|
***Понеже си е жива мъка да се тегли целия PDF файл тук извадих най-интересната част от стратегията. Който иска да се запознае с пълния текст може да го изтегли от - http://archaeology.zonebg.com/strategy.pdf
ПРЕХОДЪТ ОТ ТОТАЛИТАРИЗЪМ КЪМ ДЕМОКРАЦИЯ
(проблеми и причини)
За да изясним причините за сегашната ситуация в сферата на КИН трябва да разгледаме процесите на протичащия преход у нас.
От друга страна без познаване на предишното общество не е възможно изясняването на процесите на неговата трансформация.
В тази връзка ще започнем с кратка характеристика на двете системи (комунизма и капитализма).
Комунизмът е вид тоталитаризъм. При него политиката има върховенство и определя всички правила.
За запазване целостта на системата изключителна роля има доминиращата политическа култура и поради това специално внимание се отделя на идеологията.
Икономиката е централно планирана и подчинена на политиката.
Наличието на пазар (макар и ограничен) и естеството на пазарните отношения (търсене-предлагане) води до поява на сенчеста (черна) икономика която, запълва нишите които не е покрила планираната икономика.
Проявите на сенчестата икономиика са многопосочни и на всички нива. Някои изследователи дори твърдят, че цялата икономика от горе до долу е била пронизана от тъмните пазарни сили.
Насилственото ограничаване на предприемачеството само довежда до преместването му към управляващата сфера, но не и изчезването му.
В България тоталитаризмът беше успял (не бе провалил се), защото в неговата политика фигурираха привлекателни за народа ценности (заетост, приемлив жизнен стандарт, дезангажираност относно големите проблеми).
Хората, затворени в своето съществуване със своите малки радости, не трябваше, а и те не желаеха да мислят за големите проблеми. За тях имаше кой да мисли…
Този културен отпечатък е дамгосал общественото съзнание и много трудно се променя. В същото време съвременната реалност благоприятства неговата устойчивост. Носталгията по загубените малки радости е факт (особено у по-възрастните).
В капиталистическия тип общество икономиката е водеща. Тя осигурява целостта на системата, определя начина на функциониране и регулацията на пазара и социалната интеграция.
Тук пазарът има универсална роля. Той от една страна регулира икономическите отношения, а от друга страна социалните такива (пазара на труда). Така пазарът е отговорен както за регулацията на обществената система, така и за социалната интеграция на индивидите.
У нас комунизмът не рухна, той се саморазгради!
В България липсваха демократичните течения и процеси, проявили се в централноевропейските държави. У нас нямаше героични действия на опозицията, дори нямаше опозиция. У нас нямаше благодатна почва за демокрацията. (Днешната деиствителност ни доказва твърде болезнено това.)
В България за сравнително кратък период се смени стария политически режим и се изгради процедурна демокрация.
(Съществуват различни концепции за демокрацията, но всички могат да се сведат до две основни.
Първата е процедурната демокрация (слаба), характеризираща се с демократични норми на политическия процес.
Втората е съдържателната (консолидираната) демокрация, където демократичните условия са следствие от демократичното управление.)
Отдавна са факт плурализма, политическите партии, гражданските обединения, всеобщите свободни избори, разделението на властите и признаването на основните права и свободи на личността.
С особено значение за прехода бе кръглата маса. Тук се реши политическият преход и тук се начерта политическата карта на България, която с някои изключения е валидна и днес.
Кръглата маса бе формиращият фактор на либерализацията у нас, където се легитимираха бъдещите елити и бе скрепен компромисът им за преход - отгоре-надолу.
При прехода нашата страна можеше да избере англо-американския модел или немския модел на капитализъм.
За съжаление не бе направена нужната оценка на основите на двата модела.
(Всеки един от тях е резултат от цялостно социално развитие и има своите корени в историята, общественото съзнание и културата на съответните народи.)
България пое по трети път. Пътя на ученика на международните финансови институции.
