Re: Ерджиес, Кападокия / Хоби, Развлечения / Туризъм

Годишното време на действието е малко по-късно от планираното ти: края на юли е. Това е момента да осъществим дългопланираното самостоятелно туристическо пътуване в югоисточната ни съседска. За да не изневерим на стила си търсим най-евтините варианти. Затова пренебрегваме директния международен билет София-истанбул и избираме два пъти по-евтиния вариант: до Свиленград, пеш през границата и любопитна нощ на гарата на Капъкуле. Там разбираме защо футбола е спорт номер едно в страната, наблюдавайки ентусиазма с който митничари и железничари ритат топката в 1 часа през ноща на площадката до пероните!
Истанбул ни приема с неголяма обедна задуха. Разглеждането му остава за утре, а сега се насочваме към квартал Авджилар ( на 40-50мин с местната железница или долмушите (маршрутки). Там се е оформила нещо като “българска” колония от наши изселници. Уморени от пътя се отпускаме при гостоприемния ни домакин, а вечерта се наслаждаваме на местните рибни деликатеси преглъщани с бира на каменистия бряг на Мраморно море. Този тип малки удоволствия се практикуват масово от жителите на мегаполиса, особено през уикендите.
Рано сутринта започва тичането по местните забележителности. Най-известните от тях са събрани компактно в центъра на европейската част. Църквата Света София, двореца Топкапъ, Синята джамия, пазара Капалъчарши.
Настрани от тях на брега на Златния рог се намира една от малкото останали български светини – металната църква Св.Стефан. Освен, че е българска, тя е с уникален строеж от метална констукция излята по поръчка в Австро-Унгария. Типично по български тя е занемарена, а отворилата се пукнатина е заплаха за тоталното й срутване. От другата страна на Златния рог ви очаква един модерен град с приятно оформени градини, площади и фонтани. Типичен пример е новият център на града - Тексим. Единствено двореца Долмабахче може донякъде да ви напомни за времето на султаната. Той е строен в средата на XIX век и султаните му са се радвали не повече от 80 години. По време на републиката се е ползвал като резиденция от Ататюрк, а и до днес там се посрещат всички високопоставени официални гости на страната като президентите Буш-старши, Франсоа Митеран и др. За 7-8$ входна такса ще можете да се запознаете с интериора и бита заобикалял последните султани на Oсманската империя., а защо не и да се почуствате замалко на мястото на горепосочените световни политици.
Неусетно се изтъркулва деня, а ние се радваме на последните слънчеви лъчи от ферибота отвеждащ ни на азиатския бряг. След известни перипетии се настаняваме на неудобните евроседалки в нощния влак за Анкара. Ох, къде са добрите стари купета, където събувайки обувките изгонваш околните и се разполагаш по-удобно отколкото в спалния вагон. Железопътният транспорт в Турция макар и най-евтин е със странна организация. По едни и същи дестинации пътуват влакове с еднакви условия и съвършенно различни цени. Влак тръгващ по едно и също време в отделните дни на седмицата пътува до различни крайни гари, а в някои дни въобще не пътува. Билети се продават само до запълване на седящите места във вагоните. Така често може да се сблъскате с липсата на билети за планирания от вас влак. Съвета ни е да закупувате възможно най-рано билетите за желаните влакове. Това например може да стане още с пристигането на европейската гара в Истанбул, където се издават билети и за всички влакове в азиатската част. Споменатите сложности доведоха до това, че на връщане частично използвахме автобусния транспорт. Той е по-скъп, но много по-комфортен – климатик; закуска и напитка в цената на билета, усърдно поднесени от учтиви стюардеси…
Турската столица в момента наброява 3 200 000 жители. Предпоставка за бързото й разрастване са строящите се или вече завършени, но абсолютно празни жилищни комплекси разхвърляни по околните хълмчета. Турция е една от страните в света с най-бързо демографско развитие. Анкара е много по-светски град от Истанбул. Значително по-рядко се срещат забрадените с фереджета ханъми и има много повече млади хора. По-интересни обекти са разположения до гарата парк Генчлик (младежки) с голям лунапарк и езеро, както и Анкарската крепост. Поанта на града разбира се е мавзолеят на Ататюрк. Обширният комплекс е със свободен вход. Множеството експонати презентират дейноста на “Бащата на турците”, както и достойнствата на неговата рожба – светската държава.
