|
Големият стар вълк вървял през гората и се озъртал настървено за нещо за ядене, защото съвсем буквално умирал от глад. Бил готов да яде дори врабчета, стига да може да ги улови, но не можел. Защото бил вече много стар, мъчели го артрит, ишиас и ревматизъм, страдал от хемороиди, простата го алармирала, имал сърцебиене и високо кръвно, а от глад червата му къркорели като гръмотевична буря и му била паднала кръвната захар, та се влачел през гората като насън.
– Здрасти, кумчо! – стреснал го бодър женски глас.
– Здрас...ти? – в пълно недоумение отвърнал като ехо вълкът. Пред него стояла и се усмихвала Червената Шапчица.
– Аз я! – все така бодро отвърнала тя. – Що да не съм аз?
– Миииии знннн...ам ли – припелтечил вълкът – Изненада ме. Къде си тръгнала така сама през гората?
– При баба. Обеща да ми направи от любимите ми курабийки с мед и канела.
– А така! А ти не й ли носиш нещо в кошничката? Майка ти не е ли опекла питка?
– Да бе, питка... Майка ми да не е луда да меси тесто с маникюра! И къде я видя тая кошница, това е дамска чантичка. Много е куул, щото е от Версаче.
Вълкът това с чантичката много не го разбрал, но за да запази достойнство и да не се излага пред младежта си замълчал тактично. След кратък размисъл казал:
– Виж сега, съжалявам, че ще ми се наложи така да те разочаровам, но днес курабийки няма да ядеш. Понеже майка ти не е изпекла питка, нито носиш гърненце с масло, а аз съм гладен като вълк, затова трябва да те изям. Така правят гладните вълци.
– Ехаааа, кууууууул! – възторжено възкликнала Червената Шапчица. После се замислила, постояла така и продължила – Само че... никоя от приятелките ми няма да повярва, че съм била изядена от истински вълк. Може ли да си направим селфи двамата? Моля те, Вълчо, моля тееее...
И селфито не му било твърде ясно, но пак от съображения да не се излага вълкът се съгласил неохотно. А и сърце не му дало да откаже на такава молба.
– Може – рекъл малко троснато – ама по-бързо, че съм гладен и хич не ми е до селфи.
– Супер! – изчуруликала тя, бръкнала в чантичката и извадила новия си розов смартфон с пет инчов тъчскрийн със светодиона подсветка и осем мегапикселова камера.
– С „Андроид“ ли е – шумно преглътнал вълкът.
– Не, Майкросфт. Много е тъп, но камерата е добра – отвърнала Червената Шапчица и започнала да снима. – Ела тука сега – щрак – Ама хич не си фотогеничен, усмихни се малко де –щрак – Сега ме прегърни – щрак – Направи страшна гримаса – щрак – Не ти се виждат добре зъбите – щрак – Протегни лапи сега към мен, все едно искаш да ме сграбчиш – ЩРАК!...
Когато нащракала 147 кадъра и най-после спряла да снима, защото на телефона му се запълнила паметта, вълкът вече бил на ръба на хипогликемична криза. Едва стоял на краката си, долната му челюст треперела, а от носа му се точел предателски сопол и му влизал в устата. Жалка картинка...
– Готова ли си? – попитал вълкът – Крайно време е вече да почвам да те ям!
– Да, Вълчо, готова съм. Можеш вече да... СТОП! Чакай! Ами че аз нямам сефте, как така ще ме ядеш? Приятелките ми ще ме скъсат от бъзик дето си ме изял без сефте.
– Какво сефте бе, момиченце? И какъв е тоя речник, какво значи „бъзик“?
– Ми не съм правила секс бе, Вълчо, девствена съм още. А „бъзик“ значи че ще ми се подиграват до второ пришествие – обяснила Червената Шапчица бавно и отчетливо, като за бавно развиващ се.
– Чакай чакай! Ти на колко годинки си, че да си правила секс?
– Ми на петнайсе съм, още съм малолетна и затова не съм правила. И понеже наоколо няма никой друг... – Червената Шапчица направила пауза, притрепкала с дългите си мигли, свела поглед към земята и започнала да рови тревичките с носа на червената си лачена ботичка с единадесет сантиметра ток – ти дали не би бил склонен да направиш това за мен, а Вълчо? – и го погледнала така умолително, че на вълка мигом му омекнали краката, дали просто от глад или от този жален поглед – така и не станало ясно.
– Да не съм луд! – опомнил се бързо вълкът – Ми че ти си още прокурорско гадже, ще има да ме влачат пак по съдилища...
– Няма бе! Ти пък колко си страхлив. Нали ще ме изядеш после, аз няма да се оплача от теб. А и наоколо няма жива душа, никой няма да те издаде. Хайде бе, Вълчо, хайде бе... – и отново притрепкала с мигли.
Вълкът я изгледал внимателно от главата до краката. „Гледай ти! – помислил си той – Лачени ботички, чантичка от версанезнамсикакво, смартфон, лъскави парцалки... Много се замогнаха тия червени шапчици. А уж на нас ни е дебел вратът. Ама и на мен ми се усмихна съдбата. Такава оферта не е за изтърване – хем ще се позабавлявам, ще смажа малко старата шпага, хем и после хубавичко ще си похапна крехка мръвчица. И каква е сочнааа – като оная французойка с валчестото дупе, която пееше на телевизора в горския бар онази вечер. В тоя пущинак никой няма да ме види, а и всички веществени доказателства ще бъдат старателно оглозгани. Какво още чакаш, Вълчо?“
– А беее... – колебливо започнал вълкът – то не че съм страхлив, ама нали вече съм регистриран и каквото и да се случи в гората, фантетата първо мен търсят, та затова трябва да съм предпазлив. Но щом ти така поставяш въпроса, просто не мога да ти откажа.
Червената Шапчица само това чакала. След няколко секунди двамата се търкаляли в меката трева. Когато свършили, Червената Шапчица погледнала вълка с блеснал поглед и казала:
– О, Вълчо! Не бях и предполагала, че може да е толкова хубаво. Нима ще ме оставиш така, само с един път? Хайде още веднъж, моля те, Вълчо, моооля теее...
Вълкът охотно се съгласил, защото и на него също много му харесало. После потретили, почетвъртили, решили и да попетят, но... Вълкът имал напреднала миокардна исхемия, старото му уморено вълче сърце внезапно прихлопало неритмично и спряло завинаги. Червената Шапчица спокойно се изправила, събрала си нещата и отишла до близкото ручейче да се поизмие. Сигурно щяла да си тръгне спокойно и да отиде при баба си, за да яде курабийки с мед и канела, ако цялата случка не била тайно и мълчаливо наблюдавана от невестулката, скрита на един дебел клон. Тя била таен доброволен сътрудник на полицията, или с други думи – отрядник. Невестулката притичала и казала на сойката, сойката литнала и казала на мечока, който тогава бил избран за горски шериф. Пристигнал мечокът и задържал Червената Шапчица до още топлото тяло на мъртвия вълк, както се казва – на местопрестъплението. Завел я в горския арест и след два дни следствие я изправили на съд.
Съдия бил бухалът, уважаван в цялата гора заради своята мъдрост и справедливост, а язовецът, лисицата и гарванът били съдебни заседатели. За служебен защитник назначили свраката, защото Червената Шапчица си нямала адвокат. Както си му е ред, мечокът предявил обвинението – предумишлено убийство чрез разюздан секс. Такова било неговото тежко заключение. Дали думата на защитата.
– Уважаеми господин съдия, ваша чест, уважаеми дами и господа съдебни заседатели – любезно започнала свраката – Погледнете моля ви това невинно малолетно момиченце. Погледнете я, да, погледнете. Може ли според вас това крехко създание да бъде хладнокръвен убиец?
– А беее... – покашлял се бухалът – колежке, то вярно че е малолетна, вярно че изглежда невинна, ама от понеделник насам единайсти вълк...
Всеки миг, в който не правя това, което желая, не живея, а просто бавно умирам.
|
