Да разчиташ 100 %? Мисля, че ако някой храни подобни надежди остава бързо измамен. Дори да живеете преди брака, пак не можеш никаква гаранция да имаш. Смешно е, но след подписа някои хора се променят много.
100 % можеш да разчиташ единствено на себе си, не и на някой друг.
Рецепти за тези неща не може да има и ако търсиш общовалидни правила само ще се разочароваш. Хората си приличат по много неща, но и се различават силно по много други.

Споделям твоето мнение. Сватба на всяка цена е глупост!
Един подпис не може да предизвика по-силни чувства на обич.
Но трябва да се прецени дали живееш с човек, който наистина държи на теб, това е вече друг въпрос.

И въпросът въобще не е: "Как да накараме мъжът, който се дърпа, да се омъжи за нас? "
Първо - мъжът не се дърпа.

Второ - съвместното живеене изобщо не е проверка дали имаш сериозни намерения. Аз лично хич не харесвам думичката "проверявам". Звучи така, сякаш нямаш доверие нито на себе си, нито на човека до себе си. Да, издънки са възможни всякакви. Само че подходът е важен. Ако аз заживявам с един мъж, това не означава, че проверявам дали е сериозен, стабилен, дали е способен да живее в семейство и дали е добър баща. Това означава, че го обичам и че смятам, че можем да бъдем семейство.

Трето - ако за мъжете бракът не е важен (аз съм на противното мнение), то за много от жените е. Какво е това омаловажаване на женските желания и съжаление към "клетите" мъже, дето просто искали да се грижат за любимите си? Нима е по-морално жената да иска миялна машина от това да отпразнува създаването на своето семейство с най-близките приятели и роднини?

Не ми се повдига моралната страна на въпроса за брака. Но да си мислиш, че нищо не се променя след подписа - тогава защо масово хората ги е страх да се разведат?

Ако не Ви отговарям, погледнете

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Хората не ги е стах да се разведат!
Над 50% от съвременните бракове завършват с развод!

Боже колко мъка има на този свят Боже!

И браковете завършват с развод, и съжителствата често се разпадат..... Това е животът - хората се срещат, разделят се.....

Много жалко за такива бракове! И за такива хора! Това просто означава, че не подхождат съреиозно. "Докато смъртта ни раздели" не е случайно! Трудностите не трябва да са основание човек да махне с ръка и да избяга. Според мен гледната точка трябва да бъде - каквото и за стане, ще го преодолеем, защото сме заедно! И никога няма да се разделим!

Е аз къде съм казала, че като се прибера у нас, ще чакам с трепет в сърцето той да ме потърси и да ми предложи брак? Като напусна някого то е безвъзвратно и окончателно. Не е с цел да го изнудвам за каквото и да е. Освен това вече пет пари не давам за крехката и нежна душевност на мъжете. Нито пък държа да се омъжа на всяка цена. Само че ако теб те представя твоя приятел на приятели и роднини като бъдещата съпруга, при условие, че знаеш, че това са само празни дрънканици без съдържание и сериозно намерение, как точно ще се чувстваш? Щото аз се чувствам ГАДНО.

Аз лично бих му забранила изрично да ме поставя в подобна позиция до момента, в който не нося пръстен и няма уговорена дата за сватбата. ЕСТЕСТВЕНО, че ще ти е обидно и неприятно!!!!

Бъдещата съпруга? Хехе Аз съм "приятелката ми" - бивам удостоена с един бегъл поглед от братовчеда, след което забравя за моето съществуване. Казвам си името и той не се опитва да го запомни. "Приятелката" за него значи, че съм се озовала там на това място по някакво случайно стечение на обстоятелствата и че като се видят следващия път, вероятно няма да съм там.

Виж ако ме представи като "бъдещата съпруга", щях поне малко по-обстойно оглеждане да получа, и може би името ми щеше да има някакво значение :)

Съгласна съм, че ситуацията е куца.
На мен специално ми е криво.

Дори като попълвам документи - скучни, формални, бюрократични документи - ми е едно чоглаво да слагам кръстче в полето "single". Каква сингъл съм аз, като от 6 години живеем заедно в общ дом, с общ бюджет, в наше си семейство, в което ние взимаме решенията. Криво ми е да се наричам сингъл, а нямам право да се нарека омъжена - затова трябва да си кривя душата, като попълвам тия документи, и ми е неприятно.

