|
/пътепис за един прекрасен за летни жеги маршрут/
July mornining под връх Ибър, сама на палатка. Така се получи, не че си го търсех, беше ми все едно. Все пак ми беше по-спокойно, че не бях отговорна за още някой по непознатия маршрут, а само за себе си – егоистка! Метнах на гръб старата “китайка”, която беше събрала чувала и палатката и потеглих от вилната зона на Долна баня в събота сутринта. Бях подготвена – карта, пътеводител, дрехи, дъждобран, гети и храна. В началото вървях по черен път и се притеснявах да не ми бръмчат коли, но беше абсолютно пусто. По едно време ме застигна мотоциклетист и спря. Гледам надпис на ръкава – охрана на Национален парк (или нещо подобно). Обясни ми, че наблюдавали човекопотока... Беше ми досадно, че съм хванала гората, а пък съм под наблюдение. Но от друга страна се почувствах някак защитена, а не както обикновено - виновна пред разните представители на институции. След моста на река Долнобанска Бистрица видях табела за х. Венетица. Стигнах хижата неусетно по приятна горска пътека, която пресичаше и пътя. На Венетица (старата хижа е идеална за нощувка, в новата довършват ремонт) пихме по чай с хижаря Киро – младо момче, което беше наясно не само с маршрута, но и с планината. Каза ми, че сутринта са тръгнали към върха мъж и жена, така че “тревата ще е утъпкана”. Това наистина свърши работа (след местността Ечемиците), бях като следотърсач, на поляните въобще не се лутах - тези пред мен явно са знаели пътя. Все пак имаше и табели и маркировка – зелена, точно по картата. И надпис “Р” – Резерват (Ибър). Не срещах никакви хора (ха-ха “човекопоток”), в тишината се чуваха само птици. Като ходя сама ми трябват около 2-3 часа и 1000 м.н.в., за да спре да ври казана в главата ми. После всичко утихва и започвам да мисля за мравките и тревичките.
Вървях си през гората с “къщичката” на гърба, в собствен ритъм, без да гледам часовник, дали ще стигна по светло езерцето, което си харесах на картата?
Мернах встрани от пътеката отклонение към скалиста площадка. Добре, почивка. Погледнах – и се почувствах като ударена от мълния - “страшно красиво”!!! Но този път в истинския смисъл на израза – толкова красиво и величествено, че ми стана страшно, сърцето ми заподскача, душата ме стегна, краката ми подкосени. Това беше долината на река Чавча – поглед от север на юг- не може да се опише, трябва да се види с надвисналите склонове в лудо зелено и тук-там прорязани от скални зъбери. Замислих се дали съм в състояние да продължа, не ме беше “боляло” така от красота. Явно не бях подготвена, не бях пречистена от градското ежедневие...
Опитах се да дишам дълбоко и си спомних песента “.. от любов не се умира...”, а от красота?
Потърсих с поглед на югозапад и забелязах просеката в клека, моята пътека. Оказа се много интересно. В резервата имаше надписи да не се ходи извън маркираните пътеки. Ами то и да искаш, не можеш да мръднеш извън пътеката в гъстия клек. Тази пътека след вековната иглолистна гора подсича връх Трещеник и покрай Трите улука излиза на хребета Топоклия – Петата. Качвах достъпните връхчета и се движех на зиг-заг по хребета, за да не изпусна гледките/снимките и към двете долини на р. Чавча на изток и на р. Ибър на запад. Различавах в далечината Мусала, Ястребец. На север ниско долу се виждаха от различни просеки Костенец, Долна баня, Радуил и дори яз. Искър. На Топоклията срещнах поразтеглена група - 9 човека от туристическото дружество в Костенец. Разменихме информация за маршрута и продължихме в различни посоки.
Най-после съзрях моето езеро – “Ибърско”, под връх Ибър. Порадвах му се, поразгледах бреговете. Беше все още слънчево, но задуха студен вятър, а това си бяха около 2500 м.н.в. А каква жега беше в София – 33 градуса. Избрах си полянка на завет и разпънах палатката. Водата в езерото беше учудващо топла, като гледах колко ручеи се вливаха от все още снежни улеи. Похапнах, почетох извадките от пътеводителя, поразходих се и какво де се прави – легнах си. Вятърът опъваше въжетата и нещо захладня. Облякох си всичко каквото имах и така заспах. През нощта се събудих измръзнала, макар и с три чифта чорапи, тениски, блузи, полар, яке, шапка, качулка и в спален чувал – реших че си въобразявам. Прибягнах до извънредни мерки – мушнах си краката с чувала в празната раница (от Момчил го знам), върши работа. А ръцете си омотах като в маншонче в грижливо изгладената тениска, която пазех за цивилизацията за прибиране. Така поспах до изгрева. Но нали беше July morning измъкнах се почти в тъмно навън, да не пропусна първите лъчи. Изненада! Палатката беше заледена, както и тревата , явно са били минусови температури. И друг път съм гледала изгреви по планините, но този път беше много мистериозно с парата, която се вдигаше над езерото. И водата си беше топла. Не знаех какво да правя със заледената палатка и реших да изчакам да се размрази. Грешка, просто трябваше да си я изтупам и да я свия, и без това я носих мокра, макар че слънцето бързо напече.
Тръгнах към върха, който е лесен за качване. В далечината видях табун коне. И гледки, гледки ... На върха имаше кутия с тетрадка, успях да понапиша нещо през сълзи. Бях се сближила някак с този Ибър – 2666 м., цяла нощ сами, пълнолуние, July morning. А от горе Ибърското езеро изглеждаше зеленооко. Около мен на върха - цветя, навсякъде, дори и в скалите. Седя и не ми се тръгва. Но си имах цел и за този ден – финал в минерален басейн. Скочих и забързах надолу, колко му е - седловината Ушите се вижда, после покрай Каменити чал и хоп Белмекен. Но връх Ибър се оказа много красив и от изток, езерата под него бяха като в скални чаши. А скалите на Ушите - иглени – красота. По-близките са достъпни по тревисто ръбче, но не се пробвах. От седловината се порадвах на Айран дере и хванах по коловете към Каменити чал. Срещнах мъж и жена, които идваха от Белмекен и слизаха към долината на Чавча. Разбрах, че басейнът на вили Костенец не работи, е тогава съм към Долна баня – там и трите басейна работят. Изкачих набързо вр. Сивричал (2641 м.) и като стигнах северното ръбче – опалааа – въженце. Добре де, малко адреналин! И като хванах въжето, слизам, стискам и не пускам, на места почти вися като маймунче. Като си го помислих, ми стана толкова смешно, видях че може и без въже, пуснах се, та направих и снимки. На изток се виждаше язовир Белмекен.
Все ми се струваше, че съм приключила с катеренето, но покрай гледките към Айрандере на запад и Сухото езеро пропуснах пътеката за Премката. Така като чалната качих де що е чал на този Равни рид, който въобще не ми се видя равен (Равни чал 2637 м.). Най-после колчетата кривнаха на изток, някои бяха прекършени сигурно от лавина. Ура - х. Белмекен в дъното на циркуса. Склонът стана един такъв стръмен, стискам тревата и законтрям долния крак, после се обръщам обратно и пускам другия крак. А после се сетих, че в този треволяк може и някоя опашка да стисна, но видях само жаби. Хижата беше пуста, със залостена отвън врата. Подминах я и продължих по една много тясна и вдълбана пътека. Абе хора, как сте ходили със снегоходки, то крак пред крак трябва да слагаш. Бързо напредвах, но и времето напредваше – “големият плувен басейн го затварят към 17 ч., май ще го изтърва, но на мотела е денонощен – там съм!”. Разминах се с 4-ма чехи, мислеха че ще пият бира на х. Белмекен. Погледнаха ме недоверчиво като им обясних, че хижата не работи. Е, да се оправят. Пътеката стана по-уютна и пресичаше полянки с цветя. После навлезе в гора, за жегата беше чудесна. Пътят от Белмекен се сля с този по поречието на р. Чавча, а после имаше разклонение за Костенец (по него бръмчаха коли) и ... изкачване към х. Венетица за Долна баня. Е, аз хванах трудния, но тих и красив път, по който затворих двудневния кръг в местността Ечемиците. От там беше ясно – х. Венетица – Долна баня. В последния етап направих “лов-стоп” на “руско кабрио” (има снимка) и се добрах до басейна ... но вече нямах сили за плуване. А и там едно такова - цивилизация... Аз си бях като хваната от гората – за два дни по 10-тина часа ходене при “човекопоток” от 9 + 2 + 4 човека и то по маркирани пътеки. Добре че не бях забравила да говоря! Но каква красота, невероятен маршрут!!!
|
