Re: Омагьосващата красота на Дурмитор - Черна Гора / Хоби, Развлечения / Туризъм

Успяхме да се запишем и тая година на поне едно пътешествие в комшиите. От 1-2 год Черна Гора ни е мерак. Най-после поредната мечта се оказа сбъдната реалност.

Това е един пътепис от началото на лятото.
Авторът както обичайно е друг. Аз не мога да пиша в такъв лиричен стил.

Любителите на късия разказ да го прескочат - 6 страници е.

-------------------------------------------------------------------------------------------------------

Черна гора 26.06.2004 – 30.06.2004

планината Дурмитор, вр. Боботов Кук, р. Лим, каньона на р. Тара

Измина близо година и ние отново стегнахме раниците, приготвихме задграничните паспорти, изритахме служебните си задължения, загърбихме тривиалните си проблеми и потеглихме. Този път ни зовеше планината Дурмитор в Черна гора.
Сутринта на 26 юни 22ма представители от различни географски области в страната, обладани от неспокоен дух и зажаднели за приключения, стовариха бойната си екипировка на уреченото място в София и зачакаха севлиевския кон, който щеше да ги преведе през едно царство във второ. Експедицията се предвождаше от печелилия много битки с върховете седемдесетгодишен Сандю Бешев, който този път се бе заканил на великана Боботов Кук, извисяващ се над Черната Гора на 2522 м, но понякога повдигащ се на пръсти и израстващ с още един метър.
Под покровителството на боговете и без драстични закъснения групата потегли и не след дълго достигна границите на първото царство. За наше огорчение тази държава на сърбите бе примамила множество други странници, които се тълпяха пред портите й и чакаха с часове да влязат в пределите й. Черпейки от хитроумията на легендарния Одисей, групата ни тутакси се престори на опитни алпинисти, които не можеха да губят нито миг, забързани за важно състезание по алпинизъм. Средната възраст на участниците бе около 50, като минимума и максимума се определяха от числата 30 и 70. Но в мига, в който узнахме за новото си превъплъщение, всички се стегнахме, понапомпихме мускулите си и загледахме толкова решително, че в митничарите не остана ни капчица съмнение относно нашата мисия.
След като нагазихме в чуждата територия обаче захвърлихме маските и отново приехме образа на туристи. С всички средства се опитвахме да се придържаме към традиционната представа за това атипично състояние, в което изпадат иначе нормални хора, решили да пропилеят пари и време, за да видят онова, което местните почти не забелязват. Всеки ахкаше гласно или се прехласваше мълчаливо пред красотите на множеството ждрела и реки, които подтичваха редом с автобуса; разкъсваше тишината с щраканията на фотоапарати и жуженето на видео камери при всяко спиране на по-стратегическо място сред природата; обикаляше на групички из градчетата и контрастираше на фона на обикновените жители с по-разпуснатия си външен вид, с неколкократната си поява на едни и същи места, с шумния си говор и документирането на всяка по-отличителна сграда, като задължително класифицираше църквите, мостовете и манастирите сред най-фотогеничните.
Една друга отличителна черта на туристите обаче остава скрита за страничните наблюдатели. Тя се характеризира с посещението на зашумени участъци край асфалтовия път, като тази визита притежава съвсем личен характер. При периодичното спиране на автобуса пътниците се пръсват като лъчи в различни посоки, сливат се изцяло с природата и след известно време отново изскачат като индианци, изоставили прикритията си и готови за открита атака.
Друг отличителен, но също така често скрит за окото на местния жител белег, характеризиращ предимно източния турист, е пикникът сред природата. Той се различава от традиционния пикник по това, че при пътуващите дълго време с автобус туристи похапването на някоя полянка не се диктува от желанието за разнообразяване и връщане към природата, а от чисто физиологичната нужда за набавяне на енергия.
Участниците в нашата експедиция обаче имаха щастието да се запознаят и с алтернативен вариант на това набавяне на енергия, демонстрирано от 51 годишната инструкторка по йога от Бургас и нейните 3 начинаещи последователки. При всяко слизане на неподвижната земя зареждането на стомасите на болшинството от групата бе съпътствано от демонстрации, при които следовниците на йогите показваха, че краката, главата и ръцете на човек могат да заемат изключително странни положения.
Гъвкавостта и грацията на инструкторката привлече за каузата още един от групата – 65 годишният бай Ради от Троян, който интерпретира асаните по свое усмотрение и ги изпълняваше със свой собствен почерк. Комбинацията от зареждане с храна, ракия и енергия при него се оказа изключително ефикасна при последвалото изкачване, но по-късно бай Ради сподели простичката рецепта за своята изключителна форма – косенето на трева на ръка.
Така заети с поглъщането на природни красоти, хранителни запаси и духовни уроци, неусетно преминахме в зоната на здрача. Трагедията с българските деца по същия маршрут, разиграла се няколко месеца по-рано, бе настроила автобусните фирми против нощното шофиране, поради което започнахме да дебнем появата на крайпътен мотел. Не след дълго Фортуна изпречи на пътя ни сносно убежище, в което подслонихме глави за през нощта. За договарянето на цената обаче организаторът ни трябваше да приложи любимия за ориенталците пазарлък. Уменията му достигнаха до там, че успя да свали от 15 до 6 евро на човек за 22 души.
На следващото утро, ободрени от хоризонталната асана в леглата, отново се метнахме на седлата в автобуса и подновихме заниманията си от предния ден. Вече се движехме край приказно красивата река Лим, която се виеше в обратна на нашата посока. Ромона на спокойните й води беше привлякъл към двата й бряга множество дървета, скупчили се едно през друго и навели клони към нея, заслушани в напевните й разкази. Тези истории се подемаха от листата и се пренасяха по вятъра до всеки, отворил ушите си за гласовете на природата. Във въздуха се носеха различни предания и случки, последната от които жалеше за загиналите с автобуса български деца. Скръбта изпълни сърцата ни и ние слязохме да се преклоним и поднесем цветя на мястото, което за някои се бе оказало последната дестинация в земния им път. Реката погълна тъгата ни и притихна, разкривайки ни като сянка под водата горната част на злополучния автобус.
Не след дълго прекосихме границата и навлязохме в Черна Гора, която ни посрещна на прага с две млади представителки на нежния пол, които бяха така любезни да ни продадат за 2 евро пътеводители за страната.
Успяхме някакси да откъснем поглед от красивите пейзажи и препуснахме набързо по страниците на справочника, който ни информира накратко за историята на Черна Гора, в която се споменаваше за “македонския” цар Самуил. Преодолявайки с мъка безбройните реклами успяхме да зърнем карти на отделните райони, както и информация за каньона на р. Тара, край която се движехме в момента. От хартията ни наблюдаваха салове с щастливи търсачи на силни усещания, които яздеха реката, а през прозорците на автобуса виждахме същата тази река, която виеше снага като змия, за да се провре през твърдите тела на скалите. Изумруденият й цвят и височината, от която я наблюдавахме, засилваше впечатлението за безкрайно дълга мамба, която припичаше на слънце една част от туловището си, скриваше друга част под скалите, а трета провираше сред дърветата. Хипнотизирани от прекрасната гледка, погледите ни не след дълго се препънаха в огромен старинен мост, запретнал крачоли и застинал в широк разкрач като че ли да прескочи опасната змия, която се извиваше между подпорите му. След известно време този колос се изпречи на пътя ни и ни подмами към себе си, надявайки се да го освободим от тегобата да стои разчекнат, подпирайки подобно Атлас двата далечни бряга. Никой от нас обаче не успя да разбере мъките му и ние закрачихме по бетонната му плът, зареяни над шеметната пропаст отдолу.
Когато погледите ни привикнаха към изключителната красота на пейзажа и все по-рядко изказвахме гласно възхищението си, реката се отдръпна засегнато, зеленината ни обърна гръб обидено, а пътят ни изхвърли обратно в пазвата на цивилизацията, представена ни под образа на курортното селце Жабляк. Настроени носталгично към пищната растителност по маршрута, избрахме една двуетажна къща с приказни цветя в градината и решихме да поспрем пред нея. Собственичката се оказа толкова любезна, че не можахме да откажем на непрекъснатите й поднасяния на кафе и чай, с които успя да ни задържи цели 3 нощувки. Тя навярно ги подслаждаше с особени заклинания и макар през деня да напускахме дома й, вечер неизменно се връщахме при нея.
Първият опит да продължим пътя си направихме същия ден. Веднага след отпиването на омагьосаните напитки отново се метнахме в автобуса, който след 3 км отказа да продължи по-нататък. Зари гуми в земята и се заинати пред бариерата. Нямахме друг избор, нарамихме кой каквото имаше и продължихме пеша. Вървяхме що вървяхме и стигнахме до бреговете на голямо езеро. Водите му бяха стоманено сиви, бистри и прозрачни като кристал. Гъсти гори подобно пояс го опасваха от вси страни, а високи върхове бдяха като стражи откъм срещуположния му край. Навярно обладани от черни страхове, първите хора, озовали се в скитанията си до този край, са го нарекли “Църното езеро”. Сега обаче, години след като изпепеляващата ръка на човека бе положила своя печат върху езерото, то бе загубило част от дивата си осанка и гледаше кротко и питомно с водното си око, обрамчено с широка пътека околовръст, осеяно с пейки, мостчета и беседки, примирено с изникналия до брега му ресторант, стоически търпящо туристите, замърсяващи с телата си бистрите му води и рибарите, похищаващи безгрижно подскачащите му рибки. Полюбувахме се на водната прелест, след което се сгушихме в гостоприемната гора с високи и величествени дървета, която криеше в себе си пътеки до други прекрасни места. Закрачихме боязливо и нерешително из зелените дебри, но скоро подобно морска сирена съблазнителен маршрут ни примами с ярката си червена маркировка и крачка по крачка ни притегли все по-навътре и по-навътре, дорде пътеката потъна плавно в друго езеро, наречено Змийското. За наше щастие змиите не счетоха за нужно да ни удостоят с присъствието си и ние необезпокоявано се потопихме в сладостната атмосфера на приказната красота.
Когато еуфоричната вълна спадна и накрая затихна, магията постепенно се разпръсна и започнахме да долавяме напевните гласове на други райски кътчета. Всеки се впусна подир мелодиите, които най-много го привличаха и това сложи край на единството на групата ни.
До нашите уши най-силно достигна плискането на друго езеро, Ябланското и нозете ни закрачиха в посока към него.
Двамата заскитахме без карта и компас, без грижовните насоки на туристическа маркировка, водени единствено от желанието да утолим жаждата на сетивата си, копнеещи за нови гледки и впечатления. Прекосихме ливади, осеяни с вили и краварници, изкатерихме хълмове, ухаещи на билки и жужащи от мухи и комари, следвайки заръката на един местен да се движим все към слънцето. В ляво далечни върхове ни се усмихваха ехидно, прихлупили снежнобелите си шапки ниско над очите и отказваха да разкрият езерото. Гъсти гори под нас бдяха зорко и нищо не бе в състояние да ги умилостиви, за да ни посочат пътя. Само присмехулно развяваха клони към далечното Черно езеро, което се мержелееше като тъмносиньо петно на фона на зелените им премени и като че ли ни подканяше да се върнем там, откъдето бяхме дошли. Единствено слънцето подхранваше надеждите ни, спускайки се все по-ниско и по-ниско, сякаш искаше да ни посочи точното местоположение на Ябланското езеро. И ние го следвахме. През хълмове и дерета, през гори и поляни, но езеро нийде не виждахме. Измъчени и натъжени, умовете ни заповядваха да се връщаме, но сърцата ни не искаха и да чуват. В този момент черногорски кравар ни се притече на помощ, пренебрегна родния си език и на сносен английски ни упъти към маркировката, която се оказа съвсем близо. Минута по-късно закрачихме по нея и дори срещнахме наши другари от групата, които се връщаха щастливи от езерото. Окуражени от разказите им за неземната красота, побързахме да я достигнем преди здрачът да започне да мята булото си върху света. Ябланското езеро ни се стори най-красиво, сгушено в своя циркус под високи скали от двете страни, загърнато в останалата част от зеленото одеяло на дърветата.
Маркировката весело ни поведе обратно по горски пътечки, които заобиколиха Змийското и Черното езеро и вече по тъмно ни изведоха на асфалтовия път за Жабляк. Трите километра изминахме на лунна светлина, а жабешкият хор ни изнасяше безплатен концерт, огласяйки околностите със силните си гласове. Скоро научихме целия им репертоар, състоящ се от 3-4 извивки и макар че не ги викахме на бис, жабите продължаваха монотонното си крякане. То изпълваше цялата ни същност: влизаше през ушите и пронизваше мозъците ни, които в своето умопомрачение издаваха команди за насълзяване на очите, сърцата ни започваха да туптят в ритъм с крякането, а краката ни неконтролируемо заподскачаха, превръщайки ни постепенно в две луди жаби. В този миг на помощ ни се притече къщата с цветята и ние радостно се втурнахме към нея, подминавайки любезната хазайка на стълбите, която в отговор на предложението си за чай получи прегракнало крякане. Часът наближаваше единадесет и блажено се проснахме в леглата, сънувайки жабешки царства в заблатени езера.
Ранното утро ни посрещна вече будни и нетърпеливи за предстоящото катерене до Боботов Кук, най-високият в Черногорската планина Дурмитор. Стегнахме кой каквото смяташе да вземе, прибавихме въжета, котки и карабинери и се натоварихме на автобуса, който отново спря пред бариерата след изминатите 3 километра. Водачът ни смело навлезе в гората, пое по пътечката от предния ден, но скоро я изостави и зави наляво, прекоси малко поточе и запъпли нагоре. Около час индианската ни нишка се виеше подобно гъсеница нагоре по склона, дорде стръмнината отстъпи и пред очите ни се ширнаха планински била, долини и върхове. Предводителят ни свика съвета на старейшините, който трябваше да реши по кой път да се върви – през вр. Обла Глава, с посещение на пещерата под него, или по долния път, край една кошара. След броени минути решението бе взето единодушно (от единствения член на съвета – нашия вожд) и групата пое по долния път. Подобно мравки, прекосяващи мъхнат килим, ние се изкачвахме и слизахме, преодолявайки поредните височини. Напредвахме бавно, с почивки, изложени на жаркото планинско слънце, яростно опитващо се да прогони снежните преспи по пътя ни, но безсилно пред царството им. Превес в борбата вземаше ту едната, ту другата страна и ние крачехме съответно по сухи камъни и тревни килими или по снежни преспи с мръсно бели заледени кори. След няколко часа слънцето се отказа от битката в подножието и се втурна да стопява снега по самия връх. Изоставена по този начин, групата ни спря пред отвесна снежна пряспа, която пълзеше стръмно нагоре и проблясваше предизвикателно с хилядите си ледени кристалчета. Водачът ни се сблъска с неочакваното количество сняг и нареди да се слагат котките. Въоръжихме се кой с каквото имаше – с 2 котки на краката, с 1 котка, с половин котка, без котки, но препасани с въже – и се закатерихме нагоре. Пъплещата ни редица се изкачваше постепенно. Планината ни предупреждаваше да не бързаме и да сме внимателни. Първият сред нашите обаче пренебрегна тези заръки и вече досами билото на премката забърза, нетърпелив да зърне красотите отвъд, в ниското. Подхлъзна се в бързината, но получената рана от зъбците на котките бе излекувана от чистия въздух, душата му се умили от ширналите се гледки, а духът му го подтикна да продължи до самия връх, окрилен от чувството за свобода и щастие, поемано с всяка глътка въздух.
Когато снегът видя, че не ни затруднява особено, извика на помощ каменните сипеи, коварно опитващи се да ни подхлъзнат и да ни търколят надолу в снежните лапи, които да ни плъзнат като шейна и да ни върнат в подножието на върха. Поредното препятствие бе преодоляно без проблем и ние продължихме нагоре по тясната пътечка, виеща се от другата страна на скалата, губеща се от време на време под снега. Настъпи и последният етап, който включваше щурмуване на върха след кратко, стръмно катерене, при което захвърлихме пречещите ни вече щеки.
Върхът ни посрещна усмихнат и слънчев и ни подкани да запечатаме спомена си за него с печата, поставен в метална кутия. Поиска да узнае и нашите имена и да ги съхрани в книгата си. След това ни разходи из тесния си гръб и ни се похвали с родното си място. Показа ни по-малките си братя и сестри, застинали величествено наблизо и далеч, разказа за езерата и долините, които виждахме надлъж и шир, а гласът му се носеше от вятъра, галещ лицата ни и пречистващ дробовете ни.
