"Тя работеше, за да ми помага”, казва сега жената, страдаща от болестта на Алцхаймер.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от Aлиca. на 31.10.08 21:35.

кое не е така , и кое е безсърдечно , да се самопогубиш след дълги усилия в името на нещо си имагинерно , и около теб да са толкова кухи че да не разбират и да не те спрат навреме..?
акорексички са предимно точно такива , презадоволени лекяни кифли;
на другите им викаме етиопски сираци-там поне знаем защо са скелет

Ох, какво да ти кажа, не бих се оправдавала, ако друг ми го беше писал това, съжалявам, че точно теб съм разочаровала, но невинаги съм в състояние да пускам захаросани крем-карамели, само защото така ще се хареса на всички. Просто познавам хора, които преди да умрат, са ставали кожа и кости, без каквато и да било възможност за избор, или да променят това! И диагнозата им не е била анорексия :(

Колкото до мнението ми, още при първо търсене без никакво усърдие попадам на изследователски материали, които го потвърждават с още по-категорична "безсърдечност". Ще копирам целия текст, тъй като ми се струва, че е наистина нещо отвъд никому ненужните милозливости, а и доста се отдалечава от задявката в заглавния постинг, че, видите ли, мъжете били виновни за девичите самоубийства.

Анорексия през юношеството

Развилата анорексия девойка по свой особен начин се про­тивопоставя на родителите си. За нея обичайното за юно­шеството оспорване на всичко (някои такива девойки вече са били трудни бебета, други създават проблеми през пу­бертета си) не е достатъчно и тя директно заплашва роди­телите си, че ще умре, ако нищо не се промени.

Анорексичката вече не може да понася отношенията, ко­ито поддържа с близките си и които често се основават на откровен шантаж: „Щастливи сме само ако и ти си щастлива." Родителите нерядко са направили „всичко" за дъщеря си, което обяснява по-честата проява на въпросния симп­том в заможните среди, където за децата „се прави повече".

Девойката сама се опитва да разбере причините за пове­дението си. Защо се плаши толкова от мисълта, че може да напълнее? Защо смята, че хората ще я приемат само ако тялото й прилича на зле облечена тояга? Но тя не може да намери отговора на тези въпроси дори ако успее да ги фор­мулира така ясно, защото отговорът е от областта на несъзнаваното и ще дойде само ако девойката приеме да си каже: „Не желая и не мога да стана жената, която те очакват и от която се нуждаят, за да се представят като добри родители. Мога да бъда само тази, от която те се срамуват и която ги излага като „лоши родители".

Любопитното в случая е, че в реалния живот това дете често е много покорно, послушно и мило с родителите си; жестоко е единствено неговото несъзнавано, което го кара да стига дотам, че да е готово no-скоро да умре, отколкото да им достави удоволствие, като прибави още няколко ки­лограми към теглото си.

На въпроса: „Защо се страхуваш да понапълнееш?", анорексичката неизменно отговаря: „Защото не се чувствам доб­ре, щом надхвърля четирийсет и две кила." А ако разгово­рът с нея продължи, неизменно се стига и до следния отго­вор: „Бих искала никой да не ме вижда, бих искала да бъда прозрачна, тоест да бъда там, където съм, без някой да ме вижда." Но не смее да добави: „Без някой да ме желае." Какво толкова й е сторил чуждият „поглед", та да не може да го понася? Тя просто е прочела в очите на майка си, а понякога и на баща си до каква степен животът й ги засяга лично и доколко тя е „всичко" за тях. Едни и същи обстоя­телства правят момчето „анорексично" в областта на уче­нието, а момичето - на тялото. Но всяко превърнало се в единствен „обект" за родителите си дете сигнализира по свой начин дискомфорта си и отказва да продължи нататък, ако не му бъде върната свободата.

Тъй като не яде нищо, анорексичката отслабва дотолко­ва, че действително става почти невидима: ръцете и крака­та й са като клечки, тялото й е плоско и безформено като на дете и всичко това е прикрито под широки, удивително безполови дрехи, момичето довежда до отчаяние всички около нея. Те толкова „биха искали" да изглежда другояче...

Докато пренебрегва и направо малтретира своето запаз­ващо детската си форма тяло, цялото либидо (енергия за живот) на анорексичката се натрупва в главата й. Тя става

изключително интелигентна, първенец е в класа си, но се чувства отчайващо самотна в битка, която сякаш никой не разбира... С изключение може би на някой психоаналитик, когото посещава скришом от близките си и на когото бър­зо разкрива, че е притисната между своето желание да жи­вее и ТЯХНОТО... Тя ще бъде спасена, когато разбере, че не в това се състои свободата и че дори смъртта няма ис­тински да й принадлежи, тъй като ще я е избрала само зара­ди ТЯХ... Като напълно безпристрастен слушател, който не проявава никакво видимо желание да я види изцелена, тера­певтът пръв ще й позволи да излезе на открито и постепен­но да събере парчетата от своята пожертвана на родител­ското желание младост.

Значи анорексията в крайна сметка представлява преекспониран отказ на дъщерята да се подчини на също толкова прекалените изисквания на родителите?

