме за по цигара. Гледка няма, има само мъгла; гъста, бяла като памук мъгла... Ура-а-а-а!!! Ако само с това се разминем, ехе-е-ейJ...
Скоро сме на новата хижа на Езерата. Само името й „хижа”, на практика - хотел. Ама минус пет звезди хотел – като обяснявам на някого за какво иде реч, сравнявам я със санаториум за душевно болни. Не изглежда много пълна, скоро става ясно защо. Огромен брой американци се задават откъм влека на пистата. Приличат на ято скакалци. Имат такива криви физиономии, че хижата придобива още по-зловещ вид. Косите ни настръхват при вида на няколко индивида от женски пол ( това за пола така си и остана, едно непроверено предположение...). Въпреки мъглата, въпреки умората, окончателно решаваме, живи или умрели, тази вечер ЗАДЪЛЖИТЕЛНО да се доберем до Вазов. Някак трябва да се доберем!
Мятаме раниците на гръб и цап-царап из облаците по нанагорното. Пътеката е изровена все едно милиони бизони са препускали в бесен галоп по нея. Чудя се на какво ли ще прилича, когато довършат лифта. На Сухия рид грее слънце. Мъглата остава в ниското, все така гъста и на кълбета. Докъдето ни стига поглед – бяло, чисто бяло, развълнувано море. Купените приличат на вълнолом, врязан в него. Отсреща Витоша стърчи като самотен остров. Небето – няма такова, наситено синьо, няма, лелеййй. Бързаме час по-скоро да се качим на Езерния, панорамата оттам е брутална, особено при такова време. Не ни се усмихва щастието, пропускаме гледките, пропускаме и залеза... Ех, 1 час по-рано да бяхме тръгнали...
Тъмница. Пустош. Студ.
Скоро сме на Раздела. Монотонно спускане към Иван Вазов. Първи признаци на мързел. Присядаме на 20-ина минути от хижата. Луната е ярака и наоколо е доста светло. Нощ във високата планина – толкова е красиво, че понякога боли. Преди месец бихме останали да спим тук, но сега градусите са около нулата, а нашите, изнежнени от удобствата на цивилизацията, задници настоятелно искат своето – мека и топла постеля.
Криво-ляво, дотътряме се по предназначение. Хубавата столова е пълна. Викат й „хубавата”, щото вътре има печка. Сега там вилнее някаква организирана група (да му се невиди и късмета), водач им е Румен Незнамсикой, бил много известен в планинарските среди... Ала-бала, ние в тези среди работа нямамеJ. Не ги знаем какви са тия хора (ако са хора); отвътре се разнасят неистови крясъци и грачене, все едно от преизподнята.
Другата столова също епълна. Намираме си някак столчета и вадим храната. Светльо си поръчва чиния леща от 2.50 лв. Още не знае колко струва и видимо му се услажда.
Отивам да питам къде ще спим тази вечер. В кухнята има купонче – все непознати типове. На Вазов ходя, е, не много често (но редовно) от не си спомням колко време, ама така и не можах да му хвана края кой-кой е в тая хижа. Само хижаря, Венци, го знам. Този път случваме на любезен рокер около 50-те; представя се като Сашко Приятеля На Венци. Я, смайваме се, па тука имало и нормални хора! Вазов е единствената частна хижа в България, Венци си продал апартамента на жълтите павета в Сф за да я купи. Решил да я превърне в притегателен център за почитателите на източните култури, религии, философии и пр.; според мен без успех. По тия места се свъртат предимно отявлени гъбомани (растат едни вълшебни гъбки набизо, на Зелени рид, псилосциби се казват). Не ти е майко работа до какви състояния на тялото и духа се докарват тез младежи. Аут ъф спейс.
Та затова сега едва не припадаме от вълнение… Предлага ни бунгало, натъртвайки, че там никой нямало да ни безпокои. Поглеждам го изпод вежди. Хм... не щем бунгало, искаме в хижата, ако има свободни нарове. Показва ми стаята и пак, натъртвайки, споменава, че ако искаме да сме сами – бунгалата са свободни; в тази стая имало още двама като нас, дали нямало да ни притеснят? Тоя май ни прецени като двойка педали, мисля си, ей сега ще го заболи. Тамън да го цапардосам назидателно по врата и... уточнява, че само ние и тези двамата не сме били с група. Всички настанил отделно, ама свършили стаите...ха-ха-ха-ха.