Благодарихме за гостоприемството и тръгнахме обратно. За някои от нас пътят надолу бе по-мъчителен, а нежеланието за раздяла с планината забавяше крачките още повече. Така неусетно двамината останахме последни. Залисани в суровата красота забравихме за коварната снежна пряспа, която подложи крак на моя спътник. С цената на извита щека обаче той се отказа от пързалката. Няколко минути по-късно един сърбин ни показа от какво се е лишил другарят ми – подхлъзна се грациозно с обутите си в маратонки крака, плъзна се по корем надолу и замилва с голите си ръце снега. След това чевръсто се обърна по гръб и започна с пети и ръце да направлява движението си така, че да избягва оголените камъни и плавно стигна до подножието. За щастие нямаше пропасти, в противен случай можехме да наблюдаваме майсторското му спускане в някоя урва. След като достигна края на пързалката, сърбина се изправи бодро и прие поздравленията на спътниците си, които го нарекоха “майстор”. Моят другар не съжали, че не се е възползвал от това бързо придвижване, защото беше по къси панталони и къси ръкави, а не обичал кожата му да се одира в твърдия сняг.
Докато наблюдавахме спускането, останалите от групата ни вече бяха се изгубили от поглед. Слънцето все още бе високо, денят бе безоблачен, планината – прекрасна, а крачката ни – бавна. Тя се забавяше още повече от пресъхналите ни устни, които шепнеха “вода, вода …” Когато наближихме кошарата, слязохме до водата, която бяхме забелязали по-рано и се натъкнахме на групата сърби, утоляващи жаждата си и отморяващи нозете си. Последвахме примера им и обсъдихме набързо планините в България.
Надвечер достигнахме Черното езеро. Две дечица се плискаха на брега му. Ние сторихме същото, отказвайки се тутакси от намерението си да поплуваме. Кратките минути, по време на които телата ни бяха голи, умело се оползотвориха от наглите комари. Те не само се нагостиха с кръвта ни, но успяха първо да опитат от всяка част на тялото ни и да се концентрират върху онази, която според тях бе най-вкусна.
Решихме да прекратим пиршеството на комарите, загрижени за нарушаването на диетата им и се навлякохме така, че да ни се виждат само очите. Поседяхме малко, докато отминат сърбежите и се любувахме на подскачащите в езерото риби.
Пътят до къщата с цветята вече ни бе познат, но само по тъмно, затова изчакахме луната да изгрее и поехме, претърпявайки още веднъж метаморфозата в луди жаби.
Следващият ден бе резервния, ако случехме дъждовно време при изкачването на върха. Яхнахме отново автобуса и стигнахме до Чуровац – мястото, от което се вижда най-добре каньона на р. Тара. Мястото беше високо, а реката – далече. От гърба й се виждаха тук-таме сини ивици, толкова малки, че човек трябваше много да се взира. Пътят на реката се проследяваше по издълбаните скали, но в едната част каньона се разливаше и приемаше формата на долина. Когато обърнехме гръб на тази гледка, Дурмитор ни приветстваше с върховете си, а според водача албанските планини също ни намигали.
Към обед се върнахме на поляната до автобуса и тъкмо се заредихме с енергия – кой от храна, кой от йогийски упражнения – и Черна Гора се навъси, че няма какво друго да ни покаже и заплака от мъка. Мъката й беше доста силна, а сълзите й – поройни. Скоро обаче й премина и започна само да подсмърча, като от време на време ронеше кротки дъждовни капки. Най-ентусиазираните от групата се запътихме към Черното езеро, за да видим как изглежда то по време на дъжд.
Някои се скриха в беседката и продължиха да се зареждат с енергия от храна и ракия. А ние двамата се впуснахме в обиколка на езерото. Обикаляхме дълго, бродейки в гората, следвайки пътечки до самия бряг, които на места изчезваха под водите. Дъждът ту спираше, ту набираше сила, облаци скриваха и разкриваха върховете, слънцето правеше опити да се покаже и току засрамено се скриваше, а ние обикаляхме езерото, плашехме птиците и привличахме погледите на подскачащите пъстърви. От последния порив на дъжда се подслонихме в ресторанта, където хапнахме плескавица, гледахме горящия огън и слушахме ромона на дъждовните капки.
Пътят към къщата с цветята изминахме по светло, за да избегнем поредния нощен жабешки хор.