|
Извинявам се, че пускам нова тема, но в старата ми забива нешо dir-a...
вр. Мусала – вр. Вихрен за 24 часа
Началото:
Мухата за това ходене я пусна Рада. На 3-ти март ходихме в района на Купена и Амбарица и тя спомена, че нейн роднина го е правил заедно с негов приятел. Бях силно заинтригуван и реших и аз да опитам...
Подготовката:
Такава на практика нямаше. Всъщност имаше и тя се състоеше в редовно скитане по баирите, но това не го считам за специална подготовка, защото аз така или иначе почти всеки уикенд съм в плнината. Не тренирам и не спортувам абсолютно нищо. От понеделник до петък съм в офиса, най-често пред компютъра. Маршрута ми беше ясен и нямах нужда от никакви опреснителни ходения по него. Нямах никакви опасения, че мога някъде да се загубя. Разбира се, при определени условия евентуални отклонения от маршрута биха ме забавили, отказали или биха направили преминаването за 24 часа невъзможно, но това винаги може да се случи, независимо колко добре човек познава планините. Те живеят свой живот и ние трябва да ги разберем и опознаем, иначе нямаме големи шансове...
Планирането:
Идеята беше това ходене да се осъществи в края на юни или най-късно до средата на юли. Причините са ясни: по-дълги и топли дни, стапяне на снежните преспи и по-стабилно време. Идеалният вариант е минаване по маршрита на 22 юни, по време на пълнолуние, при тихо, ясно и прохладно време...
Първоначалното ми намерение беше да тръгна в обратна посока. Планът беше в петък вечер да спя на вр. Вихрен и да потегля събота рано сутринта. Въпреки че минах маршрута в обратна посока продължавам да мисля, че тръгване от Пирин към Рила е по-удачно и по-лесно. Причините са много: 1) Карстовото безводно било на Пирин се минава рано сутринта преди жегите; 2) Жандармите след вр. Бутин се минават по светло с пресни сили; 3) Стръмния склон от Ушиците до Предела се минава на слизане и то за доста по-кратко време; 4) Пътеката към вр. Капатник се минава по светло; 5) По светло се минава и участъка от Мечи връх до вр. Канарата; 6) По тъмно се минава най-лесния участък от маршрута между Канарата и вр. Мусала, където скоростта на придвижване и на светло, и на тъмно е почти еднаква и не се губи време; 7) Без сън се прекарват около 25 часа. За съжаление този вариант отпадна, защото нямаше кой да дойде с мен на вр. Вихрен и да свали спалния ми чувал и някои дрехи, за да мога да тръгна максимално лек. Без подкрепа този вариант ми се стори неудачен. Затова преминах на план Б – тръгване от Мусала. Предимствата на този вариант се изчерпват с това, че се тръгва от станцията на върха, където човек има подслон. Поне за мен всичко останало са негативи, част от които се опитах да избегна, тръгвайки не сутринта, а вечерта.
Денят Х:
Най-после часовникът иззвъня и оповести, че е време за ставане. Бах буден отдавна и имах чувството, че въобще не съм спал. Тръпката ме изгаряше отвътре и не ми даваше покой. Въпреки това не бързах. Бях си взел един почивен ден, за да мога спокойно да се кача на Мусала. Хванах маршрутката в 08:00 часа, но по ред причини в Боровец пристигнах чак към 10:30. Лифтът работеше и реших да се възползвам, за да не се хабя предварително. Отидох на гишето и поисках един еднопосочен билет. Вместо него получих недоверчивия поглед на касиерката, която компетентно ми обясни, че горе е много студено, духа силен вятър и температурите сутринта са били доста под нулата. Отговорих и, че съм запознат и подадох 5 лева. “Ааа, усмихна се тя, Вие сигурно ще останете да спите горе!?!” Погледнах я смутено и смотолевих нещо, след което грабнах билета и се насочих към кабинката. Горе наистина беше хладно, но по подсичащата пътека бях на завет и така неусетно стигнах х. Мусала, където се преборих с една консерева “Ропотамо” и 4 филии хляб и потеглих към Леденото езеро. Около Алековото езеро падна мъгла и започна да пръска нещо средно между дъжд и суграшица. Ускорих крачка и след малко бях на заслона. Докато си говорех с хижарката навън на едри парцали заваля сняг, а вятърът зловещо виеше наоколо. От върха премръзнали слязоха 4-ма души, които не казаха нищо обнадеждаващо относно времето. Гледах тъжно през прозореца. Толкова ли безславно щеше да приключи всичко? Надявах се, времето да ми позволи просто да опитам. Не мислех дали ще стигна или не, с какви трудности ще се сблъскам, дали ще ми е студено, дали ще объркам пътя, ще издържа ли физически... Вихрен бе мираж, но исках просто да опитам. Пропъдих неприятните мисли и излязох навън. Снегът беше спрял. Може би ще имам шанс? След малко бях на върха, а времето лека полека започна да се оправя. Към 16:00 часа всичко се изчисти и пекна Слънчице. Радостен обиколих върха, за да поснимам на воля. Близнаците, Овчарвц, Ковач, Лопатишки и зад тях Вихрен. Толкова близък и същевременно толкова далечен. “Ще стигнеш, ще стигнеш, но не днес. Утре по някое време ще стигнеш...” Метеоролога подиграваше ли ми се или се опитваше да ме окуражи..? Така и не разбрах? Бях решил да тръгна от върха в 20:00 часа. Към 17:00 обаче вече не издържах. Това е най-лошото нещо - да седиш и да бездействаш. А толкова път ме чакаше... Не ме свърташе на едно място. “Залудо работи, залудо не стой” са казали хората. Какво дрема, ами не си налягам парцалите? Все пак устисках още един час, но повече не успях и точно в 18:00 часа потеглих. Бързо спускане до Преслапа и ето ти го Малкия Близнак. Бая зор ми даде, докато го кача. Усетих умора!
“Къде си тръгнал бе? Още на първия връх и вече сдаде багажа...” Стиснах зъби и започнах да ходя още по-бързо. След малко умората изчезна и всичко си дойде на мястото. Само обувките продължаваха да ми ръбят на всяка крачка. Аман, от три чифта летни обувки нито едни не струват. След час и 15 минути бях на Джанка, а точно в 20:00 часа – на Ковач. Времето беше много подходящо за ходене – прохладно и ветровито. А дали ще е подходящо и за през нощта при този вятър? На изворчето преди Горни куки за пръв път си свалих раницата. Хапнах една вафла и пих вода. Там някъде ме свари и залеза. Следваща спирка – х. Македония. Чемерна, Вапа, подсичане на Реджепица и ето ме под Канарата. Беше почти тъмно, но не съвсем и затова минах отдолу през каманаците. Точно в 22:00 излязох на превала пред Павлев връх. Там вече забавих темпо, за да не се пребия през блокажите. На Черна поляна ми звънна телефона. Беше Митака и той тръгнал да хайманосва из тъмницата. Стана съвсем тъмно и доста студено. Наоколо светеха безброй светлини на градове, села и паланки. Хората сигурно вечеряха, гледаха телевизия, играеха на карти и кой знае какво още... А аз какво правя сам на този връх, брулен от вятъра. За