Жулим бира (аз) и водка (Бай Светльо). Хрупаме курабии с вкус на сироп за кашлица от времето на соцреализма. Облекли сме де що имаме под ръка; вътре е такъв клинчар, че цигареният дим замръзва на кубчета и се разбива в земята. На съседната маса загряват с червено вино. Двама мъже и две жени. Единият разпалено обяснява как предотвратил сбиване в планината между едва ли не 300-400 човека, а мацките кимат одобрително с глава. Тягостно е. Докато се чудим колко бо зле би могло да бъде, от съседната столова изскача изключително рядък по рода си, особено колоритен индивид; бие шут на кухненската врата и пита има ли китара в хижата. Рокерът, натъртвайки (явно му е стил), категорично отказва да услужи. „На тази китара – вика – и ти много добре го знаеш, не се свири чалга. Тя е на Венци и на нея се свири единствено...ъ-ъ-ъ... джаз... таковата... ъ-ъ... фюжън...”. А-а-а-а-а, иде ми да вия от смях. Как пък баш фюжън... ха-ха-ха-ха.
След 5 минути никак не ни е до веселба. Тоя, дето искаше китарата, ни хваща за слушатели. Без никакво притеснение идвае при нас, казва:”К’во ста’а, момци?”, подканя Светльо да му сипе водка и подхваща обичайните, банални и безкрайни лакърдии за планинарски подвизи, ремонти на заслони, колко сплотена група били... Разяснява ни как водача би трябвало да има авторитет сред групата, как понякога трябва да налага решенията си дори със сила, ако се наложи... Затрупани сме под камарите мъдрост, избълвана върху ни; това, мълчим, ама той хич не е притеснен; принудени сме ловко да го хлъзнем по нанадолнището с плитката лъжа, че неговите хора го търсят от известно време. Поглежда ну подозрително, сигурно се чуди кой ли се е затъжил за досадник като него. Все пак се вяръща при тях и ние въздъхваме с облекчение.
Оттатък групарите напредват с пиенето. Красъци, тропане, хора; правя три неуспешни опита да се вмъкна за да се сгрея на печката. Когато пеенето преминава в гръмогласно цвилене и блеене, от кухнята не издържат и надуват колоните с прогресив рок. Терапевтично, обяснява Сашко Рокера. Има ефект. Към полунощ говедата пеят химна и се разотиват по стаите. Веднага окупираме местата им. Остатъкът от вечерта е ужасно приятен: сладки приказки и Пинк Флойд.
Сутринта заварваме Венци да гребе от една мръсна тенджера. Пита готвача, брадясъл тип с вид на хималайски йога-аскет от Каракорум, какво е това, дето го яде. Оня не конкретизира, само споменава, че вътре има „стафче”, „яко стафче”, каквото и да означава това.
От колоните сега се носят църковно-славянски песнопения. Хижарската котка, Дзен, медитира върху якето на Бай Светльо. Обстановката е мистична.
Никак не ни се тръгва, мястото ни е обсебило; заричаме се догодина да си острижем главите, оставяйки по един чимбер и да се оттеглим в уединение тук.
Поглеждаме ту към Раздела, ту към Отовишкото било; и двете места са на майната си. За Рилския манастир дори не помисляме; нямаме време, за съжаление. Избираме Отовица. Пълзим нагоре и все не можем да се оттърсим от чувството, че сме се прекарали с избора. От върха Светльо прави няколко снимки. Има какво да се види. Харамията, Калините, Дамга, Додов, Мокрицата и т.н., и.т.н...
Докато бъхтим по баира се присещам как Стив описва т’ва нечовешко мъчение, изкачването. Не казва „отивам да се кача на х.Иван Вазов...”, а „Днес се изнасям в направление Овчарци и утре атакувам последователно през Кабул и Отовица...”с такъв тон, все едно ще прави премиера на К2. После, на билото, изплува онова за „...тъжно-есенно-жълто-кафявият цвят на хълмовете наоколо...” (Нели), ама тя тогава беше на втората ракияJ))) Много емоционално прозвуча едно време, но си остава най-краткото описание на тази неописуема септемврийска красота наоколо.
