Разказ за една дълга разходка / Хоби, Развлечения / Туризъм

Сряда е. Започвам да кроя планове за почивните дни. Дали пак да се поскитам из Балкана или да отида на скалите в Мъглиж, за да отработя спускането на рапел. Изпитът ми от курса по алпинизъм наближава. Понаучих възлите, но много-много незнам какво да правя с тях. Нне...не ми се катери. Нещо ме тегли към планината. Май пак ми се ходи към х.Ехо. Снегът се е постопил, този път няма да има неприятни изненади на Юмрука. Ще тръгна в петък след работа, може би дори малко по-рано. Влакът ми пристига в Розино около осем - осем и половина. Бих могъл да си взема палатката и да нощувам до езерцето преди началото на зимната маркировка. На другия ден ще се кача на Ехо и ще вървя на изток. Докъдето реша. Само че този път ми се ще да не съм сам. Ще пиша на Киба Кан. Оказва се, че той няма възможност да излезе по-рано от работа. Явно това е привилегия само на безделници като мен. Кой друг... Може би Нат. Странно е как едно момиче може да се навие на подобно предложение. Не ме е виждала, нито ме е чувала. Здравословната предпазливост на една конвенционална дама изисква от нея да си помисли, че бих могъл да съм извратен психопат - изнасилвач, удушвач, садист, крадец или най-малкото безскрупулен търсач на случайни плътски удоволствия. Обаче тя, строи ми се без изобщо да се замисли, каза „ок, ще дойда”. Ще се срещнем в петък вечерта на гарата в Розино и хващаме гората. Каква е тази нахакана мацка, не се ли страхува поне малко от това, че не ме познава...Хубаво де, мисля си, има ли значение... Вече си имам дружинка. В четвъртък вечерта се уговаряме за последно, разменяме номерата на мобилните си телефони, уточняваме се кой как изглежда. Започвам да си събирам раницата. Палатка, спален чувал, шалте, малко дрехи и храна, аудио колонки с mp3 плеър и естествено бутилка ром. В петък през деня съм доста разсеян. Мислите ми са насочени към предстоящия преход. Нямам много работа и по-добре. Изнизвам се към 15ч. без да се обадя. Някак ми е неудобно за втора седмица поред да питам дали може да си тръгна по - рано. Дано никой не се сети за мен. Вече пътувам във влака. Купето от Тулово до Розино е пълно с хора, но това не ме дразни. Слушам си една много продължителна и монотонна мантра, Аууумммммммм ... унасям се. Какво ли припява този незнаен йогин... Важна е вибрационната енергия на звука, смисълът на думите е без значение. На мен не ми въздейства особено. Умът ми продължава със своите брътвежи и отказва да замълчи. Към двайсет часа пристигам на гарата в Розино. Влакът на Нат трябва да пристигне след двадесеттина минути. Заговаря ме един човек от селото. Разказва ми случаите за загинали туристи в района на х.Ехо. Някои от историите са ми известни. Ако преди две седмици не бях имал късмета да стигна до хижата без да се подхлъзна по заледения връх, може би щях да съм най-новата жертва в тази черна хроника. А, влакът на Нат пристига. Ето я и нея. „Здравей, аз съм Светозар”, „Наталия, приятно ми е”. Първото ми впечатление е, че Нат е тиха, сдрържана и спокойна девойка. В начина по който говори не долавям сигнали на каквото и да е кокетство. Чудесно, нека да тръгваме. Разказва ми как някакви циганета във влака й досаждали и се наложило да ги поступа с щеките. Сякаш за да ми подскаже какво ме очаква, ако не се държа с нея като джентълмен. Часът е 20:30, започва да се свечерява. Вървим мълчаливо. Минавам оттук за втори път и пак е тъмно. По-нагоре чуваме гласове. Няколко момчета от селото се прибират от риболов. Не са много разговорливи. Спират се и любопитно ни изучават с погледи. Отминаваме. Небето е пълно със звезди. Виждаме движеща се светла точка в небето. Дали това не е НЛО-то, за което ми разказваше хижаря на Ехо? Едва ли. Онова НЛО има формата на чадър, излъчва ярка червена светлина и пуска светлинен лъч към Юмрука, а после бавно изчезва в далечината. Стигаме до езерото. Часът е почти десет. Сега ще си направим бивак. Разпъваме палатката и започваме да събираме дърва за огън. Клонките са тънки и сухи, разгарят се бързо. Разпъваме шалтето до огъня, вадим нещата за хапване и вечеряме. Слушаме Остава. Ясен припява „Саамооо с тееееб ще вървяяяя през мъглии ...”