Слизайки още сънени на гарата след поредното нощно пътуване за момент решаваме, че се прибираме у дома и ни посреща прекрасният изглед към Витоша. “Витошата” е с 1800м по-висока от нашата и се нарича Ерджас, а “Софията” може да си няма НДК и вечно строящо се метро, но пък си има световно известния салам “Кайзер”. Добре дошли в Кайсери! Възползвайки се от маршрутката само срещу 1лв се озоваваме на превала Дааеви (малко над 2100м). Асоцияциите с нашето “Алеко” са неизбежни при вида на няколкото хотелчета и лифтове. Групата превъзмогва изкушението да спести половината път изполлзвайки местния ”Романски” лифт. Щураци! Нарамваме тежките раници и бавно с леко притеснение потегляме към бялата шапка над която има само небе. Сняг посред лято в центъра на Анадола !? Не бяхме подготвени за такъв вариянт. Единствено достъпно за пишман алпинисти (истинските няма да си остават екипировката да събира прах на 1800км от тук) е южното било на вулканския кратер. На ок.3850м надморска височина ни спира ронлив скален зъб. За заобикалянето му по стръмния склон покрит с фирнован сняг са нужни котки и пикел или поне едното от тях, а желателно е и наличието на каска заради постоянно оттъркулващите се камъни. Ние не разполагаме с нито едно от тези неща. Разумът надделява. Последните стотина метра до върха остават като повод да вгорчават мегаломанските спортни амбиции на някои от нас. Все пак по-добре е любителите геолози от групата да събират ценните камъчета в джобовете, а не върху главите си, а привържениците на зимните спортове да изчакат още няколко месеца за шеметно тристаметрово спускане, което да не завърши върху острите скални ръбове!
Някакъв хибрит между рейс и микробус ни отвежда от града на салама към Кападокия- долината събрала в себе си природни феномени и историческо наследство от ранното християнство до наши дни. 80-километровото пътуване, в буквалния смисъл повод за близък контакт с местното население в претъпкания бус, завършва в град Юргур. Още тук обръщаме внимание на множестжото издълбани в пясъчника скални жилища доскоро обитаеми, а в момента служещи за килери, мазета или просто оставени да впечатляват туристите. Това е само увертюрата. Истинската перла на Източна Кападокия е намиращото се само на 7-8км село Гюреме. То е разположено в долина заобиколена с варовикови скали в нюанси от бяло до кафяво застинали в чудни форми изваяни от природните стихии. За разлика от египедските фараони обитаващи пирамидите чак след смъртта си, местните жители имат щастието да живеят в тях. Става въпрос за каменните жилищата в скаличките изветрели в пирамидална форма. Вътре са издълбани помещения на два, че и на три етажа. Много от тях с прокаран ток и други благинки на цивилизацията са обитаеми до днес. При желание и вие самите може да станете “фараони”, като изберете услугите на екзотичните скални пансиони”Стар”, “Гюмюш” или “S.О.S”. За привържениците на младежкия туризъм препоръчваме няколкото къмпинга с басейни. Само срещу 4-5лв на човек за нощувка, ще може да се спасите във водата от неистовите обедни жеги.
Исторически Кападокия е обетована страна за християнството. Тя е едно от малкото места, където покръстените са могли да се спасят от гоненията в първите години на новата религия. Така са възникнали подземните градове при Деренкю Каймакли и Мази в Югозападната част на областта. Свидетелство за това в района на Гюреме са множеството скални църкви и няколкото скални манастира. Музея на открито на 2км от селището обхваща най-ценните и запазени: църквите Елмали, Йилани, св. Варвара , а малко по-настрани е църквата на токата с впечатляващи фрески със сцени от Новия завет. Неприятно е, че за някои от обектите в Музея има допълнителен платен вход. Обикаляки извън музейния комплекс също ще се натъкнете на скални светилища. Някои от църквите в неохраняемата зона,имат дори фрезки, които колкото и да е чудно за нас са неосквернени от месните друговерци или с подписите на туристи мечтаещи овековечаване.
Какво друго интересно в райина? 5-6км на север от Гюреме е Зелве, съперник по брой и големина на скалните пирамиди, а след още 4-5км е Аванос – исторически център на занаятите. Там местните майстори могат пред очите ви да изработят желания сувенир. Препоръчваме трикилометровия маршрут по туристическа пътека в девствения каньон Уалнът свързващ Гюреме с Учхисар ( тройна крепост ). Самата крепост е естествена скала с вкопани в нея жилища и съоръжения. От там се открива изглед към цяла Источна Кападокия до бялата шапка на Ерджас.
От Гюреме има автобуси за Анкара и Истанбул с междинно прекачване в Невшехир, откъдето се тръгва и за вече споменатите Деренкю, Каймакли с атракцията – древни подземни градове. Поради липса на време избираме първия вариант. Оставаме на нашите последователи да разкажат какво сме изпуснали!

