Re: Ножот, 14.07.2007 г. / Хоби, Развлечения / Туризъм

Случи се!
След 91 години 21 българи отново се изкачиха на този паметен за българската история връх. Заведе ни Крис, който уреди всички формалности въпреки съмненията. Разбира се, имало е прецеденти и преди това, да речем Евгений Динчев, който се изкачи горе почти нелегално, докато пишеше своя пътеводител „Високите планини на Република Македония”, а в последно време и други единични пробиви, но дали тогава така гордо е бил разпъван огромния български флаг?

Нидже планина (наричана някога Ниче, гр. Ворас) е петата по височина планина на територията на днешната Република Македония, с най-висок връх Каймакчалан (в превод „Който разбива каймак”, гр. Каймакцалан, 2521м) Тя е естествена граница от изток на голямата Пелагонийска котловина, в която е разположена Битоля и като такава е била от голямо стратегическо значение за защитата на този град по време на Първата Световна Война.

Пътят от София до Прилеп преминахме без премеждия. Като ордьовър се насочихме към надвесените над града Маркови кули – трудно беше изкачването към предадената без бой легендарна крепост на турския васал загинал в бой срещу християните, митичен Марко Кралевити (Крали Марко, тема за друг разказ). Оттам, покрай малкото паметниче на Александър Велики в центъра на града, се насочихме към изходния пункт за върха – с. Скочивир, отбивката за което е на 1км преди официалното КПП на границата с Гърция. Привечер спряхме в най-голямата от многобройните бивши застави (“караули”) на селото. Мислил ли е някой от верните стражи на СФРЮ, че български офицери, макар и от запаса, ще спят на съкровените им, леко вмирисани нарове в една от най-строго охраняваните погранични зони? И че ще извършват други неприлични дела в дървените караулни будки, поради тяхното поразително сходство в тъмнината с други подобни дървени помещения?

Голямото някога село наброява 12 постоянни жители, а в целия район живеят само още четирима. Това е помогнало на планината да се съвземе от обезлесяването, наложено от многобройните в миналото кози стада. И как да се живее в това село? След смрачаване над него се понесе една тежка позната миризма, която ние помним в нашето детство от едни особени камиони, които с едни големи маркучи обикаляха отходните ями на софийските квартали. Оказа се, че в паметната за българската история река Черна (“Црна”) днес се изливат отходните канализации на градовете Прилеп и Битоля. И освен тежката натрапчива миризма, на дневна светлина по нейната повърхност се носеха характерни кафяви петна. “Нема риба. Тука беше пълно с пъстръмка”, коментира един от шофьорите-македонци. И наистина, само кафяви жаби, с ококорени над мазната повърхност очи. Тези петна протичат в непосредствена близост до едно запуснато военно гробище, с изкъртени отличителни знаци (след опит за проучване със запушени носове решихме, че е руско), макар местните жители да си го казаха направо-“Тука нема български гробища и гробове. Само на сърби и французи. Ваши нема – само сърби за загинали тука”. Което веднага ни наведе на три възможни извода-българските войници не са дали нито една жертва; българите войници са безсмъртни; тук става дума за най-масовото самоубийство в човешката история.

Според историческите факти нещата стоят малко по-различно. На 12.09.1916г. очаквайки логичната офанзива на силите на Съглашението на Южния фронт във връзка с разкриването на новия фронт на север (На 27 август Румъния се включва във войната, след като й обещават Трансилвания) 5 български дружини с 4 артилерийски батареи заемат върха. Срещу тях се изправят две сръбски дивизии, усилени с френски батареи, 2-ра и 4-та руски бригади и преминаващата наблизо ж.п. линия, по която непрекъснато се подвозват муниции. След спасяването на сръбската армия на о-в Корфу от английската флота, сръбските войници вече са преоборудвани, отпочинали, с общ брой 120 000 души, с огромно желание да се включат в битката за Битоля, за да измият позора от бързия разгром. Както сами се уверихме, Каймакчалан е голо, каменисто било, в което е трудно дори да се копаят окопи, камо ли човек да се прикрие от падащите един след друг снаряди. Въпреки този ужас от десетките френски и сръбски оръдия, бългаските войници отбиват 60! атаки на противника. Едва когато мунициите и продоволствието свършват, на 30.09. българските войски се изтеглят на север. След поредния мощен артилерийски обстрел, оределите сръбски редици тръгват отново към върха, където намират само гробовете на загиналите български войници. Днес обаче такива там няма. Но част от счупените каменни кръстове се използват за ограда. Стърчат и двете стени на съборения малък каменен български параклис. По този повод от страна на смесената сръбско-македонска компания в заставата (планинари-поклонници и планински маратонци) неколкократно и вероятно абсолютно случайно беха задавани въпроси дали нашето изкачване съдържа в себе си някакви отсенки на сантименталност и почит. Накрая се принудихме да отговорим, че в новите ни учебници по история битката на Южния фронт през ПСВ е била известна най-вече с първия досег на здравия български селски дух с тъмнокожи индивиди-известни са писмата и първите рапорти при залавянето на “езици” от Сенегалския френски имперски корпус – “нещо, което прилича на човек, но е черно”. В самата заповед до подразделенията на фронта от генерал-лейтенант Климент Бояджиев освен коварните съседи се заклеймяват и “многобройните пастракожи врагове”, тъй като по онова време в българския език все още не била добила гражданственост думата “негър”. Този потрисащ редовия български войник факт се свързва и с бързото отзоваване на старшия наблюдел на Серския фронт от страна на германското Главно командване подполковник фон Путкамер, който кой знае защо не бил приет насериозно от българското офицерство. Ну, да караме по ред.

