|
...туй, що, глупци, вий не знайте
Позоръ ли е или слава!
Хр.Ботйовъ.
Както се бяхме наговорили, в събота отпътувахме за Костенец и в 9 часа и нещо пристигнахме в курорта. Бяхме петима. Имена няма да споменавам, защото колегите май нещо се срамуват - по-надолу ще прочетете защо.
Наконтихме се като за баир и в 9:40 тръгнахме нагоре към хижа "Белмекен". Сняг почти нямаше, затова аз стартирах по маратонки с идеята да се преобуя чак когато стане нужда. Денят беше великолепен - ясен, слънчев и топъл, а бялата Рила ни се усмихваше съблазнително и дружелюбно още от магистралата, докато пътувахме към нея. Дори хижата вероятно би се виждала през бинокъл.
Пътят край реката беше почти безснежен, но пък имаше тънък лед и беше доста хлъзгаво. Над водослива на Крайна река се появиха два пръста сняг, но пък беше минавало някакво возило, та спокойно си ходех с маратонките по коловоза. Останалите бяха вече прилично обути. Когато коловозът свърши, се обух и аз, а маратонките скрих край пътя, за да не ги нося нагоре. По скалите отляво преди теснината на Фитиля както обикновено висяха много живописни ледени висулки - наредили се бяха в няколко реда с нещо като стаичка помежду им, в която чак ми се прищя да се пъхна. Беше обаче малко тесничка за размерите ми. Освен това висулките изглеждаха остри като игли.
Вървенето по пътя беше приятно. Снегът постепенно надебеляваше, но не кой знае колко. Единствено ни беше жал за слънцето - то напичаше по съвсем сухите склонове на Соколовец над нас, но в усойната долина го зърнахме само няколко пъти и при всяко такова събитие си нарочвахме почивка. Наоколо беше легнала дълбока, успокоителна тишина, нарушавана само от шума на незамръзналата река.
За около три часа се качихме до м.Адживалица, където трябваше да изоставим пътя по река Чавча. Реших, че няма да нося вода нагоре, а ще се напия хубавичко от реката. Кой знае защо, оставих щеките на пътя при раницата и се спуснах до водата, която течеше като тесен поток със заледени брегове. Уж внимавах, но счупих леда много несръчно, при което загубих равновесие и си го възвърнах едва когато десният ми крак стъпи на дъното, а водата достигна малко под коляното ми. Извадих го със свръхзвукова скорост, но и водата не беше бавна. Ядосан, се налочих набързо и се върнах на пътя, събух външната обувка и излях водата отвътре. Гетата и стегнатите връзки за щастие бяха попречили да влезе много вода, но все пак усещах, че и вътрешната обувка се е понамокрила. За късмет не беше много - иначе трябваше още оттук да тръгвам обратно за града!
Починахме, хапнахме малко на крак на слънце и после захапахме баира. Веднага след тръгването загубих успешно пътеката и минахме напосоки през гората, но това надали имаше някакво значение, защото под дърветата снегът беше съвсем малко. По едно време излязохме пак на марките, а към 13:30 се появи и маркировката от х."Венетица". Гората взе да отстъпва място на по-широки открити пространства, по които снегът беше в доста осезаеми количества. Все пак мога да отбележа, че дълбочината му не оправда песимистичните ми очаквания: никъде освен в клека не потъвахме по-дълбоко от коляното. Освен това беше пресен, пръхкав и добър за газене. Вървяхме "класически", без глезотийки от рода на снегоходки.
Вече в по-бавно темпо, биейки пъртина в девствения сняг, се качвахме нагоре, като направихме още две почивки на слънчевите снежни поляни. За жалост, радостта ни от слънцето беше дотук. Тъкмо когато нас се откриха хубавите гледки към Червени връх и Равни чал, небето бързо се покри с облаци и скоро заваля сняг. Към 15 часа стигнахме до клека по последното изкачване към хижата. Отляво остана седловината между Червени връх и Жълтата скала. И помен от пътека не личеше нататък (към Крайна река) през клека - май наистина е съвсем зарасла.
Клекът се представи повече от достойно за името и мрачната си слава и не ни разочарова и в най-лошите ни очаквания. Снегът беше мек и бездънен, а относно пътеката и предполагаемата просека за нея можехме само да гадаем - в целия клеков пояс са оцелели само 3 маркировъчни стълба, два от които са съвсем в началото, плюс две-три марки с боя на по-високи дървета. Скоростта ни рязко намаля до същинско пълзене, при това с големи усилия. Времето и то не беше много въодушевяващо - падна мъгла, застудя, задуха и валеше кога по-силен, кога по-слаб сняг.
