Re: до Баба и Пелистер / Хоби, Развлечения / Туризъм

В петък хванахме директния нощен автобус от 20 часа за Битоля – град в долния ляв ъгъл на Македония, недалеч от гръцката и албанската граница и Преспанското езеро. Автобусът струва 54 лева ритърн и минава през Благоевград и като цяло приличаше на 280, заради студент(к)ите, които го бяха населили. Проблемът е, че са дрънкахме с него около 11 часа, минавайки през Делчево, Кочани, Щип, Велес, Кавадарци и Прилеп. На българската граница трябваше да слизаме пеша и да си показваме паспортите на един тиквеник, който, ако не те разпознае, искаше и личната карта, за да сравнява снимките. На македонската митница пък всеки трябваше да си отвори раницата, за да бъркат вътре. Най-голям късмет имаше една българска девойка, която беше тръгнала с парапланера си и чисто нов паспорт, издаден преди един ден, да скача от Велес, а после от около Охридското езеро.

В 6 сутринта бяхме на автогарата на Битоля, където дънеше яко жизнерадостна денс музика. Като чуха, че ще ходим на връх Пелистер, местните ни предложиха да ни откарат за 10 евро. Ние отминахме офертата с пренебрежение и тръгнахме пеша през града. Върхът се вижда подобно Витоша от София. Отгоре има ретранслатор, което съвсем улеснява ориентацията. Не изглеждаше далеч, но всъщност ни отне около 11 часа, за да го качим.

Първо вървяхме по асфалта до село Трново. До него се стига покрай ябълкови градини. Колите, които ни подминаваха, не спираха, но пък ядохме ябълки. Дори ни подмина ямболска Лада Нива, празна. След около два часа бяхме в двора на манастира в селото.

От манастира върхът изглеждаше още по-близо. Първо бродихме без пътека през шубрак и молики – местните особени иглолистни дървета, заради които Пелистер е вторият национален парк в Македония. Не след дълго излязохме на пътека, която ни отведе до хотел “Молика”, а след това и до хижа “Копанки” покрай драматични скали, подобни на тези на горната станция на лифта “Мартинови бараки” над Боровец.

На хижата ни хвана жесток мързел, породен от неспането в рейса и това, че върхът изглеждаше пак близо. Въпреки това беше почти обяд и бяхме вървели над пет часа. Наблизо имаше лифт и писта, съоръжена с котва. Картата за един ден миналия сезон е струвала 10 лева, а за цялата зима – 105 лева.

Към Пелистер ни насочиха по пътека, перпендикулярна на пистата, която започна да слиза през гората. Това малко ме учуди и предложих да се върнем и да питаме пак, още повече че планината не беше особено добре маркирана. Оказа се, че пътят наистина е оттам. Можело и право нагоре по пистата, ама ставало много сложно на билото.

Пътеката през гората скоро слезе до черен път, който с много серпентини качва върха. Ние обаче забихме наляво нагоре по склона по първата изпречила се маркирана пътека, макар че не пишеше, че тя качва върха. (Впоследствие се оказа, че традиционният маршрут е също по пряка пътека, която обаче се отделя от пътя по-късно от нашата, при някаква ловна хижа.) От “Копанки” до върха се стигало за 4-5 часа.

След дълго катерене със серпентини по склона излязохме на открито място, където Пелистер вече се виждаше съвсем наблизо. Стори ни се обаче, че най-висок е не върхът с антената, а този точно над нас. Затова запъплихме по скалите и камъните нагоре. Ако в гористата част Баба приличаше на Витоша, тук вече отиваше към нещо като Пирин заради целия камънак, макар че върховете не бяха толкова предизвикателни.

Като качихме върха, стана ясно, че все пак онзи с ретранслатора е най-висок и след като си починахме за ен-ти път, продължихме. Бяхме на Пелистер (2601 м) в 17 и нещо. Насреща се виждаше Преспанското езеро с планината Галичица над него. Там трябваше да се засичат гръцката, албанската и македонската граница.

Майтапът беше, че “Мобиком” имаше перфектен обхват по цялото било над 1700-1800 метра. И това въпреки че последната българска клетка е сигурно на няколкостотин километра по права линия.

Битоля се виждаше долу, някъде много далеч. Взехме да се притесняваме, че в неделя няма да имаме достатъчно време да слезем обратно в града и да хванем автобуса в 20 часа.

