:-))))) / Хоби, Развлечения / Туризъм

(разказ за последния уикенд на август. мислех да го редактирам, но оставям това на вас.)

Бяха ме водили по този край като дете и не си спомнях нищо друго освен пясъчниците. Те си бяха там – макар и малко смалени – и отново ми създадоха необичайно чувство. Очакваш в механата да се разрази престрелка между неспокойни духове и да се пренесе на площада, или стадо бизони да вдигне пушилка в далечината, докато разпъждаш с нестихващо постоянство дружелюбните пеперуди, мушички и горди собственици на “стаи за нощувка”.
Сухо е. Пустинно сухо. И ти прилошава от жега. Слънцето е близо и навсякъде. Няма и помен от облаче по небето. Гладко и безинтересно платно в бледосиньо, надвиснало над задъхващото се градче. Всеки момент ще се откъсне, ще полети надолу със заплашителни гърчове и ще се овъргаля в прахоляка.
Само че това се случва по пладне. След като баницата е свършила, а овчето мляко е станало краве. След като италианските селяни са изорали старателно оставените от възрастните белгийци следи по дерето, което не помни откога е пресъхнало. То се вие успоредно на главната улица, между двете платна, и лесно може да мине за трето. Или за сметище с авангардна линия.
(Групата от Прага очевидно имаше непоносимост към тази особеност на местната инфраструктура и на сборния пункт преди отпътуване пошумоля хорово и въпросително с найлоновите торбички под околните чардаци, където напудрени клиенти дъвчеха с досада хотелската закуска, включена в цената.)
Докато градът се съвземе отново, ти се излежаваш в шарената сянка на градската градина и въпреки че можеш да държиш очите си отворени, продължаваш да примижаш по навик...
Доста народ е минал по пътя на виното.
Слушал е внимателно беседата, повтаряна години наред от различни гласове и на различни версии на чужди езици.
Ако наостриш слух, ще я чуеш – кънти като ехо някъде там между ронливите скали.
Доста народ е минал по пътя на виното.
Гледал е прашното стъкло и е виждал през него достъпната съблазън. Пожелавал я е. Пресмятал е наум по-бързо от калкулатор. Имал я е за себе си.
Доста народ...
Пъпли по криволичещите улички в търсене на обекти от чуждоезични пътеводители с карти на града, посочващи неподозирани за местното население подробности и названия. Обяснявам с леко неудобство на колоритна евроазиатска двойка, че няма причина да търси кой да я упъти до другата църква, защото със сигурност ще мине покрай нея. Собствен опит. Два-три чАса и започваш да повтаряш. Любезничим за финал на разговора, в който всеки е успял да покаже познания по езика на другия.
За разходката по здрач добавяш обичайната връхна дреха в очакване на вечерния хлад. Останките от каменни зидове имат фотогенични силуети и времето до пълния залез минава неусетно. Само че вечерен хлад няма.
В механата ще те пуснат и по къси панталони, но не поръчаш ли вино – тогава какво търсиш там? Е, сега вече става сложно. Не може само салата да ядеш на сладки приказки с компанията. Ама аз вино не обичам. Още по-малко червено. И посред лято. Няма тука обичам – не обичам. Стига де – аз да не идвам заради виното? Ходих, разглеждах, за малко да падна от горната стена на болярската къща, говорих си с жената на чешмата, снимка даже й направих, спрях се и при софиянеца, дето прави сувенири за щастие (той, между другото, ми разказа повече от тебе за града)... Будали с будали! Само идвате да гледате! Какво има да му гледаш – камъни и пясък. Няма да пие една кана вино, ами...
Ами... така е, като отидеш в Мелник през август. Неблагодарен зяпач, бил толкова път да ми диша прахоляка, да си говори с дъртите и да обяснява, че се разтоварва. Свят народ се е извървял да опита от прочутото мелнишко вино, ти ще ми търсиш под вола теле.

Use your mind and your body so they both connect
If you wanna cause the right effect.