често мачкам педалите..... на велосипеда

Прилагам го тук защото на някои може и да му свърши работа, въпреки че не е довършен то смятам, че има полезна информация.

След дълго отлагане, все пак се реших да се хвана и да споделя някои впечатления от 9 дневната ни екскурзия в Турция:

Участници:

Пламен Христов – 50 г., приятел на Румен Грънчаров и един от съоснователите на туристическата му група.
Александра Маринова (Саша) - , участничка в групата на Румен, която през юни тази година направи заедно с Пламен изкачване на австрийския първенец Гросглокнер при екстремни условия.
Емил Ташков (Емо) - 43 г. – от 59 върха в Рила над 2600м ?, (не ми се проверява точно над колко метра беше), е изкачил засега “само” 56 и от 47 в Пирин над споменатата височина – 44. (Статистиката вече е доста по-различна)
Илиян Дуков (моя милост) - 24 г., член на СТД “Академик” – гр. Свищов

Пътят до гр. Кайсери (възлов туристически център в подножието на планината Ерджияс) и след това до планинската хижа, изходен пункт за върха

Уговорката за тръгване ни е рано сутринта на 20.09.2003 г. (събота). С Пламен и Емо се познаваме от миналогодишното изкачване на вр. Монблан, а с Саша сме се чули предната вечер по телефона и сега се запознаваме наживо. Някакси успяваме да се натъпчем заедно с багажа в колата – Опел Астра, засичаме километража, пълним бензин и в 8:00 h тръгваме от бензиностанция Shell (Окръжна болница) по Цариградското шосе и се насочваме на изток. В 11:15 сме на Капитан Андреево, изминатите километри до тази точка са 310 . Тук задължително напълваме резервара докрай и обменяме още известно количество левове за турски лири. Последната процедура в случая е най-изгодно да бъде направена на границата защото, курсът е по-добър. В София с връзки Емо беше сменил при съотношение 1,35 лв. за 1 000 000 турски лири, а на границата милиончето се търгува по 1,30 лв. Всъщност в Турция вървят безпроблемно доларите и еврото, но понякога не ти ги хващат по съвсем добър курс, а освен това на някой места ги приравняват двете валути, така че е добре да се носят или лири или долари, а най-добре и двете.
Минаваме през каналчето за дезинфекция и съответно по-бързите от нас се спасяват, затваряйки си прозореца, от внезапно появилите се пръскачки. След това си плащаме задължителните 2 евро за услугата и още 8 като пътна такса за влизане на турска територия, което става в 12:20. Още от тук забелязваме, че турците ни гледат доста учудено, по-късно ще разберем, че причината се крие в обстоятелството, че една жена кара трима мъже, което съдържа в себе си няколко парадокса според техните разбирания. Веднага след турската митница от дясно на пътя ни се издига джамия, сякаш иска символично да напомни, че дотук е границата на християнския свят, а нататък властва Аллах. След кратко време сме на магистралата, взимаме си картончето, което указва, мястото, от където сме се включили и се пускаме смело напред. Настроението ни е весело, четем и коментираме последователно на глас пътеписите на Станислав и Рада, както и още два пътеписа и си споделяме информацията, която имаме за предстоящия ни път с цел да уточним предварителния план. Скоростта не пада под 150 км/ч, така че не след дълго сме на чек-пойнта, където подаваме картончето и заплащаме първата магистрална такса от 3 750 000 лири. Разстоянието от границата до Истанбул е 220 км., така че в 14:15 сме пред единия от двата моста над Босфора. Таксата се плаща преди да се навлезе по него и е в размер на 2 500 000, същественото за отбелязване тук, е че тя е еднопосочна, т. е. връщането по моста е безплатно. Караме в най-дясното платно и възможно най-бавно, защото искаме да се поогледаме и да щракнем някоя и друга снимка на водата и “Златния рог”. Емо ни разказва как поради големия брой кандидат самоубийци, желаещи да скачат от моста, е забранено движението на пешеходци по него, въпреки че едва ли някой имащ подобни намерения ще се притесни ако трябва да си остави колата безпризорна посредата на грандиозната конструкция, изградена от японци. В 15:00 часа сме в азиятската територия на Истамбул, откъдето след известно време, се отделят два пътя за Анкара, хващаме този, който според означенията си е продължение на следваната досега магистрала. Разклонът е от дясната страна на права отсечка и спускайки се надолу пътят скоро се промушва под напуснатото от нас шосе и излиза от лявата му страна. Вземаме си поредното картонче и преди Анкара заплащаме стойността му от 3 750 000 лири. Междувременно след повече от 700 изминати километра за първи път спираме на един паркинг за 15-20 минутна почивка и аз чак сега слизам от колата, за да се раздвижа. Действително Саша ме изненада със стабилното си каране, а сега беше ред на Пламен да заеме шофьорското място. Заредихме за първи път и турски бензин, като при това отчетахме два факта, първия приятен, а именно: колата въпреки, че е здраво натоварена дава разход от около 6 на сто, а втория – цената на използвания от нас бензин е 1 786 000 лири за литър, което прави към 2,42 лв. ..
В околностите на Анкара изпитахме известни затруднения с ориентацията, защото главния път беше в .ремонт, но се справихме успешно със задачата и не сме се въртели напразно. Минахме по тъмно по околовръстните магистрали на турската столица, където заплатихме още една пътна такса от 1 750 000. След известно време се отклонихме по страничен път към Кайсери като можем да посочим, че дотук, от както сме на турска територия се бяхме движили почти изключително само по магистрали и ни бе направило впечатление колко надлежно са поставени указателните табели на разклоните за различни населени места. Сравнително късно вечерта спряхме за нощувка на един голям паркинг. Този ден бяхме изминали 1240 км. и се намирахме само на 140 км. от Кайсери. Разпределението за нощувка беше направено – Саша и Пламен в колата, а ние с Емо навън със спални чували. Дебелите ни дрехи бяха в дълбоко затрупаните ни раници в задния багажник и ни мързеше да изкарваме всичко навън, затова решихме да спим по къси панталонки и фанелки. Слизайки от колата, обаче лъхналия ни студен въздух бързо изби от главите ни подобни дивотии и се заехме да вадим багажа. Предстоеше ни да се запознаем с особеностите на анадолския климат, който е типично степен, а степта е полупустиня и поради тази причина се характеризира с много горещи дни и ледени нощи. Бях много изморен от голямото напрежение и нерви, на които бях подложен последните седмици преди заминаването, както и поради недоспиването ми няколко нощи подред, така че бързо заспах, въпреки тънкия си чувал и недостатъчното навлечени дрехи. Сутринта бяхме направо схванати, и аз твърдо реших следващата нощ да излезна с целия си наличен арсенал от сериозни одежди.
Денят е 21.09, неделя. След като сме се събудили в сърцето на Анадола и сме се огледали, вземаме решение първо да стигнем до Кайсери и да го разгледаме и тогава да ядем. Все пак гризваме на крак, последните останали, приготвени сандичи, пълним бензин потегляме в 7:00 и в 8:30 вече цъкаме по забележителностите на града . В турските селища е доста лесно да бъде разпознат центъра, защото навсякъде той е увенчан от статуя, в различни разновидности, на основоположника на съвременна Турция – Ататюрк. Търсим туристическо информационно бюро, където да се снабдим с материали и карти както за градчето, така и за издигащата се над него планина Ерджияс, която в момента е скрита от полезрението ни, поради ниската облачност. Оказва се трудна задача. Масово не се говорят чужди езици, а пък на нас разговорника на турски не ни върши все още много работа, тъй като след като зададем въпроса все пак трябва да