момент всичко изгуби смисъл. Исках да съм си вкъщи и да чета някоя хубава книга, пренасяща ме в далечни високи планини. Но ей така, на топло, от кревата, в който си лежа... Потърсих с поглед Луната, но не я открих. Милиони звезди блещукаха в небесата и игриво ми намигаха. Усмихнах се, ето затова съм тук. И затова! Вятърът изкриви и замаза усмивката и ми напомни, че трябва да вървя. Спънах се няколко пъти и това ми даде знак, че е време да си извадя челника и да разпъна щеките. На седлото преди Аладжата вихърът щеше да ме отнесе. С какво ли ядосах така планината? Побързах да се скрия зад склона, но от другата страна ме чакаше същата хала. Зорлем стигнах до седловината и се мушнах в клека на завет. Челникът ми светеше слабо и не можех да следя пътеката. Батериите се бяха скапали, а аз не си носех други. Прицелих се в Узуница и отцепих право напред през хвойната и клека. Подсекох Ангелов връх и “Голямата мечка” и започнах да се спускам към х. Македония. Тук, заради студа, колената започнаха доста да ме болят. Бях много леко облечен и ледения вятър жестоко ме пронизваше. След малко в тъмницата се появи х. Македония. Вътре беше мъртвило. Погледнах си часовника – точно 00:30. Отлично, а си мислех, че ще ми трябват поне 8 часа, за да стигна дотук. Ако тръгнех веднага, твърде рано щях да съм на Капатник, а там задължително трябваше да съм по светло, за да не си изпотроша краката. Помислих си, че ако тръгна в 04:00 и сляза до Предела за 5-6 часа ще имам достатъчно време, за да стигна навреме на Вихрен. „Защо да не полегна малко да поспя и да почина?” Тази идея натрапчиво се настани в главата ми и докато преценя дали е удачна или не вече бях поседнал на кревата в една от стаите на 2-рия етаж. Старателно се преоблякох с чисти дрехи, постлах си легълцето и се шмугнах на топло под завивките. Отдавна не се бях чувствал толкова уютно под одеялата в някоя хижа. Идиотска усмивка грейна на физиономията ми. Чувствах се дяволски щастлив и безгрижен. Тъкмо започнах да се унасям в сладка дрямка и от някъде изскочи един мишок и започна да снове из стаята. Скочих и го осветих с челника.
- „Ей, мишок, бегай се скрий някъде и не ми пречи да спя. И без това имам само около 2 часа още.” А той седи и ми се цъкли насреща.
- „Абе, бегай ти казвам бе!” Отново никаква реакция. Грабнах едната си обувка и я метнах. Покри се веднага. Ситуацията се повтори още два пъти, като на третия път го замерих с раницата (нямах повече обувки) и мишока повече не се появи. Е да, ама вече беше почти 03:00. Задрямах отново, но изведнъж се сепнах - помислих, че съм се успал. Включих телефона (не носех друг часовник) и се успокоих. Беше 03:17 и си легнах да си доспя 13-те минути, които ми оставаха. Точно в 03:30 Slayer започнаха да свирят Dead Skin Mask и разбрах, че е време за ставане. Оправих леглото, събрах багажа, хапнах и слязох долу да търся Владо (хижаря).
- „Владооо” – потропах на вратата. Нищо.
- „Владоооооо”. Пак нищо. След малко приглушен глас ми каза, че Владо е на 2-рия етаж. Отидох горе.
- Владооо” – потропах на вратата.
- „Владоооооо”.
- „Дааа”.
- „Аз съм Павел. В 12:30 пристигнах от Мусала и сега тръгвам. Покажи се да ти оставя пари”. След малко вратата се отвори и Владо се изцъкли насреща ми, гледайки ме недоумяващо.
- „Владо, аз съм Павел. Бяхме тук зимата. Приятел съм на Митака и Павката от Благоевград. Помниш ли?” Гледаше ме още по-недоумяващо...
- „А, абе кой си ти бе?”
- „Аз съм Павел. Бяхме тук зимата с едни приятели. Ходих долу в мазето и цепих дърва. Помниш ли?” Никаква реакция. Слязохме долу в столовата и като че ли Владо, полека – лека започна да стопля.
- „Ааа, ти си Павел от София. Онзи с дългата коса. Абе, чакай малко да се събудя бе.” Казах му още веднъж откъде идвам и закъде съм тръгнал, той погледна към готвача, който беше станал междувременно и му вика:
- „Абе, тоя нещо е мръднал. Изперкал е нещо май, а?”