. Време е да пийнем нещо. Нат изглежда не си пада по алкохола. Говорим малко, загледани в огъня пред нас. Хубаво ми е. Започвам да чувствам приятно опиянение. Времето лети неусетно. Вече е два. Бутилката ром е преполовена. Време е за сън. На сутринта ще станем рано, в шест. Чака ни дълъг път. Аз оставам да спя до огъня. Ромът ме е сгрял достатъчно, а и ми се ще да тествам новия си спален чувал. Нат се оттегля в палатката. Унасям се бързо, но в часовете до зазоряване се намирам в неспокойно състояние на полусън. Студено ми е, но ме мързи да се преместя. В шест и петнайсет Наталия ме буди. Вече е готова за тръгване. Аз се излюпвам от чувала вкочанен от студ. Претъркулил съм се от шалтето и съм спал направо на земята. Чувствам се леко замаян. С присъщата ми неспособност да си подреждам нещата, вече сума ти време се суетя около десетките найлонови торбички, съставляващи съдържанието на раницата ми, без това пилеене на време да даде какъвто и да е практически резултат. Едва в седем без десет вече съм успял да натъпча всичко в раницата и сме готови за път. Започваме изкачването по зимната маркировка. Крача бодро обвзет от силен прилив на енергия. Малко по-нагоре виждаме в далечината на изток от нас паметника на Беклемето. Днес ще стигнем до там, даже още по-нататък. Слънцето вече е изгряло, небето е безоблачно, очертава се прекрасен ден. Решаваме да спрем за кратка почивка, хапваме по един кроасан и продължаваме по пътя си. Стигаме до подножието на Юмрука. От снежната пързалка преди две седмици няма и следа. Качваме се на върха. Там, както и по въжето занадолу все още има сняг. Хижарите Мишо и Венци вече ни очакват. Венци получава поръчания стек цигари и очевидно е доволна. Май си мисли, че с Нат сме гаджета. Не спира да й бърбори нещо. „Писе това, маце онова ... ”. Нека си бърбори. Починахме си, обядвахме, после отново трябваше да се заема с неприятното занимание да си събирам багажа, натъпкан във вече споменатите много на брой найлонови торбички, които незнайно как бях успял да разпръсна из цялата стая на хижарите. Това разбира се отне не малко време и в крайна сметка около дванадесет без нещо вече бяхме готови за път. Тръгнахме да подсичаме Кавладан, но се отказахме, понеже по пътеката все още имаше доста сняг. Затова щурмувахме върха право нагоре и тази погрешна стратегия ни костваше не малко усилия, при това само за да излезем съвсем близо над хижата. Продължихме по пътя си, стараейки се да следваме лятната маркировка, като подсичаме изправящите се пред нас върхове. По пътеката, преминаваща през северните склонове все още има сняг, който влиза в обувките ми и това ме дразни особено много поради факта, че в раницата си нося гети, които така и не съм сложил. Досега никой от двама ни не е минавал по пътеката на изток от Ехо. Гледката пред очите ни разкрива красота, от която ми спира дъха. Налага ни се да заобикаляме по-големите преспи сняг и това малко ни забавя. На места пътеката е много тясна – не повече от една педя. Как се мъкне и байк на такова място, мисля си на ум. По-късно с Нат си говорихме, че и тя си е чудила същото, сещайки се за прехода с велосипед на Светльо от миналото