разберем и отговора. В крайна сметка разбираме, че в неделя въпросните места са затворени, както между впрочем и повечето от магазините. Задоволяваме се да влезем в местния хотел Хилтън, откъдето ни снабдяват с безплатни туристически карти за селището, по които забелязваме, че почти всичко, което ни е интересувало сме го видели и отиваме до последния останал, за това наше посещение обект. Пътьом по настояване на Саша си избираме и купуваме една 8 кг. диня за 2 400 000 лири. Всичко това трае до 11:00, след което се качваме на колата и тръгваме в посока юг, юго-изток към селищата Хисарчик, Девели. Подминаваме първото и продължаваме към второто. Пътят е стръмен и бързо набираме височина. След малко облаците започват да се разчистват и след поредица от завой южно от нас се появява върха с всичките си 3916 м. Скоро достигаме най-високата точка на прохода, където именно са ски пистите, планинската хижа, служеща като изходен пункт от тази страна и още няколко сгради, едната, от които е жандармерия. Разстоянието изминато от Кайсери до тук е 19 км., а от София 1420 км. Гледаме към издигащият се недалеч от нас гол масив и коментираме, че въобще не прилича на почти четирихилядник. Знаем, каква е причината затова: широкото подобие на нещо средно между плато, поляни, проход и предпланини, където се намираме е доста високо спрямо морското равнище и действително след малко по-внимателно оглеждане на една табела прочитаме, че сме на 2215 м. н.в. Правим малка разходка около единия от хотелите и разглеждаме внимателно всички подробности от околния пейзаж и естествено най-много внимание отделяме на първата цел от нашето пътуване. Нямахме нужда много да се задълбаваме, защото при прекрасната видимост, която ни се предоставяше пътя ни се струваше ясен, въпреки това потърсихме въжможно повече информация от непретенциозните карти по стените на стаите и коридорите в хижата както и от хора, забелязващи се наоколо. Така разбрахме, че очакват скоро да слезнат отгоре към 30 студенти от истамбулския университет, които изучавали специалност “Туризъм и алпинизъм”, заедно с водачите си. Докато ги чакахме използвахме времето внимателно да си подготвим и подредим багажа в раниците, а също и обилно да подхапнем. По някое време забелязахме, че по склона бързо слиза разкъсана група. Когато наближиха хижата, аз пресрещнах първите трима и завързахме разговор за това, което ни очакваше горе. Хората говореха прилично английски, (не по-добре и не по-зле от мен), така разбрахме, че не е нужно да взимаме котки и подробности за възможните маршрути. Записахме се в книгата за изкачвания на върха, където след успешен опит трябва да се сложи още един подпис в съседна колонка. Знаехме, че Ерджияс е сравнително доста посещаван от българите туристически обект, така че когато отгърнахме една страница назад въобще не се изненадахме като видяхме, че преди 6 дни в книгата са се записали 7 наши сънародници (5 мъже и 2 жени). Пазителят на книгата ни обясни, че трябва да се обадим преди да тръгнем и след като се върнем, освен на него също така и в жандармерията, където също да ни запишат в някаква книга. Второто не го направихме, тъй като настройката ни вече беше за душевно отпускане и физическа мобилизация сред каменните морета на тази особена планина и въобще не ни се занимаваше с полиция, а освен това и сградата им беше на няколко стотин метра. Всичките приготовления, направени от нас и отметнатите мероприятия не ни попречиха да спазим уговорния предварително час на тръгване, така в 15:00 h си направихме снимка и потеглихме нагоре ...

Някои размишления за планината Ерджияс както и това, което трябва да знаем за нея

Тук аз съм си сложил друга схема, но не ми се рови из нета да я търся, така че прилагам това, което го намерих набързо и което го нямаше повремето, когато ние ходихме.