Re: Зор на Тетевенска баба / Хоби, Развлечения / Туризъм

Яхнах първия съботен влак е ето ме в 9 часа на гара Копривщица. Времето – топло, слънчево, ясно, Стара планина се белееше отсреща като нарисувана. Само за ходене!

По шосето за половин час стигнах до пътя за Бургас, минах по моста и най-после оставих асфалта и тръгнах по влажния черен път нагоре към Въртопа. Още оттук се срещаха петна сняг, по които личаха стъпките на група хора, изкачили се вероятно предишния ден. Реших, че трябва да са били и те туристи, заради вида на грайферите и следите от една щека.

Слънцето припичаше на южния склон, та вървях по тениска, като през лятото. Някъде отсреща из средногорските гори ловджиите си деряха гърлата да плашат дивеча и гърмяха. Подухваше слаб, топъл вятър от юг. Като влязох в долината на Въртопа, снежната покривка стана непрекъсната, но дебелината й беше само два пръста. Видях нещо много странно в реката. От едно място нагоре бликаше воден фонтан с височина три метра. Най-вероятно под дъното на потока минаваше тръба, която се беше спукала, но не можех да я видя, а и нямах с какво да разръчкам. Оставих загадката неразгадана и продължих нагоре. Снегът стана по-дебел и ме накара да спра на една слънчева поляна и да сложа гетите. Тъй и тъй бях спрял, съчетах загетването с наяждане.

Продължих по коловете към старопланинското било. Стъпките от групата изчезнаха нанякъде. Много беше смешно, че един беше вървял със снегоходки... в 10 сантиметра сняг! Мераклия бил човекът. Нагоре снегът стана малко по-дебел, но до билото не надмина 15-20 см и се вървеше много леко. По рида с коловете преди мен се бяха изкачвали няколко вълчовци, старателно следвайки маркировката. Имаше и следи от копитни, и от някакви по-дребни лапи (лисица?) – изобщо, голямо движение. Към билото вятърът се усили и горе си духаше достатъчно силно, за да направи неприятно стоенето на едно място. Бях решил да спя на “Планински извори”, но белеещият се отдясно Вежен ме изкушаваше – толкова беше близко. Запресмятах наум времето и пътя и реших, че ако стигна до билото преди 13 часа, може и да изтичам до Вежен. Горе извадих часовника и като видях, че беше 12:40, съблазънта победи. Закопчах раницата за един кол, да не я отвее нанякъде вятърът, и тръгнах без багаж за връх Вежен.

По билото снегът вече не беше толкова бърз за газене – имаше места с кора за пропадане, дебели навети участъци за газене и пр., та ходенето до Вежен се оказа по-дълго, отколкото предвиждах. Между Малък Вежен и Вежен отдясно се появиха отново следите на групата със снегоходещия – явно бяха се движили направо към върха. На самата кота за лош късмет ме обгърна мъгла и не можах да позяпам, но то и без друго много духаше и не предразполагаше към заседяване. Като се върнах при раницата, видях, че съм се бавил два часа. Явно щях да замръкна по-рано, отколкото си мислех. Беше доста топло, малко под нулата, но вятърът неприятно ми замразяваше подветрената страна. Засамарих и забързах на запад по билото. Движех се само по коловете, защото встрани се срещаха места с дълбок навят сняг, които се газеха бавно.

През котата на Пъпа скоро стигнах началото на Старопланинското конче. Още на първия жандарм ме емна такъв вятър, че буквално трябваше да се движа на четири крака. Не беше просто силен, а много неравномерен както по сила, така и по посока, така че ме тласкаше от всички страни. На всичкото отгоре вдигаше много сняг от земята и ме засипваше с него. Като прелазих това място, слязох малко на север на завет да отдъхна. По хвърчащия във въздуха сняг се виждаше, че до края на ръба ще е все така, затова смених лятното яке с пухеното. Духай си сега, все си ме уплашил, си казах и пак се качих горе.

Така или иначе, вятърът много ме забави, защото трябваше да се пазя да не ме капичне от ръба, а и никаква подпирачка не носех. Най-после стигнах подножието на Братаница. Вятърът остана силен, но вече духаше равномерно, което беше голямо подобрение. Нагоре по върха силата му понамаля.

Стигнах до отклонението за х.”Бенковски” на върха, но и през ум не ми мина да си променям плана за спане на “Планински извори”. Там щях да съм гарантирано сам (което ми се искаше), пък и щях да икономисам една нощувка. Вече разбрах, че този ден където билото е по-широко и разлато, вятърът е по-слаб, а където се стеснява, става особено силен. Значи, следващите вихри се очакваха на Попови гробове.

В 17:30, на смрачаване, кацнах на връх Булованя. Обърнах се назад, за да видя, кой от двата върха – Братаница или Безименния – е по-висок, защото от изток ми се видя, че Безименния изглежда по-висок (нали скоро обсъждахме това в клуба). И оттук по всичко изглеждаше да е така, защото: 1) Булованя е по-висок и от двата; 2) Безименния от това място се проектира явно по-високо от Братаница; 3) Безименния е по-близкият връх.

Докато стигна Попови гробове, стана съвсем тъмно. Вятърът оправда очакванията ми и дори се опита да ги надмине - тук духаше като за световно. Заобиколих малкото връхче по лятната пътека, която личеше под плиткия сняг, и се заизкачвах по последния връх от програмата за деня – Тетевенска баба.

Ама люта бабичка, да й се не види! Като се разфучала, не й се стои насреща. Теренът и той беше неудобен – къде дупки, покрити със сняг, къде замаскирани храсти, в които пропадаш, къде пързалки от хлъзгави заснежени камъни. Движех се много предпазливо, за да не взема да си навяхна в тъмното някой крак. Накрая се принудих да светна с челника. По баира се изпотих и под езика, но вятърът беше толкова силен, че не се опитах да съблека пухеното яке, а простото разкопчаване не вършеше работа. Накрая стигнах по-равен терен под върха и изгасих челника, за да пестя батериите. Коловете (които собственоръчно съм пребоядисвал преди... еее, двайсетина години) бяха толкова олющени и ръждиви, че целите чернееха и се виждаха по-отдалеч на тъмно. Минах най-после върха и се заспусках от западната му страна. Добре, че коловете не правят никакви завои – набелязах си една звезда и беше достатъчно да вървя право към нея, за да се блъсна рано или късно в следващия кол. За съжаление нямаше да мога да намеря чешмата в тъмното, пък мислех оттам да налея вода.

Уж слизането е блага работа, но това там ме измъчи здравата. Най-лошото беше, че по западния склон на Тетевенска баба расте много хвойна. Покрита със сняг и невидима отгоре, тя беше приютила под клонките си разкошни кухини, пълни с въздух. Всяка крачка завършваше с хубаво пропадане. Вървенето беше бавно и страшно уморително, накрая се превърна в същинска мъка. Поне вятърът се укроти, защото тук билото отново беше широко. По едно време се хванах, че едва изтрайвам до следващия кол, за да спра да почивам. Бях ужасно уморен, едва се насилвах да си местя краката. Съзнавах, че съм прекалил с програмата за деня. В главата ми настъпи раздвоение. Появи се един недоволен Огнедишащ, който встъпи в ролята на прокурор и взе заядливо да ми подмята неприятни въпроси:

- Ей, чшш, какво засмука така?

- Няма нищо. ‘Одим.

- Я, на това вече ‘одене ли му викат!? Стъпяш като кьорав кон из турски гробища. Следата ти – като на дрът пияница, утре ще вземе да мине някой турист оттук и ще рече: малей, тоя па как се е бил насмукал вчера!

- Ще рече той. Трябва да ми благодари, че съм му направил стъпки през хвойната. Ако не ги завее вятърът, де.

- Значи хич и не усещаш, че мина мярката? И не си застъпяй така езика, че ще вземеш да паднеш.

- Озорих се, вярно, ама след половин час съм в хижата.

- Ако всичко е наред, нъл’ тъй?

- Че какво няма да е наред? Ей туй връхче отляво – почти се изравних с него. Като го подмина, съм стигнал. Хижата е на 60 метра вляво от коловете.

- О, да, няма как всичко да не е наред, нали? А ако дойде някой облак като на Вежен? Ще има да си я търсиш в тая тъмница до зори. Нали знаеше, че Луната е в последна четвърт?

- Ще има табелка на кола.

- Сигурен ли си? Балъкът си няма работа – от скука може да я е махнал. Ами ако вятърът рече да се усили... да кажем, два пъти. Или ако стъпиш накриво, или ако изтормозените ти ветхи кокали изведнъж кажат: “кръц!”...

- Е, то туй е божа работа. Нещо може да рече “кръц” и у дома на стълбището.

- Но това надали ще стане причина децата ти да осъмнат сираци.

- Глупости дърдориш. След половин час съм в хижата. Просто не съм във форма, това е самата истина. Напоследък рядко излизах на баир.

- Даваше ли си сметка в каква форма си, когато тръгна?

Негодникът беше страшно досаден, но усещах, че в приказките му има известна доза истина. Затова реших, че си струва да се доизясним още сега, защото щом стигнех в хижата, страхът за кожата щеше да изчезне, а заедно с него – и мотивът за разговора.

- Аз всъщност не се съмнявам, че ще стигнеш хижата. Но признай, че нямаш никакви резерви, мой човек. Нито във време, нито в сили, нито в нищо. Креташ тук като недоубито псе, сам, сред нощите, посред зима, на билото на Стара планина, без телефон или друга връзка, изморен до откат, в посока хижа, за която се знае, че е почти необитаема. Какви ще ги дъвчеш, ако не я намериш, или се окаже, че не става за спане?

- Аз това съм го мислил още вкъщи. “Момина поляна” е на две крачки.

- Тя е на две летни крачки, пък сега ще е на два-три часа. Как ли ще ти се видят с тая кашкавалена походка, а?

- Добре де, ай стига се заяжда като някой стар песесар. Виноват, признавам. Това ще се зачете ли за смечкаващо вината обстоятелство?

- Само ако направиш разбор на деня и обясниш, защо стана така.

- Амиии... не биваше да се качвам на Вежен.

- Вярно, не биваше. Друго?

- Като се бавих два часа дотам и обратно, трябваше да пресметна по-добре, колко късно ще стане за “Изворите”. Още повече след ония хали по Кончето. Може би трябваше да обмисля спане на “Бенковски”.

- Тъй, тъй. Я какъв съобразителен си бил по вечерно време. Де и денем да беше такъв, цена нямаше да имаш.

- Ама не исках да се набутвам в Северна България. Току-виж вятърът през нощта се разбеснял така, че утре да не мога да мина билото. Как ще се прибирам през Рибарица? Бррр. Утре в шест съм на концерт, просто няма начин.

- Да де, концертът е по-важен от кожата. Не знаеш ли, че в залата не пускат покойници?

Слизането свърши и се замени с леко изкачване. Това беше признак, че съм съвсем близо, но пък какъв зор беше по нагорнището! Наклонът беше нищожен, но имах чувството, че снегът е станал два пъти по-дебел. На другата сутрин щях да разбера, че това чувство не ме е лъгало. Наистина отсам Бабата снегът навсякъде беше 30-40 см, а на места се биеше пъртина до коляно и отдолу оставаше още. Да му се неначудиш, на толкова малко разстояние – такава разлика. Толкова мечтаех най-сетне да стигна, че успях да се насиля да почивам през три кола вместо на всеки един.

Най-сетне в осем часа върху белезникавия сняг отляво изплува големият черен силует на хижата. Зарязах коловете и се насочих по права линия нататък.

Хижата беше в отчайващо състояние. Повечето прозорци липсваха, а по коридорите свиреше вятър и беше пълно със сняг. В стаите – погром и опустошение. Обзе ме ярост и жажда за кръв. (То и вода ми се пиеше.) Тези “стопани” от яловото дружество, дето са я “стопанисвали”, би трябвало да ги избесят по гредите отвън, а с кожите им да постелят коридорите! Такава хижа да опропастят! Нова, на стратегическо място на самото било, най-високата в Стара планина, с интересна архитектура и хубаво вътрешно оформление, малки стаи, чешми във всяка стая... А пък мръсниците, които са грабили и трошили... усещах, че трябва сериозно да размисля поне няколко дни, преди да изобретя достатъчно гадна казън за тях. Трижди прав е бил поетът – не сме народ, а мърша! Вандали, говеда, отрепки!

На последните лъчи, изстискани от умиращите батерии, огледах цялата хижа. В цялата тъжна гледка имаше само един светъл лъч: в мазето течеше вода от една тръба. Налях манерката и челникът окончателно угасна. Още с влизането в хижата се бях сетил за още един гениален пропуск – бях забравил да взема свещ.

Прибрах се в единствената “оборудвана” стая – почти затварящ се прозорец, врата, три легла с дюшеци (и сняг върху тях), три табуретки и печка (ако си носиш на гръб кубик дърва, би била много полезна). Все пак, вътре не духаше и най-важното – нямаше и стръкче от проклетата хвойна. Облякох сухи дрехи и чорапи и се заех да сменя батериите, защото исках да хапна, а на тъмно сигурно щях да се омажа като прасе. Гледай сега мъчнотия – трябваше да се улучат на тъмно + и – на 4 батерии. С пипане и разни фокуси се справих блестящо. Чак след като светнах се сетих, че можеше да се мине и с по-малко героизъм и ловкост на ръцете, ако бях запалил клечка кибрит (него поне не бях забравил). Явно вятърът беше успял и акъла ми да издуха.

Вечерята беше разкошна, в стил “римски сенатор” – в легнало положение в чувала. Девет часът ми се видя прилично време за заспиване и блажено захърках.

Наспах се като цар. Надигнах се на зазоряване и доколкото (не) се чуваше, май вятърът беше поотслабнал. Затова пък имаше облаци. Още вечерта се чудех, накъде да хвана. Трябваше в 16 часа да съм в София. Много ми се ходеше още на запад по билото, но се опасявах, че ако мина през Косица и сляза през х.”Паскал”, няма начин да не закъснея. Транспортът също беше неизвестна величина, защото отдавна не бях пътувал насам. От друга страна ми се виждаше срамно да сляза направо от хижата в Антон. Реших да тръгна на запад по билото и да решавам според обстоятелствата.

Обстоятелствата се оказаха не по-плитки от 40 см, с пропадаща кора, бавнопроходими. Вятърът си беше неприятен досущ като вчера. Отказах се от Косица. От зимния разклон за “Момина поляна” на билото завих на юг и заслизах към Антон. По склона правех пъртина до коляно. Тук наистина беше валяло повече. Минах през обширно пространство, разровено от коне, но самите коне ги нямаше.

Слънцето поразсея облаците и се показа. Под границата на снега изведнъж стана много топло. Закусих на едни сухи камъни. В селото влязох по тениска – лятна жега! Беше 10:50 часът. Разбрах, че превоз ще има в 12. Имах време да стигна пеш до Пирдоп, пък по пътя можеше да извадя късмет за стоп чак до София.

Стопаджийският ми късмет стигна само до Пирдоп, но и на това благодарим. Там подрямах на едно стъпало на спирката, разтекъл се по тениска под топлото слънце. От време на време хвърлях по едно око към блестящата белота на старопланинските върхове. Как само не ми се прибираше! Със смайване разглеждах хората, минаващи по тротоара – повечето бяха с кожуси, шапки, кожени яки и други подобни. Една дама водеше детенцето си, навлечено с дебело яке, с нахлупена шапка и ръкавици. Пък после се чудят, що децата им гълтат всеки месец антибиотици.

В София пристигнах по-рано от необходимото. Тук беше с десетина градуса по-студено. Гаден град, гаден климат. Като си спомнях приказната гледка от подножието на планината, не ми се щеше дори да поглеждам през прозорците на градския автобус.