Затова тръгнахме бързо да вървим по билото в посока Мало езеро, а след това към Големо езеро с хижа до него. Идеята беше да спим някъде там на палатка, а на другия ден да се смъкнем през Нижо село до Битоля. Около 19 часа обаче се мръкна, а ние още бродехме по билото. Накрая се спуснахме по тъмно на хижата. Питахме къде може да си налеем вода и хижарят ни показа чешмата под езерото. Каза и че спокойно може да опънем палатка.

На другия ден решихме да не бързаме много, защото хижарят ни каза, че до селото е 2 часа, а ние сметнахме, че оттам до Битоля, дори и да не хванем стоп, едва ли е повече от 2-3 часа. Затова се излежавахме на слънце, което печеше здраво. После се разходихме до езерото, което постепенно се задръсти от народа, който прииждаше от Битоля. Наблизо имаше и малко параклисче. По едно време дойдоха двама туристи, кръстиха се и оставиха пари под иконите. След това пък някакви хора развяха българския флаг на билото над езерото и викаха: “Българи-юнаци!” Както стана ясно по-късно, това трябва да са били едни типове от националния парк “Сините камъни”, които като част от някаква екоекспедиция една седмица бродели из македонските планини. Или поне така ни кажа шофьорът на автобуса, който ги чакаше долу в селото.

Преди да тръгнем да се смъкваме обаче, трябваше да се изкъпем в езерото. Бяхме видели няколко души, които го бяха направили. Водата беше под 10 градуса, но все пак не те прорязваше, докато плуваш – доколкото може да се нарече плуване махването по 5-6 пъти в едната и другата посока.

Около 14 часа слязохме в селото. Над него се извисява Пелистер и понеже няма предбалкан, денивелацията е зашеметяваща. Започнахме да стопираме и май третата кола спря и ни качи до Битоля. Беше македонски планинар, когото подробно разпитахме за другите местни планини.

От другата страна на Битоля е Каймакчалан, която била много красива, но, понеже е в граничната зона с Гърция, трябвало разрешение. Галичица била тъпа, защото по билото се ходело все по път. Якупица ставала. Пелистер е третият по височина македонски връх според един сайт. Двата първенци Кораб и Титов връх се качват съответно на 8 септември (национален празник на страната) и на 25 май (не знам какво е станало на тази дата, но сигурно нещо, свързано с маршала). Те също са в гранична зона, но само тогава е възможно да се качат с организирана група, придружавана от граничар, защото под Кораб били останали 2-3 мини и не пускали туристи да бродят сами. Тази година изкачването на Кораб било на 5 септември, щото се падало уикенд. Дошли и 40-50 българи.

Скоро бяхме в Битоля. Главната улица беше пешеходна и приличаше на кой да е малък град в БГ, макар че това е вторият по големина в Македония със своите 85 хиляди души. Чувства се гръцко влияние, защото по прозорците има дървени щори, а девойките са малко широчки в ханша. Има две джамии, църква с манастирче, силно подобна вътре на тази в Банско. Нямаше обаче отворени меньячници, затова си купихме сладолед и платихме с евро, а рестото ни върнаха в денари, при това по почти нормалния курс 1:61.

С около 7 лева в денари нахлухме в местен супермаркет и накупихме трите вида македонска бира – Скопско, Битолско и Златен даб от Прилеп (с култовия рекламен слоган “Ако сакаш да се факаш, фати се за Даб” – “к”-то на “факаш” има ударение и май се чете “ч” ;-), а също полусувото црвено вино “Тга за юг” и гроздовата ракиjа Комовица. Е, взехме и кофичка кисело мляко, което се оказа гъсто като нашето. Цените в Македония са малко по-високи от българските, което е цяло чудо, сравнено с Черна гора. Плодовете и зеленчуците обаче са доста по-евтини.

Като ни виждаха с големите раници, хората ни поздравяваха на английски, на което отговарях с «Бугари сме!» и един чичо в кафене се провикна: «Те тука сите сме бугари!»

Отидохме и до древния град Хераклеа, който има няколко възстановени колони и стени, но също като Плиска и Преслав изглежда допълнително строен в наши дни.

