Егати колко ти се кефех до сега...
Ама и ти изтрещя...
Как беше? Всеки има срок на годност.

Очевидно е, че става въпрос за гледна точка. От моята камбанария - да, мога да променя някои неща в себе си, заради жена, ама чак аз да се променя - Ъпрусд. Да речем, че съм осъзнал отдавна илюзорната ценност на наградата като жена и не съм готов да си направя харакири за да я получа посмъртно.

Вместо това повярвах в друга философия, че на света има хора, които са в синхрон без "обучение и превъзпитание". С повечко настойчивост и малко късмет рано или късно ще ги срещнеш.

И за да илюстрирам малко сухия разказ, ще го оцветя с една случка. Преди време имах едно гадже, по което много си падах. Даже заживяхме заедно една-две-три години..или четири бяха. Както и да е. В един момент у таз девойка занастъпваха едни промени. Неусетни такива. Почна да готви паниран карфиол....

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от _Brave_ на 14.01.10 17:34.

Не съжалявам за нищо. Не съм се провалила аз, защото поне бях готова да си плащам за гяволъка и да си понеса последиците от закъснели решения. Както и да е. Силата на човек е не в това никога да не пада, а да става всеки път след като падне. Аз съм си на краката и на земята. Питах как е при другите. Имаше и такива, които съвсем човешки споделиха. Другите се забавляваха, но забавляваха и мен.

Закачих се за теб, ако това беше опит за обобщение.
Аз пък направо завиждам на някои от вас, че сте толкова категорични ... Аз не мога, в толкова каши съм се забърквала и на такива истории съм се нагледала, понякога напълно лишени от моята логика, че вече не знам кое е правилно и кое не. Навремето съпругът ми каза, че нямал нищо против и любовник да си имам, и двама, ако искам, само и само да не се развеждаме. Има и такива хора. И други познавам, които предпочитат да живеят в блажено неведение, вместо да си развалят семейството. Или неведението е само привидно. Тук не намеквам за конкретни персонажи от тази история, просто искам да кажа, че хората са толкова различни и неприемливото за едни е приемливо за други, и прагът на поносимост е различен, за здравия разум да не говорим...

Една бивша ме обвиняваше че оставям разрушени крепости след себе си (това без да съм се женил, развеждал или да имам деца)... колкото и да не ми се иска, има някакво право... къде свършват раните и започват труповете не знам.

Хората могат да вярват в напълно противоречиви неща без това да е някакъв проблем. Да практикуваш нещо и да го заклеймяваш публично е още по-обичайно.

Кефиш, браво!

И какво стана; тя напусна сектата, разделихте се веднага или кретахте на компромис известно време?

Само не знам как ще се чувстваш ако, когато умреш, срещнеш господ и разбереш че тя е била права... ;-)

Твоята лична мотивация каква е да останеш в брака?
Имам деца. Разбирам се със съпруга ми. Живея нормално и спокойно с него. Той е чудесен човек, но не съм влюбена в него!
Има разлика м/у избор и предпочитание.
При мен е предпочитание.

Което изначало е дълбоко неморалното и лъжовното
Доколкото разбирам ти имаш поне 2 брака, като по време на първия си имала извънбрачна връзка. Това какво е? Почтено и честно? Или просто сега, когато нямаш извънбрачна връзка и не ти се налага да лъжеш никого, намираш за особено оригинална максимата за клоните. Не гледам Survivor и не споделям тази житейска мъдрост, или поне не я лепвам като етикет на всяка подобна история. Пусне клона - страшна жена, силна, борбена, смела, честна и т.н. Остане на клона - нечестива овца. Страшно е елементарно.

Едит: Специално изчетох и другите ти постове, че търсиш "своя човек", че още обичаш другия, страдаш по него, въпреки че неговата постъпка те е наранила, че брака няма любовно бъдеще или така вярваш. Това са прекрасни стремежи и всеки има право на това.
Не мога да разбера чувствата си. Не какво чувствам, а ЗАЩО.

Може би ако ти беше продължила плановете ви сърцато, нищо че той се е уплашил, без него, заради себе си, нещата щяха да са различни между вас?
Може би, но моята представа за човешките взаимоотношения се основава на взаимност. Като я няма и аз губя интерес.

Ами, точно този дългогодишен мазохизъм не ми е понятен.
Как може двама души да кютат с десетилетие в безлюбовие, все едно че няма никакъв проблем?!
Как може да обичаш и да не искаш любимият човек да е с теб, да се събужда до теб, да не пропуснеш важните моменти в живота му, да можеш да го държиш в обятията си когато пожелаеш? Не една, не две, пет, десет години... Това при краткия ни живот ми се струва огромно разхищение?!
Ти чувстваш ли се удовлетворена от това разкрачено, двояко положение?
От огромното опровержение на този човек, че те обича?
Вече сме 21 век и няма сила, която да попречи на двама души да бъдат заедно, освен ако не говорим за талибаните или за Мумбай, където ги женят шестгодишни, или ги дерат живи за прелюбодейство. Кое на твоя човек му попречи да бъдете заедно?
Кое на теб ти попречи да потърсиш щастието на по-къса дистанция, не толкова непосилно дълго, да се опиташ да превържеш раните, вместо да ги прихлупваш с влажния парцал на "емоцията" отгоре?
След като те е предал, къде е любовта, освен в думите?
Как може десет години да се събуждаш до друг и това да не ти причинява болка, да не се опиташ да промениш нещата, ако трябва - да ги взривиш?
С какво такова устройство на живота е полезно за едно дете - с лицемерието ли? Ако те обича, човекът сигурно би приел не само теб, но и детето ти. А маргиналният съпруг на хартия с какво би бил по-малко баща, ако ти споделяше живота си с друг? Ако те е обичал (съпругът, де), в което малко се съмнявам, как не ти е било обидно да го държиш на колене толкова време, само и само да те задържи наблизо?
Със сигурност знам, че ако една любов е останала неосъществена по този начин, то е не защото човекът не е можел, а защото не е искал. За мен всичко това щеше да означава една огромна лъжа и сигурно бих рухнала.
Когато се случи на мен такава раздяла, заминах на 3 хиляди километра оттук.
Естествено е падението да е огромно, да се усеща във всякакъв смисъл опустошен, до степен да се чувстваш мъртъв, с празна душа. Обаче как се понася такова усещане с години?! Откъде този душевен ресурс, без да те подкопае като човек, като личност? Поне психолози и учени по мозъка (доколкото може това чудо да се опознае) твърдят, че загубата на близък, любим човек (вкл. развод) е най-разрушителния възможен стрес, който можем да изпитаме. С огромни последствия за здравето и психиката, нямащ равен, освен войната.
Е, при мен бягството се оказа успешен тест. Отдавна сме заедно. Който иска, чувства и вярва в себе си, намира начин да бъде щастлив - аз мисля така.
А това, че някой някому е позволил да лапа "жива емоция" десет години и да си мести (любовта) от единия в другия крачол, е само заради малодушието на донора.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите