Ся, да са разберем, да ва предупредя, да не кажете после "квой тва тука, кви са тез глупости"...

Понеже слънцето силно напече, понеже пролетта нахлу безпардонно и понеже мине ли марта, недей да чакаш силни ЕнтЕлЕктОални способности у виртуалите тука, коит и без тва не обичат твърде да ЕнтЕлЕгЕнтничат по въпросите на секса ( те обичат най-вече да го правят, а за тва мозък са не иска)

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от eooa на 23.03.12 19:45.

е дълго, мацко - разкажи с две думи?

Всъщност бащата на психоанализата се е оказал именно тази искра, от която пламва заличаващият индивидуалното своеобразие на човека пожар на спазматичната мегасексуалност, известна с (почти) невинното прозвище сексуална революция. По същия начин малко по-късно Хитлер се е оказал искрата, подпалила пожара на истеричния ултранационализъм в Европа и голяма част от останалия свят.

Може би поне част от доводите на Фройд имат научна стойност - мнозина мислят така и вероятно (поне донякъде) са прави, - но той проявява покъртителна безотговорност по отношение на най-важното; не си дава сметка за последиците от предизвикването на една масова фиксация (в случая върху сексуалността) в един все по-обобществен свят.

В своята автобиография К. Юнг споделя за амбицията на Фройд да превърне сексуалността в догма. В случая не ме интересува дали последният го прави от тщеславие и/или заради своята собствена фиксация върху сексуалността; важното е, че той е бил обладан от демона на безапелационната вседоказателственост на вулгарния сциентизъм (вярване във всесилието на науката), неизбежно завършващ с опит за изобретяване на теория за всичко. В случая с Фройд всичко в човешкото поведение, в това число и езиковите грешки, има своето чисто сексуално обяснение. Аргументът, разбира се, е прост, също като теорията (нали е предназначен за масова употреба!):
Всяко човешко действие е подчинено на сексуални мотиви, защото:

1. сме сексуални - сиреч имаме полова идентичност,
2. която е, простете ме за израза, либидно производна - т.е. винаги е свръхегоцентрична!

Този прост и откровено брутален подход, разбира се, е свършил работа - и то каква! Едва ли и самият Фройд е подозирал, че старателно пропагандираната - именно пропагандирана, а не обосновавана! - догма на сексуалността ще се вкорени в съзнанието на днешния човек до степен, надминаваща и най-смелите му очаквания.

Дори Юнг, който твърди, че не е съгласен с Фройдисткия пансексуализъм, хлътва именно във Фройдовия, а не в нечий друг, капан на преекспонираната сексуалност; в тълкуваните от него сънища в не по-малка степен, отколкото при Фройд, присъстват фалически символи! Нещо повече: образите, които бълва неговият вдъхновен от страха от Бога/Бащата налудничав витализъм, са толкова брутално сексуални, че теорията му за колективното несъзнавано, вместо да се превърне в алтернатива на Фройдистката индивидуално предсъзнавана и подсъзнателна сексуалност, като каквато е замислена, безапелационно я потвърждава; и Юнг, както Фройд, сякаш иска да ни каже, че във въображението ни - независимо дали то е индивидуално оформено или представлява продукт на натрупваща се колективно несъзнавана информация - (почти) няма място за нищо друго, освен за сексуални фантазии!

Невероятно, но днес Юнг е значително надминат в изобретяването на сексуални фантазии от повечето наши съвременници! От архетипичните образи на мъжа и жената, доминирали съзнанието на човека по времето на Фройд и Юнг, днес не е останала и следа! От завоевател мъжът се е превърнал в сваляч, а жената се е преобразила от съблазнителка в нимфоманка!

Развитието на сексуалните отношения в наше време не само преобръща ролите на половете - правейки мъжа все по-пасивен, а жената - все по-активна, - но и (което е същественото) метастазира и разлага сексуалността до степен, правеща възможно експлозивното легитимиране на пансексуалността през асексуалността и дори - представете си! - през изявената антисексуалност с ярко изразен пуритански привкус!!!

(СЛЕДВА)

Няма пък! Чети и повръщай от главоболие! Или пък не чети и ходи да чукаш!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

а да пия едно може ли?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

та белким някой разбере темата и без главоболие.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от Пcyвaч на 23.03.12 20:26.

В модерно преекспонираната сексуалност нямаше да има нищо лошо, ако тя, поради безразборната истеричност на сляпото си самоналагане, не бе унищожила собствената си основа - метасексуалния контекст, направил възможно експлозивното й експанзиране.

Повече от невероятно е, но въпреки това вече е все по-явен социален факт, че преувеличената - и затова все по-деформирана - сексуалност в наше време, в сравнение с тази в предмодерните времена, паразитира не върху друго, а върху т.нар. романтична любов, която и до днес (кой знае защо?!) продължава да се смесва със сексуалното преживяване.

Представете си някаква сегашна версия на Дон Кихот, който находчиво извършва симпатични глупости в чест на Дулсинея, нямаща никаква или почти никаква стойност като сексуален обект! Той изобщо не се интересува от това дали в съвместния свят на другите, в който не участва (светът на отминалото рицарство), тя е красива или не - в неговите очи, разбира се, в красотата й не може да има и капка съмнение, - стига и другите - тези, които не притежават духовния взор на собственото му метазрение - да признаят това!

Колцина в днешно време биха си позволили лукса да харесват у другия - особено в началото - нещо, което прекрасно знаят, макар и да не признават, че изобщо не съществува - собствената си идея за него/нея? Колцина биха дръзнали да се подложат на всеобщия присмех на обществото в името на сексуален обект с никаква или почти никаква всепризната псевдостойност? Във всеки случай броят им не би бил много голям. Няма кой-знае колко много уважаващи себе си сексуално активни днес, които да обръщат внимание на метасексуалния контекст на сексуалността, а именно - на романтичната любов, при която точно определен човек има съдбоносно значение за теб без оглед на качествата му като сексуален партньор и дори (защо не?) в изцяло платоничен смисъл!

За разлика от пряката сексуалност, метасексуалният контекст на сексуалността или романтичната любов е статична представа за другия, която с голяма степен на вероятност не съвпада в много свои аспекти с това, което другият вдействителност (в очите на неутралния наблюдател) е. Другият просто има незаменима (и затова неизмерима) стойност за теб и често пъти това няма нищо общо с пряката сексуалност. Другият може да те е впечатлил с някакви свои вторични полови белези -

лице,
глас,
походка... -

и заради този дребен метасексуален детайл от неговата/нейната фасада ужасно да го/я харесваш, но това изобщо не означава, че ще направиш и следващата стъпка и ще опиташ да превърнеш този човек в свой сексуален партньор/обект! Нещо повече: ако наистина си романтик в Дон Кихотовски смисъл, ти ще държиш да останеш в преддверието на сексуалността, съхранявайки уникалната си представа за другия, която би била отнета и жестоко тривиализирана в оргията на винаги обезличаващата, защото е типизираща и затова - уеднаквяваща, пряка сексуалност!

Романтикът - и в частност романтично влюбеният - е по-склонен от всеки друг да казва на черното бяло, защото може да си го позволи, устроен е, да го прави. Той/тя смело гради въздушни кули, без ни най-малко да се интересува, че светът се разпада, защото неговият/нейният свят няма много общо с този, другия, съвместния свят на адекватно актуалните други, сред които, може би, е и обектът на неговата/нейната романтична любов!

Романтично влюбеният е в мир със себе си и света, защото въобще не се интересува (или се интересува твърде малко) от света на интерсубективното си настояще и ролята, която се очаква да играе в него. Неговата/нейната любов е романтична, а не прагматична, защото е любов на идеята, а не на делото, на илюзорно реалното, а не на реално постижимото.

(СЛЕДВА)

Няма бе! То продължението не е ено... много са... полюциите цела нощ ша следват!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

да речем, че от един псувач, друг коментар ако чуйш, ша е некоя тлъста псувня

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

За разлика от романтично влюбения, сексуално активният изразител на пряката сексуалност е подчертано прагматичен и (почти) винаги адекватен. Той/тя знае, че и в секса, както и във всичко друго на този свят, трябва да се върви докрай и - което може би е по-важното - да се воюва. Изразителят на пряката сексуалност също изпитва романтична любов, но в неговия/нейния случай тя е само прелюдия към (и затова придатък на) сексуалната самореализация. Той/тя, също както романтично влюбеният, вярва в идеята си за другия; разликата е, че за прагматично влюбения тя не е статична, а бива подлагана на непрестанно съпоставяне и коригиране в съответствие с неизбежно отклоняващото се от нея поведение на другия...

И накрая, нека отново да се върнем към популярната пацифистка максима Правете любов, а не война!.

Повърхностно погледнато, тя върши работа, защото поне предлага замяна на милитаристичната война с нещо друго. Проблемът е, че това друго, правенето на любов (пряката сексуалност), ако не се съпътства от изпитване на любов (романтичното или някакво друго чувство на привързаност към другия като човек, а не само като сексуален обект), също е война, пък макар и не милитаристична. Проблемът е, че в живота романтиката и прагматизмът често драстично се разминават и затова в много случаи ни се налага да избираме помежду им. Днешният човек вече е направил своя избор; той е непоправим прагматик - вкл., разбира се, и по отношение на своята сексуалност.

Прагматизмът, разбира се, има много предимства, най-важното от които може би е избягването на страданието и болката. Парадоксално, но сякаш именно то е и най-фаталното му проклятие - проклятие, за чийто днешен триумф в немалка степен са отговорни всевъзможните

психоаналитици,
социални инженери
и пропагандатори на балансираната (и затова актуално адекватна) умереност в чувствата!

Да, избягването на страданието и болката носи успокоение, но единственият известен начин, по който то може да бъде постигнато, е упойката! Тя наистина намалява страданието и болката, но - уви! - едновременно с това прави безчувствено това, което ни боли, лишавайки ни от удоволствието да го усещаме.

По същия начин ние, днешните хора, сме прагматично упоени и - тъкмо затова - все по-безчувствени. Може би една от основните съставки на тази упойка е взривилата своя метасексуален контекст, спазматична мегасексуалност на нашето време?...

(КРАЙ)