Ето идва... / Хоби, Развлечения / Туризъм

...пък каквото излезе!

На 1-ви сутринта хванахме любимият ранен автобус за София и слязохме на разклона Ловеч – Троян. Дотук всичко точно и отработено. Предварително запознати, че в празнични дни в 7 часа автобус от Ловеч за Троян няма, бяхме решили от Абланица да продължим с влака. В крайпътното крачме обаче ни обясниха, че автобусът в 8 часа от Ловеч минава оттам около 8,15 и бързо си направихме сметката, че все пак ще изпреварим влака. Е, автобусът позакъсня, но наистина изпреварихме трена. В 9 без 10 бяхме на автогара Троян – трима души, готови за подвизи. След пет минути сборното място взе да се пълни – пристигна едната кола с четири човека, другата с пет дойде след половин час. Така дванадесет броя човеци поехме към х.”Плевен”, но по различни пътища. Четиримата от първата кола продължиха нагоре до Видима – на другия ден трябваше да се връщат. Останалите осем, поради липсата на свестен транспорт и изправени пред дилемата да се размотаваме два часа из Троян или да измислим нещо разумно, се понапънахме и го родихме. Както е казал Брехт, най-прекият път между две точки не винаги е правата. За да спестим време и пари, метнахме се на две таксита заедно с раниците и ни закараха до Черни Осъм, всъщност и по-нагоре – до бариерата на вододайната зона. Тук ще поясня, че спестихме време, защото не чакахме до 12 часа, когато е автобусът за Априлци, а спестихме пари, защото платихме на такси да ни закара не до Априлци, а само до Черни Осъм, което е два пъти по-малко разстояние. Така олекнали с по два лева на човек в 11 без петнайсет поехме по добре познатият път към х.”Яворова лъка” с намерението по абсолютно непознатата пътека оттам насетне да стигнем до х.”Плевен”. Мъчителното и неприятно придвижване по пътя трябваше да приключи към 13 – 13,30 часа. Но не би! Четвъртата неточност, която открих на прехвалената карта на Троянски балкан, се оказа най-болезнено жестока. В два часа следобед най-после открихме, след дълго търсене и обикаляне нагоре-надолу, че пътека не се отклонява никъде от пътя. Реброто, по което така красиво бе изрисувана дебела жълта маркировка на картата, страдаше от липсата на всякакви пътеки, а и освен това в недалечното минало явно е било сечище. Което от своя страна предполага почти пълна непроходимост. След дълги съвещания на съвета на групата взех еднолично решение да атакуваме билото точно по този ръб. В края на краищата търпението ми се изчерпа, а поне посоката беше сигурна. Смело нагазихме в младите издънки и газейки камъни, покрити с хлъзгави листа и шибани от тънките клони, атакувахме баира. Нямам преценката да кажа какъв бе наклонът. Смело ще заявя само едно – отговаряше пълно на описанието “толкова стръмен, че да си настъпиш езика докато ходиш”. За щастие тънкостволните дръвчета свършиха след около 50 м денивелация и видимостта се подобри. Не и наклонът обаче. За моя огромна изненада, оказа се, че по реброто наистина минава пътека. Макар че се губи от време навреме, твърдо следва ръба. Оказа се, че този ръб е и границата на резерват. През цялото време се движехме по лилаво-бяла маркировка.
След много пот и три часа мъки излязохме на голото на върха и пред очите ни се откри мечтаната гледка – х.”Плевен” през няколко странични била, право напред. В този момент получих и просветление за маркировката. На откритото има колове, които ясно водят в една посока – на север. Хванах картата и стигнах до извода, че другата пътека, отклоняваща се от пътя откъм “Яворова лъка”, НЕМАРКИРАНА на картата, но отбелязана като съществуваща, е всъщност търсената от нас в жълт цвят. Само дето се отделя от пътя доста по-надолу и заблудени от картата, изобщо не сме я и потърсвали там, където явно е. Но както и да е. Аз бях доволен, че минахме по път, по който едва ли ще повторя, и си заслужаваше мъките. Не всички мислеха така, но след като опразнихме бутилка литър и половина вино, настроението на всички се оправи и в леко еуфорично настроение поехме с бодра крачка към х.”Плевен”. От 17 часа от описаното място до хижата ни отне 2 часа и 15 мин. Оказа се, че пътеката вие по отвратителен начин през всяка долчинка и всяко дере, образувано между ребрата на Жълтец и Млечния чал. Имахме и загубвания (някои се опитаха да съкратят пътя, като подсекат оттам, откъдето явно не можеше), имахме и премеждия при преминаването през множеството преспи из деретата. Пропадания до чатала, сняг в обувките и др. такива, за щастие без сериозни последствия.
И така в 19 и 15 благополучно седнахме в хижата с по бира в ръка, на топла чорба. И с неприятната мисъл, че софийската група, която очаквахме да срещнем на хижата, липсва. Беше вече достатъчно късно и не вярвахме, че още някой ще дойде. След осем часа обаче дойдоха. Къде са ходили и защо толкова късно пристигнаха може би ще разкажат Турист и Стоян. Тяхното е друго приключение. А аз ще приключа с днешния ден, за да не ставам прекалено досаден. Ще продължа по-късно.

