Всяка година 2 дни преди рождения ми ден изпадам в криза . Аз и казвам "криза на възрастта" (е нямам още 30г.). Оплаквам се аз на една приятелка, че нещо не ми достига , нещо мъничко , но явно съществено за душевния ми мир, нещо което трябва да ми даде този допълнителен стимул поне да се заредя за 10 години напред. Тя ми отговаря: Какво повече искаш :имаш детенце , да ти е живо и здраво , съпруг , който те обича - сплотено и здраво семейство, интересна работа, приятели .....
И аз си мислех....добре щастлива съм , че ги имам до мен обичаните хора, работата, но кое е това мъничко нещо , което би "бутнало спрялата кола", което би ме заредило с потенциал за 10 години. И това ли е щастието ? Трябва ли да се чувствам гузна, че искам повече, и че то не ми достига , и че искам повече от живота (е понякога се радвам и на глътката въздух, даже се радвах че съм се събудила от упойка).
Споделете ......, наругайте ме ако искате, но кажете нещо!!!

Според мен е развитието. Прогресът, както се казва,
както в личен, така и в професионален план.

Бъдете високи!

не страдам от липса на промени в личния и професионален живот, има и напрежение, и много разнообразие ....обаче пак братче не достига.
Все си мисля че мога да поема още работа и задължения........сега си търся всепоглъщащото лично занимание...

mmm..da...i az biah taka...che i "po-taka"...i se usuvurshenstvash v profesionalen i "semeen" plan..i vse neshto ne stigashe...
e,vzeh che se vliubih v nai-nepodhodiasht muj...i sega oshte poveche neshta ne mi stigat...
hubavo e da iskash..i da se promeniash...Derzai...

VNIMAVAI KAKVO SI POJELAVASH.PONIAKOGA ME4TITE I JELANIATA SE SBUDVAT.

Tova e sindroma na ostarjavaneto.Ne 4e si stara, no se 4uvstva6 takava.
Nameri si podhodja6to hobi,mujete sa vajni , no ne sa vsi4ko!

Именно липсващото мъничко е това, което ни кара да се движим. Същевременно с това и да недоволстваме, че го търсим. Ако постигнем и него значи е дошло време да свиваме пашкула. Това не отговаря на представата ми за съвършенство. Не смятам и че ще ме зареди, по-скоро би ме обезсърчило. Обичам именно малките дразнители.
Мисля, че си suspicious mind, който се опитва да обясни сам себе си. Да се самоанализираш едва ли означава задължително да търсиш някаква нередност за изправяне.

Именно тези малки всекидневни дразнители ме карат да се чувствам жива и необходима някому, да имам малки цели, трудности и задачи за отмятане. Стъпка по стъпка да постигам набелязаните лични цели. Аз съм човек, който е амбициозен спрямо всеки и всичко в живота си. Винаги съм знаела и търсила по-амбициозен човек за съпруг , е естествено е че съм го открила, защото не мога да търпя този обикновен и опростен живот , при който размислите спират до това :има ли храна, има ли къде да се спи, има ли работа и веселие ? - значи всичко е ок!!!
Имам планове за години напред , за детето , за мен , в работата,....и винаги мога да си планувам живота, знам кое след кое следва....какво предстои....

Вътре във всеки от нас винаги има частица, която е само наша- не можем да я споделим с другите, защото за нея няма думи. (Думи има само за общите между хората неща, как да наречеш нещо, което го няма в никой друг!) Та тази частица, която ни кара винаги да се чувстваме малко самотни, малко неразбрани, тя ни изпълва с необясним копнеж, с едно състояние на духа близо до тъгата, с едно неспокойствие. Тези чувства никога не могат да имат нищо общо с щастливото ни обкръжение от любими хора, защото човек малко или много винаги е сам. Разбираш ли ме?

Когато Господ затваря врати, отваря порти.

ама не искам да си я призная...че може въпреки всичко да си самотен.Ох това израстване ме побърква.