лято. Наближаваме х. Козя Стена. Ето това е моментът, в който приключвайки прехода за деня бих чувствал лека и приятна умора. Но ние се готвим да минаваме Ком Емине, при това за четиринайсет дни. Каква ти лека и приятна умора, трябва да има чанч. Спираме за кратка почивка на Козя стена. Купувам си бутилка кола. Жадно отпивам глътка след глътка. Чувствам се като истински бог. Цялото ми същество е преизпълнено с радост, възторг и благодарност към съвършенството на мига. Ей така, без смисъл и причина. Към нас с мяукане се приближава хижарската котка. Може би е гладна. Нат й подава парченце бисквита и котката го изяжда. Аз й давам малко месо, което също моментално бива изядено. Следващото парченце е в устата на ненаситния звяр още преди да успея да го сложа на земята. Усещайки, че имаме още храна която да излапа, котката започва на мяука все едно умира от глад и само нашето хапване е в състояние да я върне към живота. Нат пак й дава бисквита. Котката се оглежда, ослушва и разбирайки, че това е единственото което ще получи, изяжда бисквитата и се оттегля с достойнство. Незнам как и защо, но за пореден целият ми багаж е изваден от раницата. Пак започвам да тъпча всичко обратно. Време е да потегляме. Часът е 14:30. Следващата ни цел е Беклемето. Паметникът все още е далеч пред нас. Стараем се да вървим бързо, за да наваксаме времето, през което се забавихме в хижите. Толкова сме забързани, че незнайно как сме се отклонили от пътеката в погрешна посока. Добре че не сме се отдалечили твърде много. Изкачваме върха в чието подножие се намираме, спускаме се от другата му страна и отново намираме маркировката. Навсякъде около нас растат минзухари. На места всичко е синьо като килим. Подминаваме малко планинско езерце. Някои от върховете изкачваме по зимната маркировка, понеже подсичащите пътеки все още са затрупани със сняг. Ходилата вече започват да ме наболяват. Изкачваме височините по-бавно, надолу се стараем да вървим бързо. Паметникът е пред нас и създава зрителната измама, че е съвсем близо. Имаме да повървим още дотам. Вятърът е много силен, не мога да чуя какво ми говори Нат. Аз й викам: „Каквоо?”, Тя:„Еди какво си ...”. Аз и отговарям, а тя също не ме чува: „Каквоо?” Раницата ми не е твърде тежка – не повече от 10-11 кг. И все пак усещам болка и напрежение в раменете. Чудя се как ще мъкна още по-тежка раница през целия преход до морето. Обмислям разни стратегии за оптимизиране на багажа. Най-после стигаме до прохода. Спираме за две минути. Умората вече е дошла. Часът е седемнайсет. Продължаваме. Я, какъв е този покрив на сграда отсреща... Може би това е заслон Орлово Гнездо. Ще ми се, до заслона има около час път. Вятърът продължава да духа силно, а ние мълчаливо вървим по билото. В главата ми звучат парчетата на Остава и Франц Фердинанд, които слушахме вчера. В резултат се получават някакви абсурдни компилации. Според указателната табелка, която се опитвам да разчета имаме да изкачим още два върха, да направим леко и продължително спускане и да стигнем до заслона. Чувствам, че ходенето вече ме отегчава. Започвам да си говоря сам. „Момченце, представи си две седмици ей такова ходене по цял ден и пак си помисли така ли искаш ли да прекараш лятната си отпуска?” „Ами незнам, май не съм много сигурен...” Покрай нас с мощен рев профучава планински рокер. Вървим още известно време и стигаме до Орлово гнездо. „Нат, нека да продължим без да спираме.” „ Тъкмо се канех да ти предложа същото.” Ходенето вече не ми доставя удоволствие, правя го някак механично, като на автопилот. Чувствам леко раздразнение, под чийто прицел попада поредният възспоменателен кръст по пътя ни. Защо по дяволите сме напълнили планината с тези глупави символи на идиотския стремеж да се борим срещу забравата на вечността. Нали един ден всички ще умрем. Даже това място няма да го има. Ще умрат Земята и Слънцето дори. Може би тогава някой ще сложи възспоменателна плоча „На това място Слънцето свети сто милиарда години и накрая угасна победено в неравна битка с вечността.” Продължаваме да вървим. На около километър вдясно от нас се вижда двуетажна масивна постройка. Това трябва да е Дерменка. Сега е моментът да решим дали да продължим към Добрила или да спрем дотук. Ако довечера сме на Добрила, в неделя ще можем да се придвижим по-бързо до х.Васил Левски и оттам да слезем в Карлово. Можем да се уговорим с Киба Кан, който ще дойде от Рай, да се видим на х. В. Левски и да продължим надолу заедно. Би било супер! Значи продължаваме. Преди това обаче трябва да изядем нещо, силите ни започват да ни напускат. Мястото е доста ветровито, хапваме набързо и тръгваме напред. Я виж ти, това там не било Дерменка. На табелката пише х.Мъка. Мъка, Мъкаа ... Де си ма, Дерменке... Трябва да повървим още петнадесеттина минути. Ето я хижата. Часът е 19:10. Отпред хижарите и техни гости са разпънали маса. Приближавам се. „Извинете, добре ли е маркирана пътеката за Добрила?”, „Да, добре е маркирана, няма как да я изгубите” отговаря ми единият от хижарите. Става от масата, за да ни покаже откъде минава пътят. „А сняг има ли много?”, питам. „Има сняг, но може да не вървите по снега. Тъй като ви гледам ще стигнете за 2:00 – 2:30 часа”. Че какво са за нас два часа, ще стигнем преди съвсем да се е стъмнило. „Нат, да тръгваме ли?”. „Айде, айде, какво ме питаш като вече си тръгнал”. Ок, значи продължаваме. В началото пътеката се спуска малко надолу, след което започва поредното изкачване. Уморени сме, но се стараем да вървим бързо. Заобикаляме преспите там, където е възможно. Болката в краката ми се усилва. Нагоре снегът става все повече, добре поне, че е твърд и не потъваме. Стигаме до равен участък, малко след което продължаваме изкачването по стръмната пътека. Вече сме на поредния връх от днешния преход. Обръщаме погледи назад, залезът е приказно красив. Огромната бетонна конструкция на паметника на прохода, покрай който минахме само преди няколко часа се вижда в далечината голям колкото кутия от цигари. Възможно ли е да сме изминали толкова дълъг път.. На юг се виждат светлините на Сопот. Намираме се високо, много високо. Може би ще последва спускане до Добрила и след половин час вече ще пием горещ чай на хижата. „Нат, близо сме, ще повървим само още мъничко”. Слънцето вече се е скрило, почти тъмно е. Само че след поредната изкачена височина не се се вижда никакво спускане. Снегът става все по-дълбок, а ходенето по-трудно. Краката ни започват да потъват надълбоко. Влизаме в иглолистна гора. Преди нас някой е минавал със снегоходки. Вече изминаха повече от два часа откакто тръгнахме от Дерменка. Уххх, значи ще вървим най-много още трийсет минути. И това ми се вижда много. Умората е много голяма. Все по-често спираме за половин-минутна почивка. „Какво, пак ли нагоре!” , протестира Наталия. „Вече би трябвало да сме близо”, промърморвам. Май не звуча никак убедително. Гласовете в главата ми се усилват. Наблюдвам ги: „Пак те питам, ще правиш ли Ком Емине това лято?”, „Няма да го правя, няма да го правя!!! Да не съм луд да се разбивам от ходене през единствените две седмици в годината, които са ми дадени за почивка!”. „Признай си, че постъпи много лекомислено като избра подобно мъчение пред възможността да отидеш на пенсионерския тийм билдинг с колегите в Банско – два дни безплатно ядене, пиене и никакви гадни преходи!”. „Признавам, признавам!!!”