Ясен

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене!

...втори ден!

След дългоочакваното от мен запознанство на 1-ви вечерта и обменен опит на масата се оказа, че на 2-ри най-вероятно ще се разделим. Ние имахме трърдото намерение да тръгнем в 7 сутринта, докато другата компания не възнамеряваше да направи това преди осем. Всички изпълнихме намеренията си, но това не попречи на Турист и компания да ни настигнат още преди да сме атакували същинската част на Млечния чал. Обяснимо, тъй като в нашата макар и поолекнала група (вече от пет човека), имаше здравословни проблеми. Изправени пред вероятността да останем трима, дълго се колебаехме какво да направим и накъде да поемем. Пристигането на другата група разреши проблема. Щяхме да си правим компания, така че малобройният ни състав вече не бе проблем. Оттам насетне до вр. Ботев не мога да отбележа нищо извън нормалното протичане на един тъкъв преход в началото на Май – сняг, киша, локви, жега, адско слънце. За всички бе от ясно преясно, че ще изгорим, макар че никой и не подозираше до каква степен ще стане това. Ако само предполагахме...
Постепенно прегазихме локвите и кишата до з.Ботев. Там някъде наляхме и вода от една пряспа. До края на прехода ни не се очакваше наличието на такава преди “Тъжа”. В този момент силно се колебаехме да продължим ли тримата към “Тъжа” или да слезем с другите на “Рай”. Оставихме решението за върха и опънахме шии за последен напън. След час и четвърт блъскане в кишата изпълзяхме на върха и що да видим... стълпотворение като на оживен пазар. Горе се намираха около 40-50 човека, предсавляващи няколко групи с крайни цели все несъвпадащи с нашите – “Левски”, “Рай”, “Плевен”. За “Тъжа” – никой! А като хвърлих един поглед на изток, ми се сви сърцето – мъгла, мъгла и пак мъгла. Както и плътна снежна покривка. Наченахме втората бутилка вино, пихме по един чай, хапнахме по някой сандвич, накратко – поехме доза оптимизъм – и решихме да продължим към “Тъжа”, пък каквото сабя покаже. Взехме си довиждане с нашите вече не само виртуални, а и реални приятели и смело скочихме в мъглата.
Дяволът не се оказа толкова черен, т.е. мъглата не бе чак толкова гъста. Видимостта беше прилична, маркировката до “Маринка” по правило си е добра и стигнахме до заслона без никакви проблеми. А там мъглата се пораздигна и вля нов лъч на надежда в душите ни. Макар че Параджика и Юрушка грамада бяха все още захлюпени в мъгла, притеснението ми се изпари. Някои оптимисти от нас свалиха джвакащите обувки и смениха чорапите. Вярно, спечелиха петнадесет минути без джвакане. Благославям майката природа, че не ни изигра неприятната шега “влошаване на времето”. Както бяхме мокри, щяхме да се смръзнем като шушулки. Топлото време обаче продължи и джвакайки храбро продължихме нататък, преодолявайки преспи, мочури и локви. Топящият се сняг бе превърнал всичко, що имаше тревен вид, в блата. В общи линии разлика между снега и тревата не съществуваше.
Бавно и полека стигнахме върха на Юрушка грамада. За първи път се замислих защо върхът се казва така. Може би защото слизането от него е на юруш. Като тръгне оня ми ти склон – надолу, надолу и все надолу... Как да не те е яд, че преди това през деня си качил 900 м, като сега ги слизаш обратно? Поехме по пътеката надолу с радост в сърцата – докъдето погледът стигаше, само тук-там по някоя преспичка. Грешка се оказа изборът при Русалиите – там, където се разделят лятна и зимна маркировка, преди последното слизане към хижата. Напълно безснежното място, където се намирахме, се оказа безкрайно лъжовно. Изборът на лятната пътека определено бе грешка, но това разбрахме едва след поровината слизане. Като нагазихме едни преспи, чудесия. Мек сняг, затъване до коленете, мокротия. Мисълта, че по-мокри не може да станем, се оказа напълно погрешна. Изморени, отвратително