от София как се пътува? / Хоби, Развлечения / Туризъм

In Memorian: във връзка с горното като спомена Хайтов не се сдържах да пусна този разказ: понеже нямам изразна сила, а и не мисля, че някой по-искрено и с прости думи би го изразил от Хайтов- ето следното (извинявам се за дългия текст, но сърцето не ми дава да съкратя отнякъде):

РОДОПА И ДРУГИТЕ
Природата е по-богата и по-мъдра в мъдрите години на зрелостта. Някога се ядосвах на габрите, че ми дерат панталоните, сега им се възхищавам, че от камъка правят земя. Някога тишината ме тревожеше и потискаше, сега ме успокоява и наслаждава. Вечерите някога бяха само време за връщане на добитъка от паша- сега вечерите са прелестна игра на светлосенки и на ритъм. Неща, невидени в детските години, забелязваме сега. Неща, непочуствани в първата младост, ни вълнуват сега. Откриват ни се нови красоти- неподозирани, нови шумове в тишината- недоловени. А още колко неща има недоловени, колко ли звукове нечути, неразгадани тайни и неотбулени красоти?
Родил съм се в планината, но трябва да призная, че съвсем наскоро я открих- през една ветровита нощ в подножието на Персенк. Тъкмо си легнах и през прозореца на хижата долетя приглушен вой. Станах и разтворих прозореца- виеха съседните борики. Канех се да го затворя, но извисилите тъмни очертания на върха грабнаха очите ми. Видял го бях и през деня. Той наистина беше висок, а белите облаци над него- още по-високи, беше красив, ала някак смирен и ясен, но сега- сега могъщия му лоб подпираше заобленото небе. Страшен и самотен сред съседните му върхове, смълчания през деня Персенк сега ехтеше. Това не беше песен- не! Този равен екот на иглолистната гора, този грохот без паузи в нощта е нещо, родено преди още да се е родила на земята песента. В него има и от грохота на вулканите, и от шумотевицата на морските бури; страшно е като потопа и мощно като небесната гръмотевица.
Мислех, че познавам Родопа, че съм виждал нейното лице в накичените с минзухар поляни, в зачервените от залеза риолитови скали, в пропъстрените с жълта брезова шума иглолистни лесове, но се оказа, че не поляните, които удивляват, скалите и горите, които възхищават, са истинската Родопа, а могъщият й нощен профил, който покорява, исполинската й въздишка, която ти наумява за бурния ден първи от сътворението на света и ти разкрива пролука към безкрая.
За първичния хаос и безкрая ни напомна и Мусаленския дял на Рила- с голите, сиви и диви каменни съсипища, които се издигат на възбог и режат с острите си върхове и хребетисиньото рилско небе. В тяхната красота има нещо първично и могъщо, но- студено- страховито и каменно. То може да буди страхопочитание, може да възхищава, но туй възхищение е по-близо до страха, отколкото до радостта.
Истинската радост в Рила преживях, когато слизах от Мальовишкия херебет към "Ловната хижа".
Изморен от слизането, седнах на една скала и зареях поглед надолу, където се кокориха мъдрооките Скакавишки езера. Наоколо не се чуваше ни глас, ни вик, не се виждаше жива душа, пък аз имах усещането, че не съм вече сам. Огледах се и забелязях, че се бях подпрял с лакът на едно клеково стъбълце- бог знае как пропъдено сред камъните саморасляче, с дълги зелени иглици, които излъчваха лека, приятна като ласка смолиста миризма. Долу, в неизбродимите клекови гъсталаци, които пълзат в подножието на рилските върхове, аз не бих и забелязал този рошав иглолистен пигмей. Но тук, сред безпределната сивота, ми се стори, че той е живо същество- един мъничък турист, който... Не! Трябваше само да се повгледам в този клек, враснал в сивата пропукана скала, за да разбера, че не е турист, а артилерист! Че той не беше пропълзал тука за наслада, а за война. Неговият жилав корен се беше врязъл в малката каменна пукнатина, сетне набъбнал и с една гигантска за малкото му ръстче сила бе процепил коравия камък на две.
В мълчаливата и жестока схватка едно дръгливо храстче, една капчица живот бе надвила една скала. И символ, и знамение за предопределението на живота! За творческата му сила... За чудната му красота.
Никъде философските откровения на природата не са тъй ярки, както в Рила, където епическата борба между живота и камъка все още кипи. След като си се почуствал загубен и безпомощен в суровия и безжизнен простор на върховете, усещаш се странно доволен и горд, когато видиш, врязяни в тая пустош, аванпостовете на живота. Ще ти се да застанеш и ти в зеления им строй и да извикаш : "Напред в името на живота!"

Ако планинският клек е символ на Рила, дъбът е безспорно символ на Странджа. Могъществото на планината тука не може да се усети без могъществото на дъба. Странджа не зашеметява като Рила със своите подоблачни висоти. Тя не подчинява с географическия "епос" на родопските широти.
Странджа въздействува с растителния "епос" на дъбовите си гори. В Странджа почуствувах какво е "лес"- с миризмите и тъмнините. Има нещо величествено в иглолистния лес, но и нещо скучно. Има нещо буйно в буковия лес, но и нещо крамолно. Дъбовия лес е величествен, без да е скучен, той е буен, но и могъщ и спокоен. В неговата сянка човек не трепери, а си почива. И колко е различна песента на дъбовия лес от екота на иглолистната гора, от безредната неспокойна шумотевица на бука! Струнките на дъбовия лист- солидни както и дървото му, са родени, за да свирят симфония! Съзвучието им произвежда един мелодичен ехтеж, който приласкава душата и я настройва съзерцателно. Отначало това е само ехтеж, но затвориш ли очи, превръща се в мелодия, а сетне в мелодията зазвучават и думи- за въглищарите от Визишко, за юнаците, за чорбаджиите и бичкиджии, за харачери и кюмюрджии.
Те никнат заедно с песента, от дълбочините на времето- повикани от магическия шепот на листата, заедно със своите юначества, мераци, мъки и тегла.
За техните падения и подвизи няма, уви, друг летопис освен тоя, който помнят дъбовете на Странджа, няма друг спомен освен народните песни.
Пребродих Стара планина, видях и Странджа, и трябва да кажа, че когато се говори за хайдушка слава, високият и мощен, легендарният Балкан може само да приглася на баба Странджа, тая стара квачка, която е пазила под крилото си поколения хайдути, много преди те да се нарекат "четници", като Филип Тотя и Панайот Хитов. Странджа не може да се похвали като Стара планина с белоснежни върхове, но топлите и гънки са тъй пригодни за скривалище, че хайдутите са живели там през цялата зима. Стара планина е само един мощен гръбнак, Странджа- лабиринт. Стара планина е студена красавица, Странджа- загрижена, опитна майка.
Така е било.
А какво е сега Стара планина в сравнение със Странджа?
Преди всичко тя е старшно гола и затуй поне в южната й част винаги навява съжаление и тъга с нейните съжулени сини ребра. Камък както във високите части на Рила, но вече победен. Камък, който не буди повече страх, нито възхищение! Гората, истинската, е отстъпила под напора на човека, за да остане на нейното място- като последен защитник на оскъдната почва, дрипавият храсталак!
Полесражение, спечелено от... мерзостта на брадвата, където заслужават възхищение само зелените оазиси и петънца на изкуствените иглолистни насаждения.
В Стара планина има букови гори, но те са студени и сенчести. За човек, който е съзерцавал гордата красота на стройните пирински мури, букът си остава един недодялан и бъбрив глупак. В неговата компания не вирее нито едно свястно дърво. Брезата изсъхва, борът линее, смърчът се стъписва. Единствено елата криво-ляво се държи под усойната букова сянка. Тази му несговорчивост го прави скучен: буковите гори са еднообразни като кълчищена черга. Липсва у тях очарованието на котленския многоцветен килим.
Очарованието на Стара планина е в друго- в прегръдката и с равнината. Повозете се по пътя от Търново за Габрово през някой пролетен ден и ще почуствувате какво е мощна прегръдка, какво е страст и порив. Виждате как от билото- стремително засилен към Дунава планински ръкав, от ръкава- силни пръсти, които плавно пропълзяват надолу, за да се отпуснат в черноземната гръд на Равнината с ласка и любов.
Ласки и любов се усещат не само в меките и женствени форми на земята, но и в гората- широколистната смесена гора, в която наистина няма високи дървета, няма дебели сенки, както в истинския лес, но има чуден аромат и пъстрота.
Тези места не са високи, а откриват към Дунава страшен простор. Ако рилският пейзаж ти наумява за младостта на земята, този говори за собствената ти младост. Ако Мусала ти въздействува с обем, тия безименни гънки на Стара планина те приласкават със своята любезност. Всяка от тях ти се подава и те моли: да стъпиш върху нея и да вдъхнеш от цветята й.
Такава интимна прелест има и в околностите на Стара планина при Белоградчишките скали- тези безпримерни рожби на вятъра и дъждовете, които населяват северозападната част на планината и я превръщат в един вълшебен свят. Скали има и в другите ни планини, но докато те ни въздействуват като скали, радват ни и възхищават като скали, Белоградчишките ни внушават чувството, че се намираме в някакъв изоставен цех от библейския завод за хора, на който бог не е смогнал, или просто не е искал, да вдъхне и душа. А може би се е уплашил от исполинската им кройка? Неизвестно. Дъждоносният западен вятър сега единствен се опитва да довърши делото на бога: моделира, пили, поправя неговите макети и отчаяно се мъчи да им вдъхне това, което си нямат- душа.
Скалите в Белоградчишко наумяват за рай, родопските в Триград образуват вратите на ада. Трябва да се види там страшната двестаметрова цепнатина и тъмната дупка "Хърлока" в дъното та тая цепнатина, за да изчезне всякъкво съмнение, че това е входът за джендема. Неколцина изследователи се опитаха да я разучат, но само "лизнаха" предверието й. Дупката си остана още по-загадъчна. Тайната й- още по-скована. Оттогава тоя страховит каньон още повече интригува и вълнува.
И все пак, ако ме питат коя планина ми най харесва, за себе си аз ще кажа: Родопа. Разбира се, Рила е красива, ала това е дива и мъжествена красота, която покорява. Рила е планина за катерачи завоеватели, Родопа- за поети и съзерцатели. Рила е частица от света, а Родопа- свят! Рила е величествен остров, Родопа- велико море!
А какво да кажем за Пирин? Тая горда прелъстителка за разлика от Рила има повече женственост и мекота. Има и осанка, и чудесен аромат. Нейната прегръдка е силна и вълнуваща, красотата й- дивна, интригуваща, но липсва й лиричната мекота на родопския пейзаж, неговият домашен уют и топлота. Пирин пошибва и с камшик, Родопа- никога! Пирин е само жена, Родопа- и майка, и жена!
Антей е стъпвал на земята за да придобие нови сили. Нашият народ има нещо повече. прародителката на земята- п л а н и н а н а т а .