Разстоянието от 32км до горната застава на 1970м изминахме за 2 часа с проходимите навсякъде съветски уазки по черния, строен от френските инженерни части път. Ако човек не знае преките пътечки (има и маркировка) това разстояние се взема за 8ч спокоен ход, което с още 2ч до върха прави вече един сериозен преход. Вода има само на двете чешми при Горския дом (1650м) и на Влашки колиби (1850м). Другият черен път, построен от българските части се спуска от върха направо в долината до един от притоците на река Черна. От заставата в югозападна посока се окрива поглед към върха и спускащото се от него странично било с българските позиции от Каймакчалан до Старков гроб. За още два часа спокоен ход по черния път под билото на планината, покрай чудноватите и характерни за тази планина скални образувания достигнахме до връхната точка. Сръбският параклис се вижда отдалеч-като приказен замък. А когато по склоновете на върха пробягват и сенките на облаците той наистина приема формата на сметановия каймак от сладоледена фуния, по чиито гръцки склон, съвсем близо до граничните пирамиди сякаш нарочно излизат влековете на гръцките ски-съоръжения. Всъщност увлечени от билната заравненост, ние навлязахме доста нашироко в територията на Европейския съюз, от чиято страна също се протягат следите на черен път. На 40 мин след заставата, на 2170м, лежат останките на друга застава и паметник до нея с много характерен надпис: “В оваа месност на 25 август 1944 година...во борбата против пограничните единици на Бугарската фашистичка окупаторска воjска хероjски ги дадоа своите животи на свободата на татковината” и следват имената с големи черни букви на битолските херои патриоти-антифашисти.
Една от пътеките излиза под самия сръбски параклис – много добре изграден и уреден, макар и с вече счупени дървени порти, с декоративна ограда от мини и бодлива тел. Отгоре гордо ни гледа неактуалния вече надпис:
“На моите дивни юнаци, неустрашими и верни, които със своите гърди отвориха вратата на свободата и останаха тук като вечни стражи на прага на татковината.”

Влизайки в параклиса се спънахме в поизгнили дървени порти и за малко да се стоварим върху прашната мемориална делва със сърцето на германския ренегат роден в провинция Баден Рудолф Арчибалд Райс. Той се прочул с любовта си към сръбския народ като наблюдател за жестокостите на Централните сили. Умрял обаче внезапно след явно незаслужените думи на висш сръбски държавник няколко години след победата. В завещанието си пожелал сърцето му да остане горе, “на най-трагичния връх в сръбската история”.

А отгоре се разкри чудна гледка – огромният масив на Баба планина, цялото Пелагонийско поле, Островското езеро. Всъщност на върха има няколко сгради. Едната е напълно запазена каменна военно-полева болница. Другата е мемориалната костница-шахта, в която под дебелия стоманен капак лежат на стелажи костите на 4 000 загинали сръбски войници. Ние много щателно проверихме – на техните чела никъде не пишеше чии са. Но какво по-голямо доказателство за историята – 90 години след войната краката да се спъват в осколки от френски снаряди, пръстите да стискат български гилзи от 1915г или смачкани обойни (патронни магазини) за пушките “Манлихер”, с които е била въоръжена българската армия (все пак сърбите са били на системата “Маузер”). Колко десетилетия, колко ръце са ги събирали, и колко желязо е останало по този връх – буквално връх от камък и желязо. Чии са парчетата от тези снаряди? Вероятно остатък от масово самовзривяване? Дори и силуетът на примитивен английски танк по гръцкия склон, който по силата на незнаен оптимизъм е запълзял нагоре? Както и очите на един от внуците на сражавалите се горе българи? Какъв ли ще е бил неговият оптимизъм – не посмях да го попитам.

А всяка година на деня на светите апостоли Петър и Павел на върха се е провеждала дружеска възпоменателна среща между сърби, гърци, французи и англичани. Липсвали са само сенегалци (вероятно по географски причини) и безсмъртните българи.

Кой да направи забележка за поруганите български кръстове? За съборения параклис? За безименните изравнени със земята войнишки гробове, пръснати из пропитата с кръв земя на Балканите? Коя държавна власт да направи това?
Остава иронията на историята – след 91 години, два чифта ръце и едно знаме, пред наведените погледи на свидетелите от съседните държави.