Голямо писане се е изписало, докато ме нямаше. Някои теми ме заинтригуваха, други просто не им е мястото тука. Но време за заяждане оттук насетне - колкото душа иска. Аз имам много за разказване, но в момента нямам много време. Само прегледа на подхванатите теми ми отне толкова време, че засега повече не мога да стоя пред компютъра, без да рискувам да си невлека гнева на колегите и шефа.

Само ще кажа за най-болезнения въпрос - на Кончето са работили през почивните дни. На 22, 23 и 24 горе е имало хора, които са започнали работа по възстановяването на парапета. Какво са свършили, друг въпрос. Надявам се, че тази събота и неделя са продължили, ако времето не е било лошо, разбира се. А то май си беше такова.

Ясен

Започвам...
не знам докъде ще успея да стигна, работата диша във врата ми, но все пак...

Та като цяло малко се поизложихме. Съкратихме доста неща по маршрута, но предвид физическото състояние, в което бяхме, просто нямаше друг начин да стигнем докрая. На 22-ри Юни стартирахме сутринта в 5,45 с автобуса на ГРУП от В. Търново. В 9,00 благополучно бяхма в София и намерихме нашите хора. Оттам имахме осигурен транспорт до "Алеко" на Витоша, откъдето се надявахме да се качим на лифта, който да ни спести хамалогията до върха. Но не би. Стартът беше в 11,15 от хижата пешком по баира. Тръгнахме девет души. След час и полвина агония, поне за мен, тъй като бях натоварен с ядене и дрехи за десет дни за двама души, стигнахме върха. Хапнахме на бързо в чайната и продължихме нататък. Оттук започват и проблемите. Първото, коетонаправи впечатление, бе липсата на какъвто и да е указателен знак за посоката на нашия маршрут. Добре, че имахме хора в групата, наясно по въпроса и поехме в посока към Ярловския купен. До там с пътеката нямаше проблеми. Само дето малко преди върха изчезва и добре че в добрите стари времена пътеката е очертана със забити в земята камъни. Така по тревичката, по камъните и благодарение на ясното време стигнахме до мястото, където трябваше да слезем около 800 м надморска височина в подножието на връх Дамян. С малко късмет хванахме пътеката, която дори и следтолкова години неупотреба е достатъчно ясна и видима. Дори тук-там имаше маркировка - по-скоро от старата - синя, отколкото от новата червена. Няма да ви обяснявам как се чувства човек след такова слизане с над 30 кг раница на гърба. Важното е, че слязохме. Загубихме и един фотоапалат. Ако някой има път нататък, да го има в предвид. Отттам насетне по черни пътища, голяма част от които почти не личат от завзелата ги трева, продължихме на юг. Това се оказа най-кошмарната част от целия ни преход. Няма пътища, пътеки и маркировка. Добре, че беше ясното време и описанието на маршрута от задната страна на картите. Който ми каза тук, че в този участък ориентацията е лесна, доста ме е излъгал. Вярно е, че основно се следва билото. Но не навсякъде. Колко сме се мотали, само ние си знаем. Няколко пъти губихме посоката, вярно, не сме се връщали, коригирахме нащата в движение. Но кошмарът си беше пълен.

Ще трябва да приключвам засега. Работата зове. По-късно ще продължа.

Ясен

Здравей Ясене,
добре дошъл!
аз съм един от по-пасивните до сега участници в клуба, т.е. повече чета отколкото пиша, но с голям интерес и завист следих темата по подготовката ви. Даже си мислех по едно време да се присъединявам, но не събрах КУРАЖ! Имам известен опит с носене на гръб за седмица, но без предварително фиксирани и задължителни маршрути, и то пак за двама, и с палатка, чували и пр. като ми се събират около 23 -25 кг, но това което казваш за 30-те килограма ... е много е за такъв преход. Може би затова раницата ти е поддала. Но, нищо ....ти да си здрав.
Това за което основно реших да пиша е, че ме впечатли следното написано от теб:

"Само прегледа на подхванатите теми ми отне толкова време, че засега повече не мога да стоя пред компютъра, без да рискувам да си невлека гнева на колегите и шефа."

