СтаРа Планина 100х24/2007 / Хоби, Развлечения / Туризъм

Съжалявам, но няма да мога да се вкюча в похода тази година... Съжалявам също че не успях чрез форума публично да поздравя Станислав и всички участници миналата година. Тогава си мислех да напиша отчет, но така стана че не успях. Сега ми остана малко свободно време, и - по-добре късно отколкото никога... Ето го и миналогодишния ми отчет с „малко” закъснение:

Много се ентусиазирах като видях обявата за похода миналата година. Още повече че датата съвпадаше с идването ми до Българиа – в края на краищата, в Българиа съм за месец веднъж на 4 години, так че си беше голям късмет. Чух се с моя приятел Владо от Бургас, на който втора покана хич не му трябва за такива луди мероприатя и се разбрахме да се чакаме на автогарата в Габрово, чретвъртък вечерта. От Габрово братовчед ми ни закара до х. Партизанска Песен и от там поехме за Мазалат. Бяха ни казали че пътя е към три часа и се бяхме нагласили да вървим по тъмно (бяхме на Партизанска Песен след 7:30), пък то – в девет без нещо бяхме вече на хижата. Е, ако и утре тия 24 часа се окажат 12...
На хижата – пълно с народ – направо се изненадах че имаше толкова много ентусиасти. Хижаря ме пита от къде съм, и аз нали са ме учили да не лъжа – казах му истината че живея в Австралия. Бре като скочи тоя ми ти човек – направо ми налетя на бой – как така от Австралия, за какъв се мисля... Разбрахме се накрая, аз склоних да съм от гр. Левски (нищо че за последните 6 години ми се събират 2 седмици там, а за последните 20 – няколко месеца) – усмихна се тоя човек, успокои се, показа ни леглата, че и чай ни даде. А пък горе в стаята кипи трескава подготовка за утрешния поход. Запознахме се със Станислав, записа ни имената и от къде сме (не исках да повтарям грешката с хижаря и отровенно си го излъгах че съм от Плевен), даде ни по тениска (страхотни са тия тениски – сега се фукам навсякаде с нея) - много мило. Запознахме се и с други планинари. Един от момците нещо се беше притеснил – разправяше „само краката да не ме оставят – те са ми проблема”, а девойката до него се обажда „бе като ви гледам, на вас всички май проблема ви е в главата...”. През ноща не успях и да мигна, както и предполагах – винаги преди такива събития не мога да спя от вълнение. Но знаех че това няма да ми се отрази особено на другия ден – моя опит е че е важно да се наспиш добре между 4-тата и 2-та нощ преди ходенето, а самата нощ преди ходенето не е толкова важна.
Сутринта хапнахме малко, помотахме се, снимаха ни и Станислав даде старта. Аз като не виждал баир се залепих след един дългокос гражданин (Павел, доколкото видях от снимките) и хайде нагоре. Когато качихме първия връх се обърнах и видях че някой от хората са още на половината път – май няма да се движим много-много в пакет. Казахме си „до скоро” с дългокосия момък и продължихме напред с Владо. Пред нас беше тръгнал Митко от София и той направо си каза „ще се видим на Ехо” – човека си тичаше още от началото. Ние с Владо също отворихме добра крачка, даже подтичвахме да места – като невиждали баир се бяхме юрнали. Ама той адреналина в изобилие и последното нещо за което можеш да си помислиш в такива моменти е че „който бърза бавно стига”. Добре че Владо познава този участък и че е малко по-разумен от мене, че аз все се бях качил на Триглав... По пътя за Тъжа настигнахме групата която беше тръгнала един час по-рано.
Към 8 и нещо бяхме на рекичката преди Тъжа, хапнахме по една вафла и хайде по баира нагоре. Тук влязохме в един облак и не знам от мъглата ли, от баира ли, но дивия ентусиазъм който ни беше обзел в началото на деня почна да взема по-нормални измерения и поуспокоихме малко темпото. Много я обичам мъглата - малки парченца от планината се показват от тук – от там за по малко и после пак изчезват, а въобръжението ти работи на 100% като се опитва да сглоби цялата картина наоколо и тази картина се мени всяка секунда в зависимост от това какво се показава изпод мъглата - страхотно усещане.
По едно време видяхме че някой ни застига. Уж добро темпо държахме, кой ли ще е този? Пък то бил Митко от София, който за „по-направо” минал през х. Тъжа и после хванал съседния рид. Аз съм минавал от там и помня че беше доста по-дълго – явно здраво си е потичал. От тук, почти до Ботев, играхме на прескочи кобила с него – той ни задминава на няколко пъти, и ние него докато той първо се облече, пък после се съблече... Мъглата беше станала доста гъста и едвам се виждаше от кол до кол. Нямахме идея каде е Ботев и все очаквахме кога ще дойде последното изкачване. А то така и не дойде – и аз имах спомени че не е стръмно когато се качваш от тази страна, но то си беше направо равно. Буквално без малко да се блъснем в телевизионната кула – изникна като из под земята и то когато въобще не я очаквахме (мислехме че имаме поне още половин час).
Качихме се в метеорологичната станция, но Лорен точно тогава имаше сеанс и ни отвори чак след 10на минути. Митко от София не се беше отбивал тук – може и да се е притеснил да не го настигнем