Я пак за анорексията и анорексичките: / Контакти / Говорим си за секс

Ох, какво да ти кажа, не бих се оправдавала, ако друг ми го беше писал това, съжалявам, че точно теб съм разочаровала, но невинаги съм в състояние да пускам захаросани крем-карамели, само защото така ще се хареса на всички. Просто познавам хора, които преди да умрат, са ставали кожа и кости, без каквато и да било възможност за избор, или да променят това! И диагнозата им не е била анорексия :(

Колкото до мнението ми, още при първо търсене без никакво усърдие попадам на изследователски материали, които го потвърждават с още по-категорична "безсърдечност". Ще копирам целия текст, тъй като ми се струва, че е наистина нещо отвъд никому ненужните милозливости, а и доста се отдалечава от задявката в заглавния постинг, че, видите ли, мъжете били виновни за девичите самоубийства.

Анорексия през юношеството

Развилата анорексия девойка по свой особен начин се противопоставя на родителите си. За нея обичайното за юношеството оспорване на всичко (някои такива девойки вече са били трудни бебета, други създават проблеми през пубертета си) не е достатъчно и тя директно заплашва родителите си, че ще умре, ако нищо не се промени.

Анорексичката вече не може да понася отношенията, които поддържа с близките си и които често се основават на откровен шантаж: „Щастливи сме само ако и ти си щастлива." Родителите нерядко са направили „всичко" за дъщеря си, което обяснява по-честата проява на въпросния симптом в заможните среди, където за децата „се прави повече".

Девойката сама се опитва да разбере причините за поведението си. Защо се плаши толкова от мисълта, че може да напълнее? Защо смята, че хората ще я приемат само ако тялото й прилича на зле облечена тояга? Но тя не може да намери отговора на тези въпроси дори ако успее да ги формулира така ясно, защото отговорът е от областта на несъзнаваното и ще дойде само ако девойката приеме да си каже: „Не желая и не мога да стана жената, която те очакват и от която се нуждаят, за да се представят като добри родители. Мога да бъда само тази, от която те се срамуват и която ги излага като „лоши родители".

Любопитното в случая е, че в реалния живот това дете често е много покорно, послушно и мило с родителите си; жестоко е единствено неговото несъзнавано, което го кара да стига дотам, че да е готово no-скоро да умре, отколкото да им достави удоволствие, като прибави още няколко килограми към теглото си.

На въпроса: „Защо се страхуваш да понапълнееш?", анорексичката неизменно отговаря: „Защото не се чувствам добре, щом надхвърля четирийсет и две кила." А ако разговорът с нея продължи, неизменно се стига и до следния отговор: „Бих искала никой да не ме вижда, бих искала да бъда прозрачна, тоест да бъда там, където съм, без някой да ме вижда." Но не смее да добави: „Без някой да ме желае." Какво толкова й е сторил чуждият „поглед", та да не може да го понася? Тя просто е прочела в очите на майка си, а понякога и на баща си до каква степен животът й ги засяга лично и доколко тя е „всичко" за тях. Едни и същи обстоятелства правят момчето „анорексично" в областта на учението, а момичето - на тялото. Но всяко превърнало се в единствен „обект" за родителите си дете сигнализира по свой начин дискомфорта си и отказва да продължи нататък, ако не му бъде върната свободата.

Тъй като не яде нищо, анорексичката отслабва дотолкова, че действително става почти невидима: ръцете и краката й са като клечки, тялото й е плоско и безформено като на дете и всичко това е прикрито под широки, удивително безполови дрехи, момичето довежда до отчаяние всички около нея. Те толкова „биха искали" да изглежда другояче...

Докато пренебрегва и направо малтретира своето запазващо детската си форма тяло, цялото либидо (енергия за живот) на анорексичката се натрупва в главата й. Тя става

изключително интелигентна, първенец е в класа си, но се чувства отчайващо самотна в битка, която сякаш никой не разбира... С изключение може би на някой психоаналитик, когото посещава скришом от близките си и на когото бързо разкрива, че е притисната между своето желание да живее и ТЯХНОТО... Тя ще бъде спасена, когато разбере, че не в това се състои свободата и че дори смъртта няма истински да й принадлежи, тъй като ще я е избрала само заради ТЯХ... Като напълно безпристрастен слушател, който не проявава никакво видимо желание да я види изцелена, терапевтът пръв ще й позволи да излезе на открито и постепенно да събере парчетата от своята пожертвана на родителското желание младост.

Значи анорексията в крайна сметка представлява преекспониран отказ на дъщерята да се подчини на също толкова прекалените изисквания на родителите?

Да, може да се заключи, че е така, както и да се каже, че най-добрият родител не е този, който очаква това или онова от детето си, а който сам изживява собствените си желания и не изпитва потребност да ги осъществява непременно чрез дъщеря си или сина си. Като оставим настрана случаите на анорексия, всички ние можем да цитираме много примери на момиченца, които навлизат в пубертета с вече доста накърнена свобода и с чувството, че не могат „да избягат" от проклятието да бъдат такива, каквито ги иска майка им... Колко са момиченцата, които „понасят" пубертета си, вместо да му се радват? Прекаленото подчинение на майката ги кара да изживяват юношеството си като задължителен, „срамен" преход, а не като овладяване на собствената идентичност. И те ще продължат да „понасят" живота от първата менструация до последния полов акт! Може да се каже, че твърде често, използвайки детството за изпълняване на собствените си желания, майката убива юношеството в зародиш...

Може да се каже също, че от поколението на израслите сред лишенията на войната деца е произлязло поколение родители, изпълняващи и най-малкия каприз на отрочетата си и загрижени повече, отколкото трябва, за предполагаемото им благополучие (вече знаем, че това измислено от родителя щастие рискува да прегради пътя на детето).

Възможно е точно желанието да се компенсира трудното детство от четирийсетте години да е създало прекалено грижливите към своето потомство родители от седемдесетте. Към това се добавя кризата от 1968 г. с нейното оспорване на властта и на авторитетите. Прекомерно склонните да дадат „всичко" на детето си родители са станали неспособни да проявяват своя авторитет, без да изпитват чувство за вина. А децата, които са слушали родителите си - „те искат така", и са били напълно задоволени материално - „те сами ми го дават", са престанали да искат каквото и да било. Сформирали са познатите ни батальони от слаби ученици, които, колкото и странно да ни звучи, изглеждат „добри деца" в очите на преданите родители, понеже не са могли дори да им се противопоставят, а просто са „приемали" волята им.

Сред нас все още има хора като тези от онова странно поколение, чиито деца никога не са били напълно сигурни, че имат за родители... истински родители. А не остарели деца, които са страдали, когато са били малки, и са искали да имат красиви и мили деца, за да се утешават с тях.

Склонността към насилие у някои юноши често е плод на неспособността им да се противопоставят на родители, които са готови на всякакви отстъпки, за да не влязат в конфликт. Още когато е било съвсем малко, бебето е почувствало, че родителите му биха направили всичко, за да избегнат неговата агресивност. Затова през юношеските години тази дълго изтласквана агресивност намира израз извън семейството.

Кристиан Оливие
Из книгата "Евини дъщери", 2000 г.
преводач: Лилия Цанева
с любезното съдействие на ИК "Колибри"