Предполагам ти, а и всички в клуба знаете, че не е необходимо да се пише on-line, т.е. да си с компютър в мрежа. Спокойно си пишеш в какъвто искаш текстов редактор и на какъвто си искаш комп. и после копираш и лепиш. Ако някой не знае как се прави това, да се обади, ще го обучим.

Та с нетърпение чакаме продължението... или продълженията:-)

С поздрав

Та да продължим. Най-напред до предложението да поша на някакъв редактор и после да пусна текста. Това за мен няма никакво значение, тъй като все на работното си място трябва да го направя. А ще ми отнеме едно и също време. Иначе да си призная, наистина не знам как става номера. Няма да се разърдя, ако ме ограмотите...

Продължавам нататък. Първата вечер вървяхме до 23.00 и така и не достигнахме Голям Дебелец. Спряхме на около час от върха, но предвид късното тръгване, трудната ориентация и тежкия багаж, се справихме доста добре. Опънахме чувалите на една поляна под един бук и спахме под звездите. Сутринта - ставане в пет и напред. Целта беше х. "Рилски езера". Проблемът се яви в това, че достигнахме с. Клисура около 13.00 часа разбити като опълченци след тридневни непрекъснати боеве. Условията на предвижване през Верила си бяха повече от отвратителни, а слизането към селото си беше живо издевателство върху краката ни. След слизането ни в селото нападнахме кръчмата, ударихме по две бири с картофки и групата се разпадна. Един от нас беше дошъл само за този участък и си замина. Други трима просто заявиха, че са до тук и се отказаха да ходят по-нататък. Останалите пет също не бяхме в настроение на духа за още 5-6 часа ходене и след не много дълго мислене предприехме спасителен вариант. Собственикът на заведението ни свали с колата си до Сапарева баня срещу 7 лева, а оттам с микробус за 15 лв ни качиха до х."Пионерска". Устроихме си пир на "Ловна" и в 19,00 часа благополучно достигнахме "Рилски езера". Това е хижата, за която няма да спестя суперлативи. Прекрасни условия, непрекъснато топла вода, баня срещу един лев, ниски цени на нощувките. В стая с 10 легла, за членове на БТС - 3,20 лв! Барчето бачка, ресторанта също, цени човешки, топло ядене и т.н. Посрещат те като човек и като човек те изпращат. Де да беше така и другаде. След банята и изморителния ден спахме като убити. Така завърши и денят.

На сутринта (неделя) поехме към целта - з."Кобилино бранище". Тръгнахме в шест сутринта. Но денят беше пълен със събития, а времето ми изтича. Ще спомена само, че видяхме първита дъновисти за годината, които около шест часа посрещаха слънцето облечени в пухени якета и грейки някъде под влека до хижата. Дано не им хареса новата хижа, че човек да не може да мине и там спокойно! След час бяхме на "Бъбрека", закусихме на чешмичката малко над езерото. Гледката към "Окото" беше невероятна. Около 1/3 все още във лед, погледнато от високо тъмносиньото контрастираше на бялото по много впечатляващ начин. Почти зловещ. "Сълзата" бе цялата в лед и от водата не се виждаше нищо. На "Раздела" за пореден път си поблъсках главата над смисъла на онова произведение на изкуството, което стои там вече поне 8 години. Ако някой знае за какво служи, нека ми обясни, моля ви!

Това е!

Ясен

1. Отваряш Notepad, Write, Word или там каквото имаш за текстообработка.
2. Пишеш и си правиш файл, може на диска или на дискета, примерно. Когато имаш достъп до мрежа го отваряш.
3. Бележиш го цялото - с мишката става най-лесно.
4. Натискаш клавишите Control + C.
5. Отваряш мястото където ще копираш (там където обикновено пишем в дира), влизаш там с мишката.
6. Натискаш Control + V.
Това е.

Полезно е изключително много и за всякаква редакторска работа.

Да ти кажа и това само, че щом споделяш компютър на работата си, имай предвид, че компютърно грамотен, сядайки след теб, а даже и на другия ден, може да види и разбере доста неща от това какво си правил и къде си бил в мрежата.