Обясних му още веднъж каква е ситуацията, платих си нощувката и потеглих. Учудващо навън не беше много студено. Луната макар и на половина светеше и беше приятно за ходене. Само вятърко надуваше бузи все така силно и безмилостно. Подсекох „Малката мечка” и след кратко изкачване излязох на Юмерджика. При подсичането на Езерник, започна да се развиделява, но за сметка на това задуха още по-силно и стана много студено. Още на слизането към Парангалишкия превал колената ми се сковаха от студа и започнаха силно да ме болят. Продължих да вървя, но изведнъж се почувствах страшно уморен и отпаднал. По билото между Равник и Скачковец пъплих ни жив, ни умрял. Имах чувството, че ще заспя, вървейки по пътеката. На изток небето пламна и Слънцето бавно изплува сред парцаливите облаци. Планините наоколо се отърсваха от нощната дрямка, готвейки се да посрещнат новия ден. Измъчена усмивка отново покри лицето ми. Дори само тази гледка си струва всичките трудности и лишения. Вятърът побесня. Чувствах се като лист, който всеки момент ще се прекърши и ще отлети нейде в пространството. Вкоченен от студ подминах Скачковец и... О чудо, намерих слънчево място на завет. Беше като оазис в пустинята. Трябваше да хапна, защото нямах тяга. Смачках един сандвич, един Snikers и пих едно Pepsi. Като станах, разбрах, че съм нов човек. Нямаше умора, нямаше сънливост. Точно в 08:00 бях на вр. Капатник и хванах „чупи-крак” пътеката. Докато снимах Пирин от една скаличка телефона забръмча. Беше Yogi, застъпваше на работа, ама повече се вълнуваше аз докъде съм я докарал. За 15 минутки излязох на пътя и заподскачах надолу. Колената ми се бяха загряли и не ме боляха вече, сякаш въобще не съм вървял до този момент. Къде по пътя, къде по преки пътеки точно в 10:00 се озовах на Предела, където вече ме чакаха Рада и Станислав. Пътя до Кулиното го минахме с колата. Още през нощта реших да не си скапвам краката по асфалта, а и така спестих повече от час. Малко след 10:20 потеглихме към Даутовото езеро. В началото бях свежарка, но в клека под Даутов връх бая се озорих. Жегата беше непоносима, а и умората взе да си казва думата. Към 12:45 бяхме на езерото. Обади се Ники. Те били на Бутин и отивали към Кончето. Казах им да запазят места в заслона. Хапнахме, починахме малко и захапахме склона. Каменишки връх го минахме бързо и не след дълго се озовахме сред жандармите под вр. Бутин, а след още малко и на самия връх. Бях избързал малко пред Станислав и Рада и след няколко минутно слизане стигнах Суходолския превал. Вихрен беше толкова близо. Оттук по лятната пътека за околко 50 минути стигнах на заслон Кончето, където с радостни викове ме посрещнаха Ники, Вяра, Милена, Иван и Гьоко. Беше 16:07, имах предосататъчно време. Взех глътка въздух, полафихме с останалите и на групички тръгнахме към Вихрен. Гьоко водеше колоната, а аз гледах да не изоставам. 17:02 часа е, а вече поемахме по последните метри – качването от Премката нагоре.
- „За един час и пълзешката ще се кача на върха.” Мобилизацията и волята рязко спаднаха. Изведнъж се почувствах много уморен и отпаднал. Гърлото ми беше изсъхнало от адската жега и едвам преглъщах. Пъплех като мравка нагоре, но знаех, че няма начин да не стигна. След 30 минутни мъки бях на върха. По моя часовник беше точно 17:32. Качих се на металната пирамида, изправих се и вдигнах ръце. Това е, направих го!!! Слязох от долу и седнах на камъните. Бях много радостен, а и вече не се чувствах уморен. Само краката ми напомняха за дългото ходене...
Поздрави на всички,
Павел
П.С. Още веднъж искам благодаря на всички, които по един или друг начин изразихa своята подкрепа!
Редактирано от Пaвeл на 12.07.07 16:30.
|