Дойде време да си хванем и автобуса. Този път пътувахме с македонски – югославски лицензен Мерцедес от 1984 г., който миришеше на нафта и имаше възможно най-неудобните седалки – все едно да пътуваш с «Чавдар». Все пак успя да го вземе за 9 часа този път.

прилична схематична карта от 20-годишен чешки пътеводител на югославските планини има тук:
http://mujweb.cz/www/makedonie2003/planek.jpg

Като ми остане време, ще драсна и за едно ходене до Малешевска планина и първенеца Ильов връх, след което смятам да досаждам чак след 10-ина дни.

__________________________________
по технически причини K . e вече _K._ ;-]

Може и да е прав филолога. Във всеки край се произнася различно.

Ха да разведим темата с малко инфо /география и история/ за Баба планина. На мен ми беше интересно да прочета тези работи.

ГЕОГРАФИЯ
Национален парк "Пелистер" - Р.Македония
В южната част на Република Македония, между Преспанската котловина на запад и равнината Пелагония - на изток, сред дебрите на Баба планина, се простира Национален парк "Пелистер" /около 10 000 ха площ/. Създаден е през 1948 г. с цел съхраняване гранитните ледникoви образувания в алпийския дял на планината и най-вече заради терциерния реликт* - бялата мура /Рinus Pauce/, наричана от местните хора с галеното име "молика". Тази "Пелистерска хубавица" е уникален местен петоиглест бор, кото се среща само в още няколко планини на Балканския полуостров/Б.Р. Пирин - най-богатите естествени съобщества, Рила и Славянка/. За първи път е открита и описана в Пелистер през 1838 г. от австрийския ботаник Гризебах. В НП "Пелистер", на относително малка площ, се съхраняват изключително интересни дървесни и тревисти екоситеми. Тук растат 88 вида растения, класифицирани в 23 семейства, които представляват 29% от дендрофлората на Македония. В алпийската част на Пелистер, под Голямото езеро, расте ендемита* "Пелистерска качунка".
Богат е и животинският свят в националния парк - мечки, диви кози, сърни, елени, диви свине, зайци, глухари, няколко вида орли, яребици, червеноклюна чавка и македонската пелагонистка пъстърва, която се среща единствено във водите на Пелистер. От високите върхове на Баба планина - "Пелистер" - 2601 м, "Два гроба" -2416 м, "Муза" - 2350 м, "Широк"- 2218 , "Кози камък" - 2199 м, "Голяма чука" -2188 м, "Скърково" - 2140 м и др, се разкриват величествени гледки към Пелагония, Каймакчалан, Преспанското езеро и Галичица*. Пелистерският масив /най-южното звено от Родопската планинска система с алпийски характер/, е прорязан от голям брой живописни планински реки, в които клокочат бистри, прохладни води. Две езера блестят в горната граница* на горите - Голямото и Малкото, наричани от хората очите на Пелистер. Голямото езеро е на 2421 м н.в., с дъл-жина 233 м, широчина 162 м и дълбочина 14.5 м. Малкото езеро, намиращо се на 2280 м н.в. е с размери - 79 м дължина, 68 м широчина и 2.6 м дълбочина.
* реликт - вид, останал от минали
* ендемит - вид, характерен за определен географски район;
* в Република Македония има три национални парка - Пелистер, Галичица и Маврово.

и малък момент от ИСТОРИЯТА

Червената стена е македонската Шипка
От 6000 французи, намиращи се на легендарния връх, оцеляват 261