С поздрав

i i i ima zna4i ve4e vaje?

Та да си дойдем на темата. След Раздела продължихме по маршрута, прехвърлихме Мальовица, слязохме на втора тераса. Дотук добре. Дилемата, която ме мъчеше още от самото начало беше, дали да слизам до хижата или да търся по пряк вариант. В края на краищата реших да не губим височина и двамата с моята съпруга уж за по-напряко поехме към заслон "Орловец" или БАК, както го знаят повече. Оттам идеята беше да минем между Камилата и Ловница и да слезем към Страшното езеро. Обаче ядец. Такова набутване си направихме, че не ми се говори за това. Баирът до заслона ни изпи соса, а слизането надолу стана по най-голямата пряспа със сняг, която е останала в нашите планини. В края на краищата не спестихме нито усилия, нито време. В резултат стигнахме "Кобилино бранище" в десет без петнадесет вечерта. Така ни се събраха общо шестнадесет часа ходене, с един час почивка на обед.
Заслонът е в доста добро състояние. Наровете имат дюшеци, има одеала, печка, нагласени дърва. Оказа се, че в близост има изворче, което аз за първи път видях. Не знам дали пресъхва през лятото или аз досега съм го пропускал, но няма значение. Двеста метра по-надолу има една къщичка, в която имаше говедари, но не разбрахме колко са и изобщо не ги видяхме. А наоколо се навъртаха две стада с говеда и един табун коне. Спахме толкова здраво след дневната умора, че нощта сякаш премина за секунди.

Това е засега, май ще опитам варианта с текстовия редактор и с прехвърлянето тук.

Яесн

Здравей Ясене,

Съжалявам, че не можах да се включа в мероприятието поне из Верила, както имах идея, но просто вие тръгвахте в петъка. Иначе действително има някои тънки моменти при ориентирането, ние също веднъж се забутахме на едно място, тогава обаче маршрутът ни бе малко кос - от с. Дрен до с. Ярлово. Първият път -през 1995 г, обаче, тръгнахме от София сутринта и от Ярлово отидохме на билото. Оттук без проблеми минахме разстоянието до Клисура, взехме автобуса до Самоков, а оттам и до София. Дори успяхме да направим лъч до вр. Голям Дебелец.

С поздрави,
Турист

Pozdravleniq za zdravoto prikliu4enie, i interesnata informaciq koqto dava6 za mar6ruta!

$ao i uspeh

Та бяхме стигнали до “Кобилино бранище”. Сутринта продължихме в гъста мъгла. Винаги неприятното изкачване на Водния чал този път не можахме да усетим, благодарение на хладното време и лошата видимост. Това и е хубаво на мъглата, въпреки всички други недостатъци, че вървиш, вървиш и докато се усетиш, извървял си пътя. Тук му е мястото да кажа, че маркировката между “Кобилино бранище” и “Рибни езера” е под всякаква критика. Ако не е добре очертаната пътека в такова лошо време човек става жив зян. Останала е боя тук-там по камъните и то толкова избледняла и олющена, че само с много взиране разбираш, че има нещо като маркировка. Иначе преминахме безпроблемно, а като се качихме на върха, мъглата се вдигна. Това му харесвам на този район – гледката е невероятна. Цяла Централна Рила е като на длан. И благодарение на ранния месец, през който бях там, за първи път видях Смрадливото езеро пълно догоре с вода.
На р. Маринковица си натопихме изтормозените крака в студената вода и продължихме нататък. И тук стигаме до едно от нещата, за които ми е болно да говоря. Откакто като дете през 1981 г. за първи път посетих х. “Рибни езера” до сега, а това са поне осем пъти за тези двадесет години, тенденцията на западане на хижата не се е променила по никакъв начин. Бавно, но сигурно през годините всичко там се руши и запустява. Може би липсваше оживлението от туристи, не знам. Но при липсата и на хижар гледката беше много подтискаща. Пред разтворената хижа ни посрещнаха две кучета, умрели от глад, заради които не можахме да се наобядваме на спокойствие. Иначе навярно хижарят беше някъде в района, кой знае. Така или иначе, хапнахме и продължихме. Оттам до “Македония” всичко си беше по план. Добра маркировка, много баири, върховете са си на мястото… Има един участък след Аладжа слап (Пъстри връх), от седлото, където минава пътека от “Семково” за “Рилски манастир” (мисля, че му казват Кадиин гроб), до Ангелов връх, който не е много добре маркиран и при мъгла би бил проблем, но там теренът си е такъв. Заоблено тревисто било, което не позволява добро маркиране. За половинчасовото слизане от Голям Мечи връх (Голям Айгидик) до хижата няма да говоря, който го е слизал, знае. А ако някой го е качвал, то той не е нормален. Както и да е, в девет без петнадесет благополучно са добрахме до “Македония”. Хижарят ни посрещна добре, запали ни петромаксова лампа, хапнахме, пихме по едно “Пиринско пиво” за по 1,50 лв и заспахме. Нощувката иначе е 3 лв с карта на БТС.

На другия ден имах така доброто желание да премина през Предел до “Яворов”. Но не би. Умората си казваше думата, а и нямаше с кого да вървя. А сам не е препоръчително. Та поехме към Добърско, където ни чакаше транспорт. Тая пътека съвсем се е загубила между клековете, а и маркировката не е подновявана поне десет години. Закараха ни хората до Разлог, напазарувахме, по-скоро другите напазаруваха, аз купих само два хляба, другото си беше на гърба ми. Нали щях да вървя все отгоре… После с колите ни откараха до края на асфалта в посока “Яворов” и в 19.00 бяхме горе. Там проучихме последните клюки около парапета на Кончето. Хижарят каза, че последната версия за случая е отмъщение от страна на банскалии към разложчани. Идеята била да се спре потока от туристи към “Яворов”. Кой да ти каже каква е истината. Сигурното е само, че са намерили въжето долу в циркуса, срязано на три места с ножовка. Другото, което научихме е, че в петък, събота и неделя (22, 23 и 24 Юни) горе са работили хора по поставянето на въжето. Ние не минахме през Кончето, но хора, които са минали след това, казаха, че имало въже само около 30 м от страната на заслона и не се разбирало сега ли е поставено или е останала част след събарянето на останалото. Както и да е, явно по въпроса се работи.
А ние на сутринта слязохме обратно до асфалта, взеха ни пак с колите и ни качиха на “Вихрен”. Вечерта спахме на “Тевно езеро”. Там ни беше най-скъпата нощувка – 4,50 лв (3,50 на “Яворов”). Заслона го поддържат двама души, мъж и жена и да ви кажа, личи си че пипа женска ръка. Хората предлагат и прясно козе мляко, бира и безалкохолни напитки и разни сладки неща. На съответните цени, разбира се. А каква баня са направили, да не ви разправям. Един черен маркуч от езерото, навит на няколко места, стига до една ламаринена кабинка, където си пускаш водата от едно кранче. Докато стигне до там водата се стопля и е доста поносима за къпане. Проблемът е, че всичко това се излива в долното езеро. Има и ток. Един дебел маркуч от голямото езеро е пуснат надолу и захранва няколко крушки и телевизор. Телевизорът не е за туристите де, не се впечатлявайте толкова!
На другия ден прелетяхме (по скоро допълзяхме) до Попови ливади (Папаз чаир). За петнадесет часа от “Тевно езеро”. Положението с маркировката след хижа “Пирин” си е направо трагично. И както подочухме от хижарите, в тази част на планината комай и почти не минават групи. Пълна трагедия е там надолу.
Последният ден отидохме до Мелник. Не стигнахме до Петрово. Но не съжалявам, в Мелник си направихме пълна програма и изпихме доста вино! Хубаво нещо било това туризма, ама го разбрахме чак последния ден. Но здраве да е!

Това е всичко. Накрая малко претупах нещата, но вече мина много време от завръщането ми, пък и бързам да приключвам. Другата седмица пак ме няма, на море съм. До следващия понеделник. Чао!



Ясен