Спускаме се на Окото. Пред нас е Езерния връх с тълпите, пъплещи към него. Снощи, в тъмното, беше страхотен с безбройните си пирамиди от камъни; сега там има твърде много хора... Лежим край езерото и пушим, разбира се. Окуражаваме група хлапетии да се качат до горе, разстоянието е някакви си 15-ина мин. Не са много ентусиазирани, изглежда им твърде далеко.
Ле-е-ека – поле-е-ека се смъкваме на Бъбрека. Още по-лежерно го даваме към Близнака, Трилистника и Рибното. Накъдето и да се обърне човек, смайва се. Има нещо в това място, необяснима енергия струи от всяко камъче, от всяка тревка; иска ти се отново и отново да се потопиш в него. Голяма работа, че не е предизвикателство за печените планинари. Бил съм там безброй пъти, повече отколкото бири сте изпили всички, взети заедно. И пак ми се ходи...
Бай Светльо снима ли, снима. Даже прави „комерсиална” снимка – вижда се старата хижа на Езерата. Хвърляме раниците пред нея и вадим каквото е останало за ядене. Разприказваме се дружески с хижаря. Свестен тип. Помагаме му да качи кюмбетата от мазето по стаите, че човекот е бинтовани ръце; керванът катстрофирал наскоро. Спънали се няколко коня и нашия видял земята от съвсем близо.
По пътя за новата хижа срещаме хлапетиите от Окото. Водим ги по пътеката, щото въпреки маркировката трудно се оправят. То не е сложо, ама си личи, че са на планина за първи път в живота си. Светлич е яко отегчен вече, в началото сме на поредното досадно слизане към Пионерска. Докато аз въртя дъги наляво-надясно, служител номер едно на „Доверие” за 2006г.(съвсем сериозноJ) цепи направо като украински тракторист в района на Днепропетровск. На гърба му са се лепнали две девойки на видима възраст... абе, малолетни, но правилно ориентираниJ))) Спътниците им подвикват чат-пат да вървят след мен и да не си трошат краката залудо. Те отговарят, че Бай Светлин им е по-симпатичен и точка. Спуквам го от майтапи, когато се разделяме с тях на х.Рилски езера. Е, и малко му завиждам J.
Разстоянието до Пионерска го вземаме за около час. Светльо проклина полугласно шиб.....ните камъни по пътя. За първи път го чувам да се оплаква от нещо; разбирам го напълно – колената ми щракат като кречетало, явно и неговите така. Е-е-ех, остаряваме и това си е.
Мятаме се на маршрутката за Сф и оттук нататък вече не е интересно за разказване.
2 часа до селОто през Ярема, после с 280 до Плиска и т.н. После 4 дни по 20-ина минути писане. Е, това е.
- - -
Fri, 28 Sep 2007 01:08:08 -0700 (PDT)
'Are, porednata doza spam:))
Tozi pyt ne e na majmunica, ama pak e dylgo. Vie si precenete:)))
Poneje nqma mnogo vreme:
Baj Rosene, da oshtipesh malkata krasawica ot 4i4i j Ceco:))))) Otnowo!:)))
Salminen:)))), kak e semejniq jivot? Da ne wi e zamryznal neta tam, na sever;-)?
Nelice, drasni dva reda.
Katerino, trqbwa da te ofertiram za 5-6 lukowici za laleta, sywsem seriozno.
Baj Najdene, dyljish mi 4 kasi bira ot minalata godina, ako 4orbalankovcite biqt Tuluza, shte po4erpish s tqh:))
Baj Iliyane, utre moje da se hodi ili na Sinanica, ili na Response:))) Ti k'vo mislish po vyprosa?
Eleno, nosihme si plajno mlqko, ama samo si go nosihme. Sega se liushtim kato gushteri:))
Silvino, nali znaesh k'vo pishe na groba na schetvoditelq? Ti prikliu4i li, mome?:))))
Awramo-o-o-o-v, stiga s tiya zapoi bre, Albenka zagubi nadejda, 4e shte se zapoznaete nqkoga, ha-ha :)))
Vese, t'va sigurno shte go pro4etesh 15 godini sled kato gushna buketa; 'ajde po-4esto si proverqvaj poshtata:))))
Desislavo, nqamam ni naj malka predstava koq si i shto si mi v adres buka:-)
- - - - - - -
Този пътепис достигна до вас благодарение на мен, безстрашната Juliana
|