Някои изследователи смятат, че днешното ни положение е в резултат на изпълнението на външните препоръки, а друга част твърдят обратното - че положението ни е следствие от тяхното неизпълнение.
Имайки предвид, че определена политика зависи от идеите, средата и приложението, трябва да кажем, че така изтъкваните аргументи касаят само идейната част.
Много съществени у нас се оказаха средата и приложението (изпълнителите) на политиката.
В крайна сметка в нашата страна днес няма нито индивидуалистичен (американски) нито социален (немски) капитализъм.
България се оказа в блатото на спекулативния капитализъм и неговите мутирали форми.
Днес у нас няма рационално поведение на капитала. Рационалните капитали са губещи. Ирационалните средства (спекулата) движат днешната система.
Структурната реформа у нас буксува на онази фаза, в която в достатъчна степен икономиката е зависима от политиката. Голяма част от наследените сенчести практики се развиха в тази благодатна среда и дават днешния облик на страната.
Излишно е да обясняваме защо старият елит е водещ в тези процеси (в началото на прехода друг елит нямаше).
Водещата роля на този елит не би била проблем, ако той не носеше своите стари нагласи, които не му ползволяваха да гледа по-напред от спекулата и натрупването на капитали (във всички официални и неофициални форми).
Мисленето у нас на почти всички нива е краткосрочно! Тук и сега е мотото на всяка власт! Всеки иска да постигне всичко и то веднага! (Изключение прави може би само ДПС).
Имайки предвид обаче, че краткосрочното мислене не означава краткосрочна собствена визия (за себе си), тези среди със сигурност ще се съобразят с новите реалности и ще се впишат в тях.
Какво ще се получи? Може би рационален капитализъм или пък поредната изродена форма на спекулантския капитализъм…?
Непресттанно засилваща се социална поляризация и нагнетяващото се напрежение налагат нов поглед и ново поведение.
По-долу ще направим опит да сведем основните проблеми на досегашното ни развитие.
1. Несъответствието между официално декларираните цели и реалните действия от страна на основните политически партии стои в основата на разочарованието на обществото от политиците и политическата система.
2. Недостатъчната ефективност на досегашните парламенти е факт. Вместо символ на демокрацията парламентът днес се свързва с неефективност и неефикасност. Общественото мнение казва, че политиците у нас стават такива, за да богатеят.
3. Изпълнителната власт често се оказва арена на лични съперничества и средство за прокарване на кръгови и лични интереси.
Особено слабо звено на тази власт се оказа нейното второ ниво на управление, представляващо в немалката си част наследена администрация. Освен пословичаната и неефективност нейна характерна черта е корупцията.
4. Най-добре до момента действа Конституционният съд. Въпреки политическия натиск той успя да запази относителна независимост в своята дейност.
За съжаление в обикновената съдебна система нещата не стоят така. Нейните органи са силно разстроени, което рефлектира в безнаказаност и повишаване на престъпността във всичките и форми и на всички нива.
5. С малки изключения досега у нас не работят структурите на гражданското общество.
Поради това социалният контрол върху държавата и политиците е изключително слаб или отсъства. Следствието е, че в общественото съзнание преобладават безверие, негативизъм към политиката, правен и морален нихилизъм.
6. Стабилността на пазарните институции и нормалните пазарни отношения са от особена важност за стабилността на политическата система. За съжаление у нас и досега свободен пазар няма. Последният в почти всички печеливши сфери е разпределен между факторите на сивата икономика и на практика от държавен монопол сме преминали към "монопол в сянка".
Онова, което днес не е приоритет на последния или е непривлекателно, или е в обсега на държавните монополисти.
7. Трансформирането на политическите борби във войни между и вътре в институциите силно отслаби и дискредетира демократичната власт. Съществуването на демокрацията у нас е само на процедура, но не и всъщност.
Поради това известната стабилност е повече следствие от липсата на други реални алтернативи, отколкото от стабилността на системата. В тази посока силно обезпокоителни са някои крайни националистически тенденции.
Характерно за посткомунистическата трансформация е едновременната смяна на политическата, икономическата, социалната и културната системи.
Днес е налице ненормално силна обвързаност на тези сфери. Случващото се в политиката твърде силно рефлектира в икономиката, социалната и културната сфера.
Това доведе до изкривяване на логиката на демокрацията и обезверяването на хората. Към момента рационалните действия твърде често водят до ирационални резултати. Това е така, защото действията се формират в светлината на официалната информация, а реалната среда е далеч по-различна.
Основна специфика на отминалото комунистическо общество бе наличието на разлика между реалността и нейното представяне у нас и по света. За съжаление това наследено изкривяване продължава и днес. Това се благоприятства и от наследената обществена нагласа (казва се не каквото е всъщност, а каквото трябва).
Това е така, защото социалната промяна у нас не бе в резултат от историческо движение и борба за демокрация, а беше наложена отгоре-надолу. Този преход се характеризира със запазване и доминиране на елита, което доведе до пренасяне на отношенията от вече разрушената система в новата среда (властовите образци, личните връзки, скритите практики и др.).
До момента така трансформиралия се елит има най-голяма изгода от ставащото у нас. В същото време това са морално най-нелигитимните политически и икономически актъори.
Следствията са:
Нереализиране на много от целите на промяната.
Липса на реформа в някои сфери.
Изключителна слабост на новите институции.
Разграбване на националното стопанство.
Бързо разслояване на старата социална структура в две посоки - много бедни и много богати.
Поредица от кризи (икономически и политически).
Непрекъснато свиване на държавния бюджет и оттегляне на държавата от редица социални дейности, които няма кой да запълни.
По-нататък е нужно да анализираме и различните аспекти на наследството.
1. Всички смятат, че с въвеждането на процедурната демокрация въпросът с правното наследство е решен. Това далеч не е така. Характерен пример за това е нормативната уредба в сферата на КИН, която датира от 1969 г.
От друга страна създаваната позитивна правна реалност остава по-скоро пожелателна, отколкото ефективно действаща. Това е така, защото новото право не отразява реалността. Колкото то е по-далеч от реалността, толкова повече си остава на книга. Така налаганите норми се оказват външни и обезсилени от реалните процеси.
Новото право трябва да бъде в някакъв минимален баланс с реалността. При слаби институции и право все повече отдалечаващо се от реалността, резултатите все повече клонят към беззаконие.
2. Слабата партийна система, лишена от корени в обществото (социална основа), е видна и днес. Днес все още партиите са изградени на идеологическа основа и нямат адекватен социален базис.
3. Незавършеният процес на национално изграждане пречи на развитието.
Този фактор наред с наследената култура (от социализма) е основната причина за неразвитото гражданско общество.
4. Институционалните наследства, макар и преодолени, продължават да съществуват на организационно и кадрово равнище. Въпреки, че старите институции отдавна ги няма сянката им все още ни стряска… (особено тази на службите).
5. Наследството на централизираната държава и командната икономика пречи на новите отношения. Държавата, а не обществото продължава да бъде източник на власт, която се използва за политически цели. Който е на власт, не пропуска да използва държавната машина максимално.
6. Властта на стария елит личи днес най-вече в сферата на икономиката. Проблемите на пазарната либерализация и "монопола в сянка" са преки доказателства за това. Иначе казано, реформите бяха необходими на стария елит, за да получи повече, отколкото можеше да вземе при старата система.
7. Наследената култура е най-бавно реформираща се. За масите това е култура на жертвите и безпомощността, а за елита - на нетолерантност и безкомпромисност.
Тази среда не предполага политическо взаимодействие, а политически диктат. Резултатът е пасивно общество и непримирим елит, видни в политическата конфронтация (комунисти - антикомунисти).
Наследената култура остана твърде дълго, след като породилите я причини вече ги няма.
8. В международен контекст страната ни е подложена на натиск и рестрикции. От една страна България иска да бъде част от интегрирания и глобализиращ се свят, а от друга предлаганата цена за това е твърде висока.
Тук е уместно да споменем казаното от Ф.Бродел за историческия процес. Последния е като река, това което е на повърхността тече много бързо, това което е в дълбините тече твърде бавно.
В съвременните общества демократичните институции са призвани да изпълняват важни функции на посредничество, обединение и представителност на социалните интереси.
Демократичните институции по своята същност са образци на демократичното взаимодействие, практикувани като процедури въплътени във временни или трайни организации.
Слабостта на тези институции у нас се изразява в тяхната неспособност и неефективност да изпълняват функциите, за които са създадени. (Институциите трябва да възникват в отговор на определени обществени потребности.)
Силните демократични институции не могат да съществуват без нормално функциониране на трите институционални стълба на демокрацията - законодателната, изпълнителната и съдебната власт.
Проблемът със стабилността на институциите е в основата на липсата на чуждестранни инвестиции.
Бизнесът е много чувствителен към стабилността на институциите, които гарантират правилата на играта.
От друга страна, формиралият се национален капитал е морално нелигитимен.
Информацията за него е сведена до слухове за произхода и размера му. Невъзможността да се легализират изнесените капитали се явява късане на живо месо от тялото на националния капитал.
Надеждите, възлагани на дребния и средния бизнес не се оправдаха. Средна класа у нас все още няма. Виждането на някои специалисти е, че в България има 200 богати, 2000 - състоятелни, а останалите са равномерно разслоени надолу по схемата на бедността.
От друга страна, слабостта на институциите е благодатна почва за сенчестите структури и прането на пари.
Тук цари същата краткосрочност на вижданията. Формулата "днес и сега" е водеща при поведението на тези капитали у нас.
Злоупотребите, избягването на данъци, корупцията и присвояването са най-печелившите практики. Логиката на практикуващите ги е - "След като може така, защо да бъде иначе?"
Според някои специалисти у нас вече има средна класа, но тя е в сферата на сивата икономика. За момента тя се е формирала благодарение на своята скритост и се старае да остане в сянка, за да се съхрани.
Тази класа не е в състояние да формира структури на гражданското общество, тъй като това предполага публичност.
Скритостта и не и позволява да има и официално политическо представителство.
Проблемите тук се решават с арсенала на сивия сектор…
Условия за легитимност на тази класа засега липсват и тя изчаква.
Имайки предвид, че такова развитие е логично в контекста на независимите пазарни принципи, то най-вероятно казаното от специалистите кореспондира с истината.
Доказателство за съществуването на такава средна класа е по-високата покупателна способност на населението отколкото, позволяват доходите по данните на официалната статистика. Наличието на скрити ресурси е факт!
Тези ресусрси стоят в основата на наличната минимална стабилност.
Тази класа е склонна да излезе на светло едва, когато средата у нас предложи гаранции за нормално развитие.
От друга страна такова пък ще бъде възможно едва при функционирането на едно нормално гражданско общество…
Така и тук нещата зациклят.
Всичко това доведе до множество остри кризи и въвеждането на валутен борд у нас. Последния спомогна за финансовото стабилизиране на страната, но не е база за по-нататъшното развитие.
Случилото се доведе обществото до тотален шок и отъждествяване на демокрацията с намиращата се твърде далече наша деиствителност.
Следва да се зададе въпросът докога ще бъде така.
Естествено тези крайни прояви не могат да продължат неограничено време. Цялостният анализ показва, че това време е към своя край.
Как ще се трансформира днешната деиствителност е трудно да се каже. Сенчестият монопол, който е водещ, трябва да се реформира. Дали ще бъде към демократизация (разслояването му) или към втвърдяването му (консолидация), изразяващо се в нов тоталитарен режим е трудно да се прогнозира…
Събитията след 1997г. дават надежда за консолидирането на демокрацията у нас, но продължаващото прогресивно обедняване, съчетано с растящата корупция нагнетява напрежението на всички нива.
Ние смятаме, че преломен момент за реформата у нас е поканата ни за членство в НАТО. Участието на България в тази структура ще доведе до налагане на дългосрочни цели и нови подходи.
Вече се забелязва и засилващата се политическа воля за довършване на реформата.
Като че ли пак само външната принуда (този път от ЕС и НАТО) е в състояние да се противопостави на съхранилото се тоталитарно наследство у нас и да положи основата на модерното общество.
Обобщеният анализ показва, че реформата в различните сфери у нас е в различни фази. По- нататъшният и ход трябва да бъде в контекста на:
Стабилизиране на властта на държавните институции на базата на демократична законност и безкомпромистност с престъпността.
Успокояване на политическата конфронтация и преминаване към компромиси.
Институционализиране на конфликтите в рамките на законността.
Развитие на гражданското общество.
Диалог с всички участници и тяхното участие в процесите.
Прозрачност и публичност.
Морално легитимиране на елита (формиране на националноотговорен капитал).
Развитието да следва своя нормален ход (не може хайде и хоп - да скочим в Европа без изчистена национална идея, без адекватна политическа и икономическа база).
Причините за кризата и незавършената реформа у нас са исторически, политически, социално-икономически и културни.
Културната прекъснатост у нас породи аномия, която се изразява чрез кризата във всички сфери.
Елементите на аномичното поведение са:
Стереотипно поведение (наследени форми на поведение);
Агресия;
Апатия (отдръпване от деиствителността);
Регресия (връщане назад в развитието).
Ако внимателно анализираме представената деиствителност, ще видим всички тези форми на поведение.
Наблюдават се и закономерности, свързани с възрастта (младите са по-склонни към агресия, а старите - към стереотипно поведение и апатия).
Този подход (културологичния) ни дава и отговор кога аномията ще бъде преодоляна.
Новите образци на поведение се появяват бавно със смяната на поколенията. Ето защо ще е нужно далеч повече време за консолидацията на демокрацията у нас, отколкото са били предвижданията на мнозинството експерти.
Силата на културната инерция се пренебрегва, но точно тя се явява основния фактор, формиращ общественото поведение днес.
Наследената култура от времето на социализма далеч не свършва с неговите материални изражения.
Реалността ни доказва, че нематериалните фактори са далеч по-устойчиви във времето от материалните.
От друга страна в страни, където преходът е далеч по-успешен новата институционална среда бе достатъчно силна и успя да моделира новите типове поведение и мислене (новото обществено съзнание). В същото време тези общества бяха изстрадали (осъзнали) свободата си.
Забавянето в развитието на гражданското общество в Югоизточна Европа забавя и развитието на демокрацията в този регион. Нашата страна не прави изключение. Процесът на консолидация на демокрацията у нас изпитва остър дефицит на гражданска култура.
Гражданското общество днес е модна тема, защото е дефицитно у нас.
Това общество се характеризира с граждани, действащи колективно в публичната сфера, изразяващи и отстояващи своите интереси, идеи и чувства, разменящи информация, достигащи общи цели и търсещи отчетност от държавата и управляващите. (според Л. Даймънд)
Гражданското общество следва да се разбира като форма на организирания социален живот, доброволно и самоподдържащо се, автономно от държавата, но свъзано с нея чрез правовия ред.
Разбира се има риск от преливане на частните в публичните интереси, но това е несъществено за развитието на този сектор.
Ролята на гражданското общество за стабилността на демокрацията се изразява най-вече в публичната сфера и посредничеството между гражданите и държавата. В една развита демокрация държавата е инструмент на гражданското общество.
Тук отново сме изправени пред наследената двойнственост. Социализмът беше формирал две култури. Едната на масите и другата на управляващите.
В новите условия тези култури следва да преливат една в друга в рамките на гражданската култура на новото общество. Това означава да се сближат масовата и елитарната култура.
Масовата култура у нас се отличава с простота на основните положения и свеждането им до посредственост на висшите идеали (сведени до кариерата, материално осигуряване и грижа за децата) и избягването на личната отговорност. От друга страна, елитарната култура е откъсната от масовото съзнание и в основата и стои "Народът трябва да бъде управляван".
Подарената свобода и демокрацията не бяха достатъчно оценени от народа и като че ли той е готов да се ограничи в името на посредствените си нужди… Това е израз на регресия.
Прогресивното развитие е в посока на гражданското общество и постигането на целите (в това число задоволяване и на нуждите) посредством демократичната система, а не чрез отказ от демокрация.
Създалата се анормална ситуация в развитието на гражданското общество оставя хората без нравствени ориентири и води до липсата на ориентация за добро и зло.
Тук не е фатална кризата на старите ценности, а липсата на нови. Този вакуум води до дезорганизация на общественото съзнание и загуба на идентичност.
Духът на отрицание е обхванал обществото. Днес ние знаем какво не искаме, но ни е твърде трудно ясно и точно да кажем какво искаме!
(Политическите промени у нас стават не толкова, защото електоратът желае новата политическа сила, а защото не желае старите управляващи и то не толкова като идеология, а като дела.)
За съжаление у нас от Освобождението до днес интелигенцията не можа да бъде водач на народа. Тя бе твърде откъсната от масите и не можа да се наложи като авторитет.
Липсата на реформаторски настроена интелигенция се оказа фатална за прехода. Неподготвената интелигенция (без исторически опит) не успя да се наложи като фактор на реформата. Това предопредели и трансфера на старите ценности в новата среда и тяхното доминиране в общественото съзнание.
В нашият обществен живот почти липсват общественото осъждане и общественото одобрение. Самото обществено мнение не влияе значимо върху обществения живот.
Не на последно място трябва да обърнем внимание и на народопсихологията.
Характерна за Българина е дребнособственическата му психика. Тя предопределя слабостта на колективните изяви (защитата на общите блага) и яростната защита на своето (собствеността).
Въпреки, че затягането на коланите е до скъсване, народът затворен в тесния си кръг на своето дребнособственическо мислене го приема с примирение.
Българинът е склонен да отдаде трудностите на идеолигическа грешка и да отрече промяната. В контекста на тази психология това е нормалната му логика.
От друга страна Българинът търси форми за своето оцеляване извън нормите (нормалното).
Дълбоко в себе си Българинът винаги е осъзнавал, че идеологията не е решение на проблемите му и търси начини реално да промени своето битие.
Макар и висшите му ценности (от времето на социализма) да са срутени, той има безпогрешна представа за своите посредствени нужди. В тази посока идеологията все повече отстъпва на прагматизма.
Психологията на днешния Българин е формирана във висока степен от стила на неговия живот. Това е животът в страна в преход. Страна, която е обхваната от волята да догони развитите страни. Страна, която се намира под непрекъснато влияние на различни култури. Страна, която сравнително бързо се приобщава към новите ценности, но няма достатъчни възможности за развитие.
Възможност за цялостно осъзнаване на ценностите предлага националната идея. В тази посока съществува и естествен потенциал за консолидация и осмисляне на бъдещото развитие.
След като разгледахме основните проблеми на прехода у нас и породилите ги причини, е ред да обърнем поглед конкретно към културата и в частност културно-историческото ни наследство.
Културната реформа у нас започна най-трудно и протича твърде мъчително.
Безметежното ежедневие от времето на социализма отдавна е отминало.
В контекста на наследената култура (на социализма) най-трудно се променят нагласите (отношението) към новата среда.
Културният шок доведе до вакуум в ценностната система на хората и това не подмина и културните дейци.
Ценностната криза стои в основата на трудния преход във всички сфери у нас включително и в културната.
Макар и трудно все пак тече обществен дебат за реформата в културната сфера и новата културна политика.
Периодично се организират обсъждания, пишат се доклади, концепции, стратегии и т.н.
С приемането на "Закон за закрила и развитие на културата" културата бе поставена в кръга на националните интереси и бяха очертани основните принципи на новата културна политика.
За съжаление обаче добрите намерения не можаха да отидат много по-далеч от листовете хартия.
До момента новата културна политика все още е предимно в сферата на дискусиите, докладите, програмите и стратегиите, а делата почти липсват.
Всеобщото оправдание е липсата на пари…
Реформата и тук буксува на онова ниво, което позволява вегетиране на наследената система. Това води до упадъкът на последната и постепенното погубване на културата.
Не толкова фатална е липсата на пари, колкото ценностната криза и липсата на нови идеи.
В сферата на културното наследство ситуацията е най-трагична.
Тук реформа все още липсва и проблемите са най-остри.
Свидетели сме на невиждано разграбване на КИН на всички нива.
Наред с разрастналото се иманярство сме свидетели на множество злоупотреби в системата по издирването, опазването, изследването и популяризирането на КИН.
В разкопаните навред могили днес е трудно да различим кои са дело на иманяри и кои на археолози. Наред с изпотрошените от иманяри паметници виждаме и рушащите се гробници, плод на последните многобройни научни открития.
Противоречията между АИМ и НИПК и НЦМГИИ и музеите, както и между музеите и НИМ все повече се изострят.
Класическото оправдание "няма пари" вече не върви.
Явно липсата на средства няма да бъде решена от страна на държавата и е крайно време у тук да се даде поле за изява на новите икономически и обществени отношения.
Налице е несъответствие на наследената нормативна база с новата реалност, поради което тя остава само на книга. Новите икономически и обществени отношения се развиват анархично без адекватна регламентация.
Крайно време е частната собственост и частната инициатива да заемат полагащото им се място и да заработят в полза на обществото и в тази сфера.
Ето какво четем в доклада на СЕ за културната политика у нас:
"Други сектори като музеите и културното наследство са останали неприкосновени и изцяло откъснати от пазарните тенденции, само в полезрението на централната и местна държавна власт.
Това ли е единственото решение?
Не съществуват ли други начини за мениджмънт на музеите и на културното наследството?
Всички музеи в страната ли са от едно и също значение?
Не съществува ли йерархия в тяхната значимост?
Ясно е, че има музеи от национално значение, други са с регионално значение, а има и с местно и дори с по-ниска степен на значимост музеи.
Всички те еднакво ли заслужават да бъдат издържани?
Не биха ли могли някои от тях да се прехвърлят на доброволни организации, за да осигуряват те тяхното съществуване?
Не биха ли могли някои от тях, които са без особена значимост, дори да бъдат закрити?
Цялото ли културно наследство е ангажимент на държавата?
Трябва ли то изцяло да бъде собственост на държавата?
В много страни голяма част от културното наследство се притежава и стопанисва от частни лица, разбира се, при строго определени условия. Не могат ли, следователно, някои обекти от културното наследство да се прехвърлят на частни лица, фондации, асоциации или други граждански организации?
Тези идеи не означават, че културното наследство просто ще се прехвърли към пазара, а че ще дойдат нови хора с повече познание за положителните и отрицателни характеристики на пазара. Колективните усилия на тези хора ще запазят културното наследство като ценност на всички българи. В този смисъл подобни идеи носят духа на пазарните отношения и в същото време са по-ефективен начин за мениджмънт на културното наследство. Не можахме да разберем дали в момента изобщо текат някакви дебати по тези проблеми."
За съжаление в тази сфера като че ли няма и дебати.
По-скоро има само монолози от страна на консерваторите и реформаторите.
Първите твърдят, че реформата трябва да бъде в посока на още по-силни рестрикции и санкции, а вторите, че реформата трябва да бъде в посока на либерализацията в контекста на новите политически, обществени и международни отношения.
Ето как диаметрално противоположните позиции тук се оказаха фатални и досега обществен дебат за развитието на КИН у нас няма.
Важно е да изясним, че консерваторите и реформаторите са на всички нива на политическата, административната, обществената и научната системи.
Не случайно най-голям проблем за затваряне на глава "Митници" се оказа липсата на синхронизация на режима за движение на културните ценности с този на Еевропейския съюз.
Ставащото у нас и в тази сфера е свързано с културния шок и кризата в ценностната система на обществото.
В тази ситуация е много по-лесно да отречем онова, което не искаме и твърде трудно да посочим какво искаме.
Точно това се случва всеки ден около нас. Показателно е, че всички предложени до момента проекти за закони в областта на културнота наследство биват тотално отричани и в същото време остават без алтернатива.
Това е така, защото до момента няма консолидация на ценностите у нас. Все още не е ясно какво искат Българите.
"Факторите", доминиращи в днешното развитие у нас (които вече споменахме) обаче си имат свои цели и неотклонно ги следват. Те се възползват от ценностната криза и много ловко прокарват интересите си в създалия се вакуум.
В последно време в протичането на културния дебат все повече виждаме проявите на гражданското общество.
Културната сфера се оказа благодатна почва за неговото формиране и развитие.
Все повече отричането започва да бъде само предговор към онова, което се предлага или иска.
За съжаление тези процеси едва сега започват да се развиват в сферата на културното наследство. Първата силна проява на гражданска позиция и обществено отношение бе консолидацията на неправителствените организации против предложения (през 2002г.) от правителството проект на "Закон за паметниците на културата".
За съжаление тази консолидация бе само негативна. Отново виждаме само отрицанието без последващо предлагане на алтернативи. (Изключение прави алтернативния проект на "Закон за паметниците на културата" предложен от Асоциация АРХЕА).
Характерно за очерталата се ситуация са вътрешните противоречия в обществото и в частност неправителствените организации. Тези противоречия биват надмогвани в отрицанието и негативизма, но засега не могат да бъдат надмогнати в позитивна посока.
Това важи особено силно за творческите съюзи (масовите организации). В тях цари разногласие дори по основните принципни моменти.
Фактътът, че до момента няма консолидация по основните принципи и цели на реформата в сферата на КИН у нас говори еднозначно за кризата в ценностите и липсата на идеи.
В момента наблюдаваме как някои специалисти въздигат КИН в култ и са готови да му подчинят общественото развитие. Това е крайно но закономерно явление.
Страните в криза често отделят особено внимание на миналото си и неговите паметници. Те търсят в него или опора и решения на проблемите си или причините за своето нещастие.
Понякога в такива моменти културно-историческото наследство придобива далеч по-важно значение и застава в основата на възраждането на нацията и бъдещия и напредък.
В други случаи обаче то стои в основата на още по-голям регрес. Фетишизирането на КИН може силно да ограничи бъдещото развитие. Това важи особено силно, когато се касае за страни в преход с криза в ценностната система.
Другата крайна форма на отношението към КИН е неговото отричане. Това може да нанесе непоправими поражения на националната и културната идентичност. Духовното обедняване по време на криза е често срещано явление. В такива случаи от културните ценности се възползват прагматични вътрешни и/или външни сили, а културното наследство се превръща в стока.
Оптималното отношение е балансът. Той стои в основата на съхраняването на всяка обособеност и устойчивото и развитие.
Ако обърнем поглед към развитите страни ще видим, че те са намерили нужния баланс между културното наследство и съвременната култура в контекста на своето бъдещо развитие.
Приоритетът за тях разбира се е бъдещето, а миналото се разглежда в светлината на развитието.
Тук трябва да се разграничим от ставащото и да кажем спокойно, че нашата асоциация и в частност работещия по този документ екип нямат проблеми с ценностната си система, както и с целите и приоритетите си в сферата на КИН.
Ние сме нова структура и принципната консолидация е същностна черта на нашата асоциация. От тук насетне всичко последващо вече е въпрос на дискусия и конкуренция между различните идеи по отношение на конкретиката.
Ние съжаляваме, че многократните ни призиви към различни неправителствени организации за принципна консолидация по императивите на реформата в сферата на КИН и неговото бъдещо развитие останаха неразбрани.
Това наложи да мобилизираме собствените си сили и да разработим предложените на вашето внимание "Основни насоки" на "Стратегия за опазване и устойчиво развитие на културно-историческото наследство в Република България".
В тях сме заложили балансът между миналото и бъдещето, националното и глобалното, общественото и частното.
|
[