За следващите няколко часа нищо особено не може да се разкаже - беше монотонно и мъчително блъскане из дълбокия сняг между клековете. Като че ли успявахме в общи линии да отгатваме, къде е просеката - къде по снежните ивици, къде по стърчащите пресечени клони. След повече от два часа още не бяхме видели хижата - то и видимостта все повече се влошаваше. Наближаваше да мръкне и аз предпазливо се изказах, че ако до свечеряване не забележим хижата, следва да обмислим варианта да се върнем. Нямаше решителни възражения. С настъпването на тъмнината търсенето на просеката ставаше почти безнадеждна задача, а на мен ми се виждаше по-приемливо още 4-5 часа ходене надолу по готовата пъртина, отколкото един гаден студен бивак сред клека, хубаво измокрени и в лошо и ветровито време.
Тъкмо взе да се стъмнява, и чух отзад радостни викове. Бяха видели хижата пред нас (на мен ми пречеха някакви клекове, с които се борех в момента, затънал здравата). Беше много близо, пустата, и щеше да е срамота да не я стигнем. Деляха ни две малки баирчета, а тя стърчеше на третото. За всеки случай замерихме азимута към нея, извадихме челниците и продължихме да бъхтим със скорост 200 метра в час.
По едно време се обърнах назад и се опулих, съвсем объркан. Бях сигурен, че пред мен вървят двама, а аз съм трети, но отзад видях още... трима! Че беше почти тъмно - беше, но не можеше да има грешка. Погледнах пак напред - двама. Погледнах назад - трима. И аз един - шестима! Ха сега де! Някакво странно размножаване се бе случило с групата ни! Скоро работата се изясни. Беше ни настигнал самотен джедай, тръгнал след нас (в 13 часа) отдолу. Оказа се мой градски. Човекът се оказа много печен мъж. Благодари ни за пъртината и каза: "Хайде, нека мина аз отпред, мой ред е". Мина отпред и трябва да се каже, че газенето му идеше много откраки - като отпраши по баира, не можахме да го стигнем, нищо, че вървяхме по готови стъпки... Така от първото до второто от трите баирчета води той. После, вече в подножието на третото, се натресе на едни непреодолими клекове, та го настигнахме. Смених го и понеже също не можах да пробия нагоре - а хижата беше току над главите ни! - поведох в обход наляво през по-бели и уж по-слабо обрасли места, ама краката ми вече се подгъваха от умора. Най-после изкачихме и последното баирче, на което вятърът духаше доста мераклийски и хвърляше сняг в лицето, и в 19:30, след близо 10 часа ходене, стигнахме хижата.
Радостта беше голяма и заслужена, но се появи неочаквана мъчнотия: не можехме да влезем в хижата! Имаше 4-5 входни отвора, но всичките бяха здраво уплътнени и заковани. Прозорците бяха нови и през тях не можеше да се мине, освен ако се счупят. Обиколихме поне три пъти пустата хижа - не може да се влезе и това е! Накрая решихме, че най-слабото място е един закован лист ламарина на входа от изток, откъм терасата. За щастие имахме една брадвичка, та с нейна помощ полека извадихме пироните и махнахме ламарината. В това време новият ни спътник си опъна палатката до хижата и се гушна вътре да овладява Силата.
Обиколихме хижата и не открихме кой знае какво - две сглобени легла, няколко отделни пружини и табли, една оплескана с мазилка маса и един дюшек. В хижата бе започнат сериозен ремонт, беше измазано, сложени бяха великолепни нови прозорци (убедихме се, че вятърът никак не минава през тях - дори пламъкът на запалена свещ не трепваше от поривите на вятъра навън). Имаше няколко печки, но без кюнци. По време на обхода зърнах едни стълби надолу и си помислих, че сигурно са за някакво мазе, но не е зле да надникна и там, за да видя, няма ли нещо интересно за нас. После обаче забравих за това си намерение.
Настанихме се в най-малката стая с надеждата, че там ще ни е най-топло. Вътре температурата беше под нулата и така си и остана. Внесохме масата и седнахме на две легла край нея, запалихме свещи и започнахме да ядем със страшна сила. Клекът не беше уморил здравата, а през деня не бяхме яли сериозно. На един примус се топеше сняг да пием, но това си беше повече залъгалка за пет жадни гърла. Никой обаче не беше чак дотам жаден, че да се прежали и да излезе да търси по ветрищата и снежищата на челник вода в потока от езерото. След клека дори тези скромни до немай-къде условия ни докарваха до доволство, особено при звука на фучащия навън вятър. То прерастна в неподправено блаженство, когато всеки се завря в спалния си чувал и откърти като пън.
През нощта някакво гладно мишле нападна търкалящите се в коридора празни пластмасови бутилки и взе да ги гризе, вдигайки невъобразим шум, който ме събуди. Оказа се, че на студено и в тиха обстановка полиетилентерефталатът може да сътвори голяма врява. По едно време чак си помислих да изляза и да изгоня мишока, но ми дожаля за него. Кой знае колко беше гладен, за да гризе подобно трудносмилаемо нещо. После пак се унесох.
До сутринта вятърът стихна. Като съмна, се надигнах и понеже бях малко гузен заради снощния си мързел, реших да стана преди другите и да донеса вода. Понеже нямаше как да се изсушим, дрехите ни бяха доста ледясали. Моите крачоли мязаха на кюнци и обуването им не беше особено приятно. Имах известни затруднения и с обуването на дясната вътрешна обувка, която бях използвал като подводница в река Чавча. Гетите бяха като ламарина, а качулката на якето - като каска. Но най-много ме измъчиха вкокалените ръкавици, преди да се усетя, че се опитвам да сложа лявата ръкавица на дясната ръка. Имах резервни сухи, но не ми се щеше да мокря и тях без нужда. Най-после излязох на пробна разходка само с едно шише, за да не предизвиквам съдбата. Навън беше мрачно и мъгливо. Доста бързо намерих удобно място, където изкопах потока и напълних шишето. Занесох го в хижата. Другите също се бяха събудили и ставаха. В коридора ме пресрещна ***** с такова безмерно щастливо и злорадо изражение, че сърцето ми си сви от лошо предчувстие.
- Ела бързо, трябва да ти покажа нещо! - завика ми той нетърпеливо още като ме видя.
- Чакай поне да оставя шишето...
- Не, бързо, трябва ВЕДНАГА да дойдеш!
После ме поведе, все така сатанински ухилен, надолу по стълбите, за които вечерта бях забравил... и по които никой от петима ни не си бе направил труда да слезе. Още преди да стигнем, взех да се подосещам, какво иска да ми покаже.
Облъскани от газене, гладни, жадни и уморени, вечерта хич не бяхме съобразили, че всъщност влязохме през втория етаж, а стълбището надолу не било за мазето, ами за първия етаж. И тук, зад едно провесено одеяло, се криеше чудна стаичка... оборудвана с нари на два етажа за десетина души, с много одеяла, маса, пейки, печка, дърва, свещи, газена лампа, посуда, прибори, че даже храна и подправки... Пет звезди! А пък ние спахме на голите пружини, полужадни и на студено!
Известно време гледах като треснат, а после и двамата започнахме да ревем и вием от смях. Привлечени от шума, дойдоха и другите. Настана голяма врява. Тъкмо в този момент разтревожено ме помолиха, ако пиша нещо във форума, да е без имена... разбираемо е, де... Оказа се, че имало и външна врата, която всъщност не била закована, но някой преди нас май я беше набил с ритници в касата и затова не бяхме успели да я помръднем отвън. Вратата беше някаква самоделка и се отваряше в противоестествената посока навън, така че поне за тая глупост може би бихме могли да бъдем извинени. (На тръгване написахме на вратата с въглен "ВХОД" и подпряхме отпред една лопата от жал към нещастния турист, който би пристигнал някоя вечер скапан от ходене, за да установи, че вратата е затисната от метър и половина пряспа). За сведение: вратата е в най-ниската, обърната към езерото и върха част на хижата. Одеялата си ги бива и ако групата е малка, може да се мине и без чували. В коридора пред стаята с нарите има складиран насечен клек. Брадва обаче не видяхме.
По-добре късно, отколкото никога - закусихме на топло, изсушихме най-мокрите неща над печката, напихме се с топла вода и чай и се приготвихме за тръгване. Изринахме наветия сняг и заковахме обратно ламарината, която бяхме взломили вечерта. Идеите за качване на Равни чал бяха изоставени. В гъстата мъгла и без друго нищо нямаше да видим оттам. Пръв отпътува джедаят, събрал набързо палатката - разминахме се, докато пълнех на потока още шишета. Май щеше да види зор, защото вятърът напълно бе заличил горната част на снощната ни пъртина. Към 11 часа тръгнахме и ние по стъпките му. Беше се помъчил в началото човекът, но надолу пъртината от предния ден вече личеше. Времето беше калпаво - мъгла, превалявания и дебели облаци, толкова непрогледни, че отдолу всичко беше мрачно и сиво.
По пъртината слязохме в курорта за няма и 4 часа. Новият сняг надолу изтъняваше все повече, а в село Костенец вече нямаше ни снежинка. По пътя за гарата настигнахме нашия нов познат, който вървеше с раницата надолу край шосето. За съжаление колата беше толкова натъпкана, че нямаше как да го вземем. В Костенец, поради всеобщия глад, заплашващ да стане опасен, потърсихме някакво кръчме, но ни казаха, че в неделя нямало нищо отворено. Късметът ни излезе в Момин проход, където се наядохме добре и така завършихме хубавата рилска разходка.
|
