|
...или три години по-късно.
Отново е лято, отново е жега, отново кроим планове за палатки, река и почивка в Балкана. И отново се чудим до последно: кой, кога, как, с какво, с кого... пълна дезорганизация. И как не, вече сме в увеличен състав. Народът е казал: Да отидеш с деца на баня, да ти изядат сапуна. А ние на палтки ще ходим... Но от дума на дума, от сбирка на сбирка, и идеята най-сетне узря. В сряда се събрахме на бира пред телевизора, по повод поредните футболни мачове, и речено-сторено. Заминаваме. Мястото е отново Еленския Балкан, край село Мийковци, на същата онази Данчова поляна отпреди три години. Е, поне така ни се искаше. Не бяхме сигурни дали няма да ни изпревари някой и да заеме местенцето.
Ето, че заветният петък дойде. 23 Юни. След работа. Кроях планове да изчезна от службата по-рано, към два, и да потегля първи, за да пристигна по-навреме и да заплюя полянката. Но докато донапазарувам, докато дооправя багажа, докато се намотая, и стана пет часа. А сега де, да чакам ли другите, или да потеглям? Потеглих. След няколкото барзи телефонни разговори се оказа, че другите нямат готовност да тръгнат по-рано от половин час, и аз реших да действам според плана. Настроението ми беше на ниво, не успляха да го развалят дори катаджиите край Златарица. Макар че не се и постараха, честно казано. Къде отивате? На палатки? В нашия Балкан?? С децата??? Ама студено е, бе, хора! Къде ще ги мъкнете и тях? Такива ми ти работи... Информираха ни още, че всеки ден вали дъжд, а реката все по-пресъхва. Не повярвах тогава, но оказа се, не са излъгали.
Както и да е. Пътуването оттам насетне мина без премеждия. Докато пристигнем се нагледахме с моите пасажери на новите строежи из Балкана. Хванахме последната отсечка към местенцето ни, по черен път вече. Минаваме една полянка, втора, все празни. Третата обаче беше заета. Започна да ме свива едно неприятно усещане относно нашата цел, но замълчах и продължих. Минахме поредния завой, откри се дългообакваната гледка към нашата полянка, и все едно някой ми удари два-три бързи шамара. Поляната почерняла от народ, поне 60-70 човека, и за капак една палатка се мъдри по средата. Айде, рекох си, тук ще има някакво голямо мероприятие. С прилбижаването обаче бързо се усетих, че множеството се състои от зеца, в ученическа възраст, и започнах да стоплям, че те са от лагера в селото, и просто са ги изкарали на разходка край реката. Палатката обаче се оказа, че не е тяхна. Възрастен мъж тъкмо забиваше последните колчета. А сега де! Децата ще си идат, но тия явно няма. Приближих се към него и на въпросът ми остават ли, той отговори с очакваното “Да”. Но ще спим само тази вечер, утре си тръгваме, каза... Както и че нямат нищо против да си опънем и ние палатките.
Изчаках за всеки случай половин час да дойдат другите. Оказа се, че те също нямат нищо против поделянето на полянката с други хора. После се почна рутинното: опъване на палатките, разхвърляне на багажа, подреждане, и взе, че мръкна. Не че се притеснихме особено, резбира се. Всичко си вървеше по реда – и вечерята си се печеше нормално,
и “масата” бе на ниво:
Хората от “чуждата” палатка си легнаха рано-рано, почти с кокошките. Имах известни притеснения дали няма да им вдигаме много шум, но не се оплакаха. И да са имали проблеми, изтраяли са ни. А и ние бяхме кротки... На лафче, хапване и сръбване, изкарахме неусетно до дванайсет-един през нощта.
На другия ден имах тежка програма. Трябваше да пътувам до Търново за да взема жена си с малкия ни син. Големият вече има опит в палаткуването, пък и не е малък, с него проблеми няма, затова беше с нас още от петък. За малкия решихме обаче, че няма нужда да рискуваме две нощувки. Затова, докато другите се отдаваха на мързел, събираха дърва за огъня и сръбваха биричка, аз отпраших с колата. Щеше да идва още един човек с кола плюс още едно семейство с дете плюс моите жена и дете. Всичко стана по план и към 11.00 се изтърсихме още две коли с народ на поляната.
И докато големите се отдадохме на пороците на цивилизацията, като карти, бира и мезета, децата щуряха наоколо, естествено най-вече в реката.
Големият ми син беше в най-голям възторг:
Но и малкият не му отстъпваше:
Докато баткото обаче не излизаше от реката, малкият кръстосваше поляната на длъж и на шир пълзешком. Успях да си набия в главата обаче, че страхът от кърлежи трябва да го забравя и да го оставя да се кефи, пък после ако открием нещо, щяхме да му мислим...
После какво да разправям, нещата са ясни. Ето децата:
ето мамите и татковците в действие:
Ето и една идилична картинка:
За вечерта няма да ви обяснявам, ще се повторя. Скара, мезета, бира и ракия, на чержето на земята. На поляната. Лафчета, спомени, майтапи, спокойствие, особено като заспаха децата. Така се живее по сто години, не като всеки ден се нервиш за работа, деца, пари и какви ли не проблеми. Но нищо, ние ще сме доволни и до пенсия да доживеем...
В неделята стана интересно. Дойде ред и на татковците да се топним в реката. Но преди това моето семейство, без мен, разбира се:
Малкият мъж се справи блестящо с първото си палаткуване, без ревове, без разболявания, без проблеми. И за щастие на нас с майка му нея сутрин откара един много хубав и продължителен сън, кажи речи цяла заран, до обяд.
Към обяд дойде време за ядене, и както вече споменах, за къпане. И докато киснехме във водата ни дойде гениалната идея как да комбинираме пиенето на бира с кисненето. Как да комбинираме приятното с приятното, така да се каже. Ето резултата, предупреждавам, че държим авторските права и при засечено практикуване от други лица ще има глоби. В течно бирено състояние...
Както виждате, много ни беше зле! Голяма мъка, голям зор, казвам ви! Мезето плува, гледаш да не го изпуснеш по течението, бирата потъва, внимаваш да не я изпуснеш... Абе какво да ви разправям, мъка, мъка...
Когато татковците си начесахме крастата, трябваше да обърнем внимание и на наследниците. Някой получиха първи уроци по плуване:
а други просто се киснеха:
Но какво да се прави, всеки с предпочитанията си...
И както някой тук казваше, хубавото на лошото и лошото на хубавото е, че свършват. Дойде краят и на нашето хубаво – трябваше да се прибираме. В града, при всекидневните ангажименти и бачкането. Процедура, която се оказа съвсем не лека. Толкова народ, толкова палатки, толкова багаж и деца... Като погледнеш поляната, оставаш с усещането, че е спала цяла рота там:
А някои бяха особено нещастни, зарязани край кофата за боклук. Трябваха доста вопли и викове, докато някой благоволи да обърне внимание на най-малкия член на групата ни. И то за кратко, защото всеки се беше съсредоточил върху прибирането на багажа. Което водеше до нови изблици на нерви от негова страна и предприемане на пътешествия между багажа и тревите.
Най-важното е, че се отървахме без кърлежи. Извадихме само един, още там, на място, от една от жените. А децата се разминаха до едно, нещо, което в началото никак не ми се вярваше, че е възможно.
Накрая – по колите, с обещания това мероприятие да стане традиционно и да се провежда поне веднъж всяко лято. Дали идеята ще се реализира, бъдещето ще покаже...
|