От края на Битолското поле до Преспанското поле се издига огромната снага на Баба планина. Най-високият й връх Пелистер се издига над Битоля, и понякога цялата планина се нарича по неговото име. По гърбицата на централния рид се издигат още няколко върха - безименният кота 1248 и Червената стена. Името си върхът е получил от огромната скала с червен цвят, срязана отвесно от юг. Тук по билото на Баба планина през 1915-1918 г. е минавал фронтът между българската армия и войските на Антантата. От едната страна е стояла Шеста Бдинска дивизия. Срещу бдинци са две френски и една сръбска дивизии. До началото на 1917 г. войната е позиционна. Българите заемат командните височини кота 1248 и Червената стена и отблъскват патрулно- разузнавателните нападения на французите. Тези почти две години бдинци използват за създаване на мощна укрепителна линия. Освен няколко линии окопи тя включва и солидни бетонни бункери - укрития за целия личен състав на дивизията. Германският съюзник не пести цимента и бетонното желязо, които ни дава - българите задържат на македонския фронт едномилионна съглашенска армия, която иначе щеше да се бие с германците в полята на Франция. Германците не пестят и оръжието - бдинци са отлично въоръжени с картечници, оръдия, бомбохвъргачки, миномети. Оръжието обаче си плащаме с храна. Бдинци, произхождащи основно от богатите полски села в Подунавието, научават с тревога, че децата и жените им гладуват. Самите те също гладуват - дневният пай намалява на 400 гр хляб. Селяните в Македония помагат с каквото могат, но това не стига. Французите имат други грижи. През 1916 г. войските им заемат Битоля, но не могат да използват града, тъй като българските батареи от Червената стена държат в обсега на оръдията си всяка сграда и улица. Затова в началото на 1917 г. френският щаб в Солун разработва операция, която трябва да отхвърли българската армия от Баба планина, да овладее Битолско-Прилепското поле и да надвисне над долината на Вардар. На 12 март 1917 г. стотици френски оръдия откриват огън по двата върха - кота 1248 и Червената стена. Стрелбата продължава 24 часа. Българските окопи са преорани от около 200 000 снаряда. И въпреки това се случва нещо уникално за тази кървава война - българите нямат нито един убит и ранен. Предупредени от разузнаването, те се изтеглят в бетонните бункери в обратните скатове на двата хълма. На 14 март пет френски дивизии тръгват в атака срещу кота 1248, Червената стена и западната част на билото на Баба планина, зает от 8-а дивизия. След шестдневни боеве кота 1248 е удържана. Осма дивизия хладнокръвно отби и обезкръви само за три дни настъпващите към участъка й френски части. Но ударът в тази част на фронта бе демонстративен. Истинската битка се разгаря за Червената стена, където тръгват в атака три френски дивизии. Бдинци наистина се биеха като лъвове и титани, както се пее в бойния им марш. Окопите преминаваха от ръце в ръце по няколко пъти на ден. Щикови атаки се редуваха с барабанен артилерийски обстрел. На 18 март 1917 г. Червената стена бе наречена вече с ужас и възхищение "Македонската Шипка". В редица участъци наистина бдинци, свършили патроните, търкаляха огромни камъни и скършени от артилерийския обстрел дървени трупи върху пълзящите към върха на хълма френски вериги. Но в крайна сметка в началото на май 1917 г. Червената стена е превзета от французите. Българите отстъпиха на съседния връх. Цялата останала позиция по Баба планина остана в български ръце, а Битоля - под обстрела на българската артилерия. Така че от военна гледна точка падането на Червената стена не представляваше никаква загуба. Но символичното значение, което бе придобила Червената стена, не можеше да остави върха във френски ръце. Командването на Бдинската дивизия съсредоточи около Червената стена цялата дивизионна артилерия. На един стръмен съседен връх българите изнесоха на ръце шест нови батареи от тежки гаубици. Предните пехотни части също бяха снабдени с едно ново, току-що закупено от немците оръжие - огнепръскачки. На 18 май 1917 г. върху двата френски полка (6000 души) заели Червената стена, се изсипва ураганен артилерийски огън. Особено ефективни са шестте нови батареи, от които французите се виждаха като на длан. След двучасова стрелба френските окопи бяха затрупани с град от ръчни бомби. До френските окопи са се промъкнали под прикритието на артилерийския обстрел специални щурмови команди. След това идва редът на огнепръскачките. От френските окопи се разнасят раздиращи сърцето писъци. Огромни пламъци лумват на десетина метра височина. Горят хора, складове с храна и "твърди" напитки, изпратени с тонове от патриотични френски производители на коняк. Скоро затрещяват и взривяващи се боеприпаси. Когато всичко утихва, един български полк тръгва с натъкнати ножове към върха. Българите атакуват мрачно, без обичайното "ура", вървейки прави, без да залягат и без да тичат. Не го посрещна нито един изстрел. Двама офицери и 259 войници - единствените оцелели от двата полка, ги посрещат с вдигнати ръце. Червената стена е отново наша и остава наша до края на войната. Петте френски дивизии загубиха от 40 до 75% от състава си и повече не предприемат нито една настъпателна операция в този участък на фронта.