. „Ей сега да ми падне онзи дебел шопар от Дерменка ще му ... .......” Тялото ми е изтощено до краен предел. Умът ми крещи разгневен. Около нас вече е съвсем тъмно. Чувствам вина за това, че предложих да продължим. Корава мадама е Нат, мисля си, все някак ще се се домъкнем до хижата. Вече вървим повече от три часа, като последните два от тях газим в снега. От опит знам, че изтощението се понася много по-лесно, когато подхвърлиш на ума някаква залъгалка. Например да си броиш „едно – две – три – четири – едно –две – три – четири ...” Споделям с Нат, но тя май е твърде уморена, за да ме чуе. Добре, ще демонстрирам. Започвам да броя на глас „едноо – двее – трии – четирии ...” Ето, получава се. Вървя и не спирам, не мисля за това колко съм уморен, колко остава до хижата, съсредоточил съм вниманието на ума си само върху броенето. Движа се по-бързо, мога да продължа да ходя, докато изцедя и последната капчица енергия от тялото си. Как ли се отрязява по-бързото темпо на Нат. Обръщам се назад. Няма я. „Наааат, Наталияяяя”. След няколко секунди чувам гласа й на тридесеттина метра от мен. „Ей, извинявай, увлякъл съм се без да разбера че изоставаш, защо не ми извика?” Тя: „Ами аз ти викам, но ти не ме чуваш, не мога да ходя толкова бързо!”. „Извинявай, извинявай, много съжалявам!” Продължаваме да газим в снега. На места пътеката е пресечена от паднали дървета. Сядаме да си починем за две - три минути. „Ще повървим още мъничко, вече трябва да сме съвсем близо, а утре цял ден ще се излежаваме, ще ядем вкусни горещи супи и ще пием бира. И никакво ходене, ще се возим на лифт.” Още мъничко, много мъничко. Зад дърветата се миг се прокрадва светлина от хижата. „Ето, пристигнахме, още пет минутки и ще сме там!” Добрила, каква добра хижа, хубава хижа, прекрасна хижа!!! Часът е почти единайсет. Посрещат ни хижарят Ангел и Горският. Видяли са светлинката на челника. „Откъде идвате? Ами защо не останахте на Дерменка? И онзи дебелия мръсник ви каза два часа? Влизайте, влизайте да се стоплите! ” Хижата е пълна с млади хора. Всички погледи са насочени към нас. Изглежда имаме много окаян вид. Оказва се, че в хижата няма свободни места, но можем да си наемем апартамент в съседната сграда. По-скъпо е, но има собствена баня и тоалетна. Ок, супер!!! Апартаментът представлява една стаичка от 6-7 кв.м., два от които са преградени като санитарен възел. Има двойно легло, топло е, има топла вода. Нямам никакви забележки. Нат ми отстъпва правото да вляза пръв в банята. Едва успявам да се съблека. Нямам сили да стоя прав по душа. Сядам на капака на тоалетната чиния, подпирайки главата си с двете си ръце. Горещите струйки вода галят изтерзаното ми тяло. Просто стоя, мислите са си отишли. Макар и изтощен до краен предел пак се чувствам като бог. След двадесеттина минути под душа съм готов да се върна в хижата и да задоволя желанията на гладния си стомах. Нат ще си почива, твърде е уморена. В хижата веселбата е в разгара си. Музиката е чалга микс и стари шлагери. Ангел ме кани на тяхната маса. Наздравиците се вдигат през половин минута. Докато дойде горещата супа, за която цял ден мечтая, успявам да изгълтам почти на екс две - три чашки ракия. Супичката ми пристига с две кебабчета. Хапвам ги набързо и продължавам на пия. Нямам сили да се хвана на хорото. Алкохолът ме замайва. Подхилквам се глупаво, гледайки танца на Горския с една хавлия, която по някакъв странен начин придобива идеалната форма на пенис с две топки отдолу. Хората пият, всички са весели и щастливи. Ех, че е хубаво! Кога мина това време, вече е два. Пожелавам на компанията приятна вечер и се оттеглям. Нат спи дълбоко. Беше дълъг ден. Време е за сън.