|
Култура - Брой 6 (2578), 19 февруари 2010
Когато подкарах колата си онзи ден към Стара Загора, изведнъж си дадох сметка, че правя това за дванадесети път през последните два месеца. Защо го правя? – беше съвсем логичният ми въпрос. Светкавично си отговорих: ами защото ми е интересно. Дори твърде интересно, иначе не бих пътувала, стояла там няколко часа, през които разпявам десетина певци и с търпеливо състрадание изслушвам всичките им терзания, присъствала на една репетиция или спектакъл, за да се върна късно през нощта, въпреки тринадесетте си часа лекции на следващия ден, въпреки мъглите, снега и поледиците по магистралата и въпреки огромния дизелов апетит на колата ми. А какво чак толкова интересно за мен има в Стара Загора? – има опера. Опера, за която твърде рядко се пише, като изключим старозагорските медии. Има спектакли – истински, живи, млади, спектакли, изиграни с много ентусиазъм, но и с висок професионализъм. Тези спектакли, уви, са безкомпромисно пренебрегвани от софийската музикална критика, но да се надяваме, че това би могло да се промени.
За последен път бях там на 28 януари за спектакъла на „Мадам Бътерфлай” от Пучини. Сякаш за да бъда опровергана в това, което написах по-горе, на същата дата Старозагорската държавна опера стана носител на една много ценна награда – „Златна книга” за завоюван висок престиж и обществено признание и за принос към българската култура. Напълно заслужена, по мое мнение, и един бърз поглед върху репертоара и артистичния състав от последните няколко години би бил достатъчен. Да не говорим за това, че всеки път заварвам пълен салон, а публиката реагира на действието изключително топло. Гледах премиерите на „Кармина бурана” и „Дон Жуан” на античния форум Августа Траяна, гледах „Мадам Бътерфлай”, „Любовен еликсир” и „Макбет” в театъра, бях на концерти... Мисля, че очевидният прогрес на операта се дължи до голяма степен на водещата тройка, която се оформи през тези години: директорът Веселин Стойков, режисьорката Нина Найденова и диригентът Диан Чобанов. Към тях трябва да добавим и сериозната работа на хормайстора Младен Станев. Млади хора, ерудирани, с широко мислене и със завидна безкористност в желанието си да направят и да поддържат високо ниво в театъра. Голяма част от артистичния състав – както солисти, така и артист-хористи – са също във възрастта до четиридесет години. Бих искала да спомена някои от имената на солисти, които четем на афишите: Елена Баръмова, певица с ексклузивен глас и забележително актьорско присъствие, Мариана Цветкова, сопрано с международна слава, Петър Данаилов, харизматичен във всяка своя роля, Веселин Стойков, който незнайно как успява да бъде директор и певец еднакво успешно, Марк Фаулър от Австралия, който направи от операта в Стара Загора свой дом, Линка Стоянова, Радостина Николаева – ще спра дотук, защото списъкът е дълъг.
Това, че театърът е ръководен с интелигентност и артистичност, се вижда и в продукцията му. Репертоарът включва опери, които ще намерим във всяка „Книга за операта”, предназначена за широката читателска публика. Немалко диригенти и режисьори са отъркали ръцете си в тях, но тук те изглеждат по съвсем друг начин. „Макбет”, „Мадам Бътерфлай” и „Любовен еликсир” са все заглавия с напълно забравими в повечето случаи сценични реализации, но Нина Найденова ги сервира на публиката с елегантна пикантност и съвършено нов вкус, при това, без да променя съставките им.
Наред с екстравагантни постановки, като „Кармина бурана” и „Дон Жуан”, в които постановъчната група и солистите са напълно утвърдени артисти, директорът и неговия екип не се колебаят да поканят млади, според някои – дори неопитни – певци и да им поверят отговорни партии. Ето един пресен пример: „Бътерфлай” на 28 януари беше изпълнена изцяло от студенти на НБУ – магистранти, бакалаври и курсисти. Спектакълът беше изключително успешен, колкото и учудващо това да звучи на тези, които познават трудностите на този шедьовър. Голяма част от публиката дори не разбра, че са студенти. Неотдавна друга група от НБУ имаха възможност да изпълнят там няколко пъти „Вълшебната флейта” от Моцарт, неведнъж са били организирани и концерти на студенти – а за да дадеш зелена улица на най-младите, е нужна сериозна доза смелост. В театъра се организират често майсторски класове, водени от изтъкнати музиканти, като Анна Томова-Синтов и Барбара Фукс, което си е чиста революция за по-закостенелите.
Истина е, че съвсем не крия пристрастието си към този оперен театър. Истина е също, че ми се иска публично да честитя „Златната книга” на колегите си и да им пожелая „лек път” нататък, въпреки всички трудности. Но не за това става дума, а за така рутинното ни високомерие на столичани, на които и през ум не минава мисълта за жертвите, които се правят в името на нещо с мухлясалото прозвище „изкуство”, за унизителния бюджет, с който т. нар. провинциални театри не само се справят, а някак си успяват да постигнат високо ниво, за факта, че именно те дават работа на най-младото поколение – нашите деца и студенти. И лошото е, че тези спектакли се посещават, често на тях се гледа с немалко завист, но никой не си прави труда да напише няколко думи в столичната преса.
На 25 февруари ще има нова премиера в Стара Загора, този път на операта „Капулети и Монтеки” от Белини. Режисурата е на професор Павел Герджиков, а солистите ще бъдат пак между тези, които гарантират високо артистично ниво. Дано този път събитието бъде забелязано.
Наталия Афеян
|