Да, може да се заключи, че е така, както и да се каже, че най-добрият родител не е този, който очаква това или оно­ва от детето си, а който сам изживява собствените си жела­ния и не изпитва потребност да ги осъществява непременно чрез дъщеря си или сина си. Като оставим настрана случаи­те на анорексия, всички ние можем да цитираме много при­мери на момиченца, които навлизат в пубертета с вече дос­та накърнена свобода и с чувството, че не могат „да избя­гат" от проклятието да бъдат такива, каквито ги иска майка им... Колко са момиченцата, които „понасят" пубертета си, вместо да му се радват? Прекаленото подчинение на май­ката ги кара да изживяват юношеството си като задължи­телен, „срамен" преход, а не като овладяване на собствена­та идентичност. И те ще продължат да „понасят" живота от първата менструация до последния полов акт! Може да се каже, че твърде често, използвайки детството за изпълня­ване на собствените си желания, майката убива юношест­вото в зародиш...

Може да се каже също, че от поколението на израслите сред лишенията на войната деца е произлязло поколение родители, изпълняващи и най-малкия каприз на отрочетата си и загрижени повече, отколкото трябва, за предполага­емото им благополучие (вече знаем, че това измислено от родителя щастие рискува да прегради пътя на детето).

Възможно е точно желанието да се компенсира трудното детство от четирийсетте години да е създало прекалено гриж­ливите към своето потомство родители от седемдесетте. Към това се добавя кризата от 1968 г. с нейното оспорване на власт­та и на авторитетите. Прекомерно склонните да дадат „всич­ко" на детето си родители са станали неспособни да проявя­ват своя авторитет, без да изпитват чувство за вина. А деца­та, които са слушали родителите си - „те искат така", и са били напълно задоволени материално - „те сами ми го да­ват", са престанали да искат каквото и да било. Сформирали са познатите ни батальони от слаби ученици, които, колкото и странно да ни звучи, изглеждат „добри деца" в очите на преданите родители, понеже не са могли дори да им се противопоставят, а просто са „приемали" волята им.

Сред нас все още има хора като тези от онова странно поколение, чиито деца никога не са били напълно сигурни, че имат за родители... истински родители. А не остарели деца, които са страдали, когато са били малки, и са искали да имат красиви и мили деца, за да се утешават с тях.

Склонността към насилие у някои юноши често е плод на неспособността им да се противопоставят на родители, които са готови на всякакви отстъпки, за да не влязат в конфликт. Още когато е било съвсем малко, бебето е по­чувствало, че родителите му биха направили всичко, за да избегнат неговата агресивност. Затова през юношеските го­дини тази дълго изтласквана агресивност намира израз из­вън семейството.

Кристиан Оливие
Из книгата "Евини дъщери", 2000 г.
преводач: Лилия Цанева
с любезното съдействие на ИК "Колибри"

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Айш, знаеш колко си ми обична, почти винаги сме и на сходни мнения по ключови въпроси - но това е може би първият случай, в който дълбоко не съм съгласна с теб!

Анорексия нервоза е тежко заболяване, при това с кошмарни последици - включително животозастрашаващи в определен процент от случаите. И обикновено причините му са твърде сложни, заплетени и лични, за да може така да се отсъди и генерализира.

Анорексията е от онези диагнози, които са навлезли в езика с доста изменено значение - както примерно в ежедневието често казваме "в депресия съм" като синоним на "в лошо настроение съм" - по същия начин мнозина обозначават като "анорексична" типа млада, кльощава и празноглава блондинка, която няма други житейски вълнения, освен калории, фитнес и шопинг. Само че както депресията, така и анорексията, освен "метафори", са сериозни клинични състояния, болести, които могат да се случат на всеки, над които нямаш контрол - и които могат дори да убиват. А в случая в тази тема се коментира именно болестта, доколкото схванах.

Не искам да вкарвам излишен драматизъм, нито да търсим "виновни" - нито пък твърдя, че анорексията е най-голямата и единствена човешка беда - очевидно има милиони други, нито повече, нито по-малко страшни. Просто не съм съгласна с подхода ти, защото е по-скоро виктимизиращ и стигматизиращ, отколкото рационален, както явно се опитваш да звучиш.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Дал, просто има неща, над които нямаме контрол - или поне не толкова, колкото си въобразяваме. И на мен не ми се иска да го повярвам, ама е така.

Доколко болестите просто ни се стоварват, доколко ние лично сме допринесли за тях, доколко близките ни носят някаква отговорност, доколко нещо е зависело от някого - това е тежка и сложна полемика без ясни и еднозначни отговори. Но си мисля, че колкото по-категорично съдим и обобщаваме, толкова по-трудно можем да разберем - особено онова, което не познаваме добре. А колкото по-малко се познаваме, приемаме и разбираме, толкова по-кофти става светът - а това наистина зависи от всеки от нас.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Моите почитания към г-жа Оливие, но за мен този цитат е доста тенденциозен, едностранчив и субективен (какъвто е и донякъде цитатът от заглавния постинг, признавам). Приемам, че това е нейната гледна точка, приемам също, че по някакъв начин пасва на твоята - но не приемам това да е "абсолютната истина".

И между другото за мен обективността (или поне опитът за такава) не значи непременно захаросаност или милозливост. Същото се отнася и до човечността.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Да речем, че донякъде някога съм имала сходен проблем и познавам механизма на зараждане на един такъв самоубийствен бунт. Твърдя, че именно той е проява не неосъзната жестокост, непропорционална спрямо прегрешенията на "света".
Пасажът ми се струва обективен дотолкова, доколкото разсъждавайки като родител съм съгласна, че непоставянето на граници, безкритичността, гузността и неясното чувство за вина на родителите създава невротици и агресивни същества, изпълнени с безпочвена омраза към света, и тъкмо поради това осъмваме сегиз-тогиз със случки с невероятни зверства, извършени от младежи от "добри семейства".
И ако не търсим вина, макар че според мен родителите са си точно виновни, че създават такива нещастни същества, за какво трябва да вменяваме на мъжете поредния измислен товар?
И, да, човек, който смята, че единственият смисъл на живота му е да съблюдава правилно тегло и да работи като манекенка и нищо друго, не е добре възпитан и е отговорен за съдбата си. И не е много по-различен от блондинката от прословутото клише.
Което не означава, че не трябва да съчувстваме. Само не знам в какво точно да се изразява това съчувствие. Кое би било полезното съчувствие в случая?

Аха, а тези, които работят като манекенки и работодателите ги карат да гладуват, защо се подразбира, че манекенството е единственото поприще, на което са в състояние да се изявят? Нима едно красиво момиче няма друг начин да печели пари?
Какво да кажат останалите хора, които по наследствена структура и липса на външни данни нямат възможност да работят като манекенки? Представяш ли си, всеки ден ставаш и поглеждаш в огледалото онези 10 килограма отгоре, които те изваждат автоматично от класацията за единствено възможната професия? Те сигурно трябва направо да се гръмнат. Няма нужда да се самоубиват бавно и мъчително.

Редактирано от Aйшa на 01.11.08 11:36.

Не знам дали обърна внимание, но Роксана пусна тази тема тъкмо с послание към мъжете, които непрекъснато парадират с предпочитанията си към слаби и крехки жени. Правилно забеляза, че това е наложено и от последните модни тенденции. Но от всички, които се поддават на влиянието на натрапени критерии кое е естетично и търсено, за да бъдеш одобрявана и харесвана и кое не, най-много страдат тези млади момичета - анорексички. Те са нарочени жертви. На родителите си, чиито очаквания не могат да покрият. На заобикалящата ги среда, особено мъжете, към чието одобрение първоначално се стремят, гладувайки. На работодатели в бранш, където физическите им "качества" - дадени и зверски изгладувани впоследствие, им дава възможност да получат жадуваното признание. В крайна сметка, порочният кръг се завърта и потенциални и действителни анорексички от модните дефилета косвено стават пропагандаторки на тази ужасна болест. Това би трябвало да засяга основните потребители, т. е. тези привърженици и фенове на подобна "естетика" на женското тяло.
Моите уважения към гладуващите етиопски деца, също и към изпосталелите от престъпна небрежност дечица от някои детски домове. Моите уважения и към жертвите на войната по пътищата и техните близки, ако щеш. Но някак, не може с лека ръка да се заклеймява и осмива нечий проблем, набъбващ в застрашителните размери на обществено явление, с аргумента, че има къде по-страшни и сериозни проблеми. Става дума за това, което всеки от нас може да преосмисли и направи в ежедневието си - и като коментатор, и като родител, и като добронамерен човек, ако щеш, за да се ограничи поне една болест. От която не са застраховани и нашите деца, и нашите бъдещи снахи, и нашите приятелки или случайни /пак носим отговорност/ партньорки.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

хах...150 кг ресторантьор , 7-8 годишния му син-.малко слонче в зародиш , и 40 кг майка, тя си говореше че тресе сланини , хората гледаха как се топи и е само на опорно двигателен апарат, ходеше по улиците тя , на фитнес се беше записала /там стискаха палци да не умре в тангентора като я перне струята , или да не хлъцне завинаги в сауната където "топяла сланини"/та въпросния възрастен слон говореше на малкото слонче:"Мама като умре всичко ще се оправи-ще ядеш колкото искаш синчето ми ", а малкия му вика-"Тате , ака ми се".....мама ставаше вече под 35 кг , под 30 , кости да ги миеш в епруветки , пари имаха-червиви ,и как никой не я прибра да я включи на системи или на лечение , и накрая след месец два мама наистина умря-и всичко се "оправи"-както обещаваше онзи дебил....
защо ти го разказвам? защото вярвам , че наистина господ като иска да прочисти и затрие някого първо му взема акъла , то вече като е малоумно нататък е лесно....
в едно семейство , те тъпчеха , две фабрики за лайна , а тя може би в стремежа си да им даде пример за здравословен живот-да ги спре просто се чална и си отиде като стой па гледай....