изгорели от слънцето (за един ден!), бъхтехме в снега и проклинахме надалновидността си. Всъщност подозирам, че останалите може да са ми отправяли доста сериозни благопожелания, но поне не бяха на глас. В края на краищата аз бях взел решението. И тъкмо кагато хижата се видя близка и примамлива, дойде най-проблемното място. Склонът преди навлизането в гората се оказа лавиноопасен. После разбрах, че ако си бях направил да прочета макар и малко в някой пътеводител, щях да знам за това, но къде ти. Добре че нямаше вного сняг. Всъщност не това беше и проблемът. Основната опасност се оказа стръмният склон. Опасността от подхлъзване бе реална, а дърветата ниско долу не предвещавахе нищо добро. Лека полека поехме в индианска нишка, стъпвайки в стъпките на първия. Пикелът бе един и в знак на солидарност не го използвах. Пък и опитът с моята жена ме е научил, че ако има в ръцете си такова нещо, по-скоро ще се нарани с него ако падне, отколкото да има някаква полза. Бавно и полека преодоляхме около 100 метровото подсичане и навлязохме в гората. Там вече опасност нямаше, но се газеше още по-мокро. Което се оказа за добро, както ще видим малко по-нататък.
Стигайки реката, преди преодоляването на мечтаните последни 100 м до хижата, възникна поредният, този път очакван, проблем. Силно придошлата река. Нагоре по течението, надолу по течението, на никъде. Открих едно местенце, където можех да прескоча, но без раница. С доброто намерение след това да се върна да помогна на другите, сторих постъпка, венец на цялото приключение. Свалих раницата и направих опит да я хвърля на другия бряг. Е, почти успях. Не ми достигнаха някакви си 10 см. Изгледах я с ужас как най-спокойно се претъркули и цопна в реката. Това, което последва, вярвам, не изненадва никого. Пълноводната река я поде и раницата пое надолу с доста прилична скорост, без намерението да спира никъде. Тогава волю-неволю задействах малкото останали ми сили и с бърз спринт я подминах 20-25 м по-надолу. Скочих в реката без много да му мисля и я хванах. Можете да си представите препускащите през главата ми мисли в следващите няколко секунди като ви кажа, че яснота по въпроса кой ще продължи по-реката – никой или и двамата с раницата – не настъпи веднага. Краткотрайната битка в крайна сметка бе спечелена от мен. През това време останалите в групата също прегазиха, и не загубиха много. Така и така бяхме мокри. През това време аз решавах следващият проблем – изваждането на двойно по-тежката раница от водата. Успях да се справя някак – балансирайки върху нестабилните камъни по дъното и с неприятното предчувствие за цялостна студена баня. Хванах пущината където сварих, дърпах, залитах, дърпах, залитах, и успях. Изпращя някой и друг шев, но я измъкнах на брега. И силите ми бяха до тук. Всеки опит да я метна на гърба си завършваше с неуспех, а рискът да влезем отново заедно във водата бе напълно реален. Зарязах я край реката и добре, че имахме посрещачи. Получих първа помощ, като ми изнесоха багажа до хижата.
Така злощастно завърши този ден. Какво ми придставляваше съдържанието на раницата, сами можете да се досетите. Карти, документи, мобилен телефон, фотоапарат, дрехи – всичко пълно с вода. За щастие имах дрехи в наейлонова торба и имаше какво да облека в хижата. Всичко изсъхна разбира се, дори и мобилният телефон. Само фотоапаратът не вярвам да прави повече снимки. След всичко това предполагам, че наводнението, което причиних с багажа си в хижата, едва ли ще представлява интерес за вашето внимание.
Вечерта си беше приятна – хапване, сръбване, хубава компания и ранно лягане, притеснено единствено от неприятните изгаряния, които получихме през деня.

Остава ден трети, но за него утре. Пък и ще е най-кратко. Семейният дълг ме зове.

До скоро!

Ясен

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене!