За първи път отварям тема тук и се чувствам малко неудобно, защото темата не е от хубавите и радостните – тези, които да накарат човек да се включи с удоволствие в дискусията.

Ето защо, не задължавам никого да отговаря или пък да се произнася по въпроса. Надеждата ми е, че като си го излея накъде, може и да се разтоваря. Може пък и да помогне...


Не знам какво ми става напоследък. Изгубих някъде оптимизма си, енергията, желанието да уча и откривам. За първи път ми се случва нещо подобно.
За съжаление (а не е ли “за щастие”?) знам от какво идва всичко, но няма как да променя нещата. В някакъв тупик съм – в задънена улица, от която има само един изход, който обаче не желая да достигна – прекалено ще е болезнено.
Нямам сили за нищо – нито за семейството, нито за приятелите. Най-вече за т.нар. приятели. До сега винаги съм им давала сили да се успокоят, да премислят нещата, да поплачат на рамото ми, да продължат напред... Сега аз имам нужда да поплача на нечие рамо, а ... около мен няма никой. Единственият човек, с когото мога да споделя, няма нужда от това точно в този момент. Само ще го натоваря излишно, а и той нищо не може да направи.

Как само искам да се завра някъде на тъмно, да се свия на кълбо, да запуша ушите си и да не ги чувам. Да не чувам гласовете на приятелите си, които все за нещо ми мрънкат, вечно са недоволни от живота си, вечно искат непостижимото и нямат мярка понякога. Разкъсват ме. Понякога ме карат да изпадам в ярост от глупостите им, но ако им го кажа - ще се обидят! А понякога ме карат да плача от мъка...

Искам да обърна внимание най-накрая и на себе си. Да помисля на спокойствие... да се нарева на възглавницата... да се изчистя от цялата тази кал, която се е насъбрала в мен.

Но... няма начин!
Имам задължения. Имам семейство, което има нужда от мен (особено единия). Имам работа, която не мога да зарежа...
А искам... така искам да махна с ръка на всичко и да изчезна. Да потъна в дън земя и никой да не може да ме открие.

Или просто искам да се чувствам обичана? Защото обичам, но отсреща май няма никой...

Уморих се. От другите. От себе си.


Нормална ли съм?

Защо мислиш че само ти си така ?
Но ако не се усмихнеш, не потърсиш компания на приятели на по бира след работа - кой ще го направи за теб вместо теб ?

UB40 !

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

ne si normalna. tochno kato men si.

Хей ,усмихни се!
Нормална си ,поздравявам те!
Позната ситуация,поправима обаче!
Егоизмът е човешки недостатък.Но ако го събудиш в себе си ще си изненадана ,колко неща могат да се променят.
Изисквай такова отношение , каквото си готова да дадеш. Трябват критерии,после е лесно.
Уморена си от неразбиране . Разбери сама себе си и се обичай.Така ще помогнеш и на семейството си и ти ще усещаш нещатат различно.
Щастието е в самите нас. Не го търси Отсреща. Според мен ти си силна и ще се справиш.



По морето преминаха тръпки...

Замисли се дали изобщо са ти Приятели, или просто познати, които те използват криейки се зад "Приятел"
Имаше една приказка за "Приятел в нужда се познава", да не говорим за песентта на спешен случай за :"Верния приятел"... ти май си точно в такава ситуация..


Къде ли съм ...?

Добре те разбирам, и аз понякога се чувствам така...Само дето моите приятели са различни от твоите, знам, че ще ме изслушат, пък и съвет ще ми дадат от добро чувство. И аз им отвръщам със същото когато имат нужда.
Поплачи си, поприказвай с нас, дано ти олекне...
А за обичта, ами и аз имам крещяща нужда от обич, ама защо ли не е като доматите на пазара, да отидеш и да си купиш, а то е толкова сложно.

Май в това ми е проблема - да се науча да бъда егоист. Толкова съм се пазила до сега, че вече не знам как се прави

А дали съм силна? Не знам. Времето ще покаже.

Ееееххх... де да беше любовта като домат....
Успя да ме развеселиш, благодаря ти!

Пак заповядай!
Знаеш ли, че когато ми е най-тъпо и не ми се става от леглото и не ми се започва поредния монотонен ден, си повтарям една мисъл на Хенри Милър, която в момента не мога да цитирам точно, но смисъла е, че когато иска да се гръмне го възпира единствено мисълта, че утре, утре може да се случи нещо, да срещне нова любов, нов приятел и той се отказва от мисълта за самоубийство заради това утре, което носи надеждата...Толкова простичко и хубаво казано.

Ах, надеждата....
Тя винаги умира последна.

Но в интерес на истината, не съм стигнала ЧАК до там.
Не вярвам и да стигна. Никога не съм харесвала хората, кото са готови да посегнат на живота си, само защото нещо в момента не върви. Това за мен е признак на слабост. Много е лесно да се гръмнеш. По-трудно е да останеш жив.
Знам, че ще дойде някой ден, в който всичко това ще е зад гърба ми, но сега...