Горене Изгоря душата ми сред пламъци нажежени и пулсиращи до бяло, оставяйки блестящи граници по обезобразеното ми тяло. Крещях, държах се за гърдите, но тя бе сбръчкана и изпепелена. Навсякъде личаха й следите, но душата ми бе вече умъртвена.. Оглеждах се наоколо за хора, за някой, който да помогне, но бях сам и стенещ от умора, а и едва ли някой щеше да се трогне. Надигнах се и дупката погледнах дори докоснах я с ръце, отпуснах се и се облегнах. Защо ли формата и беше на сърце? 27.10.'1999 3:55am

mnogo mi haresa

Трудно се живее с наранено сърце и наистина никой не може да ти помогне, а и както казваш кой ли ще се трогне. Струва ми се, че в този свят вече почти не остана място за чувства и останаха твърде малко хора, който могат да изпитат истинско чувство. Сърцата и душите ни са закърнели. Ампутирана ни е способността да обичаме истински и да бъдем щастливи. За това малкото хора, които са остнали способни на това, твърде много страдат, когато останат неразбрани. Бих искала да ти помогна.

Човек винаги е сам, независимо с кого живее, с кого излиза и колко хора има около него. Ако не намираш вътрешната си хармония, ако нямаш баланс и съгласие със себе си,...не очаквай от другите да ти дадат това. Ако ти самият не си щастлив, не можеш да дадеш щастие на друг човек както и да го получиш от него. Съжалявам - дано да не съм права!

Човек винаги е сам, независимо с кого живее, с кого излиза и колко хора има около него. Ако не намираш вътрешната си хармония, ако нямаш баланс и съгласие със себе си,...не очаквай от другите да ти дадат това. Ако ти самият не си щастлив, не можеш да дадеш щастие на друг човек както и да го получиш от него. Съжалявам - дано да не съм права!

Ако не си щастлив, защо да не можеш да дадеш щастие на някой друг. Не е ли някаква форма на щастие удовлетворението от това, че си направил някого щастлив. Ако не си щастлив не значи, че не можеш да получиш щастие. Ако предположим съвсем хипотетично, че в един момент всички сме нещастни, то тогава кой ще ни даде щастие?..

Имаше в един филм доста интересна идея за безумната любов. Беше сравнена с кибрит.Когато обичаш умерено, все едно палиш клечка по клечка, но когато отпушиш толкова сдържана страст изгаряш всичките клечки наведнъж. Това е безумната любов - един голям, но и толкова кратък огън. Но честно казано, въпреки , че могат да изгорят в него хората винаги го търсят.

Ако знам, че любовта ще свърши, ако знам, че тя ще се смали, ако знам, че гръм ще я прекърши, ако знам, че няма да боли, ако в нея дълго съм се лъгал, ако не оставя тя следа, ще я разруша до някой ъгъл и отново ще я изградя...

Не е страшно да изгориш сред пламъци. Та нали изгарянето е единственото което ни е предопределено от самото раждане. Страшното е когато си изтлял без никога да си горял. А има разлика Бога ми!

Не мога да изгася пламъчетата които припукват на краищата на пръстите ми. Вглеждам се в карминените им очертания и се чудя за кой ли път къде е кофата с вода и кога ли ще запомня къде я държа. Може би паметта ми не е като едно време... Кое време беше пък това? Не беше толкова отдавна май. Слънцето залезе и сенките се гонят по стената до мене. Прескачат се и се припокриват в неприлични пози. А може би само аз ги виждам така. А може би не е стена, а чудовището от сънищата ми като малък, което най-накрая идва за да ме изяде. Ааргх. Огънчетата изгаснаха. Приятни сънища.