Признавам ги тези неща, виж, не се притеснявам от тях.
НО!

1. Мнението на третия братовчед ли трябва да бъде водещият мотив, който да накара мъжа ми да се ожени за мен?
2. Бюрократичните формалности ли са тези, които са достатъчно важни, та да послужат като мотив?

Тези неща ли са по-важни, или неговото отношение към тази форма на изразяване на... любов, сериозност или каквото и да е там.

Ето, на мен ми става "леко чоглаво" в тези ситуации; на него пък би му станало "чоглаво", като си се представи в стегнат костюм, и "супер неприятно", ако трябва да е в центъра на голямо събитие с много хора.

Но това не е важно. По-важното е, че на него би му станало ужасно тъжно, ако аз държа той да заяви любовта си към мен пред непознат човек, за да повярвам в нея чак тогава...

Като сложим неприятните усещания на везните, неговите натежават.

Махни "чоглавото", то е суета - и моето, и неговото. Двете ни суети биха се уравновесили и тогава е въпрос на това кой е по-склонен на компромиси, та да отстъпи (не трябва да е вечно единият, и в никакъв случай не трябва да е "по подразбиране" мъжът - откъде накъде - просто защото нас са ни учили, че сватбата ни се полага по право ли?!).

Но неговото разбиране за това, което има между нас, ще бъде разклатено из основи, ако аз заявя, че не вярвам в него. 4е не вярвам в неговата любов, в неговата сериозност, в неговия ангажимент към мен, АКО не ги каже пред... някого си. Да поставя авторитета на непознати хора пред неговия. "Като го казваш на мен, не вярвам; кажи го на лелката в ритуалната зала, за да повярвам" - ?!?!

За това говоря.
Да не поставяме собствената си суета (която не отричам) пред по-важни неща.
В крайна сметка всички сме продукт на възпитанието, което сме получили. Нас са ни възпитавали, че сватбата е равна на сигурност, затова вярваме в тази... така опасна илюзия. Мъжете се объркват от това, каква сигурност по-точно очакваме ние те да ни дадат? Какво се очаква от тях да направят, което не правят и сега?

Да напуснеш мъж САМО заради това, че не иска да се ожени за теб, е... как да кажа... да поставиш собствения си каприз (да, това е каприз, защото не ти вреди и пречи по някакъв начин - ако живеехме в друго време да, но в съвременното общество не ти вреди) на предно и по-важно място пред всичко онова, което има между вас.
Ами значи толкова е важна любовта ви за теб.
Ако съм мъж, ще си помисля, че като отстъпя сега, в един момент любовта ни би се оказала по-маловажна за теб и от новата розова шапка, която си си харесала и държиш да си купиш.
Защото не умееш да правиш разлика между суета и нужда, не разбираш реда на приоритетите между каприза и вярата.
Защото не познаваш мъжа до себе си.
И защото си първата, която се отказва от любовта ви - като я подкопаваш с недоверие.

No power in the 'verse can stop me!

Нищо на практика не се променя след подписа, освен че жената добива чувство на сигурност, което е абсолютно илюзорно и може даже да й навреди, и чувство на гордост, което пък разкрива какви комплексарки сме, щом чувстваме бракуването за някакво лично постижение.

Ако се чувства по-обичана отпреди, това пък е съвсем... как да кажа... ами просто си навиваме на пръста определени неща и си вярваме в тях, защото такова ни е възпитанието (книжки, филмчета...), но те нямат нищо общо с реалността, защото не отчитат съществуването на елемента "мъж" и не поглеждат в неговото сърце, да видят там какво е. А там любовта си е все една и съща, с пръстен на пръста или без, с подпис в съвета или без. Защото той си е същият и ние сме си същите, а мъжете не са като нас, да обичат символите, а да не виждат хората...

За съвместното живеене не разбрах много добре аргумента ти.
"Това означава, че го обичам и че смятам, че можем да бъдем семейство." - това не можеш да го смяташ, преди да си проверила, нали така? Преди да се проверила, се надяваш, че може да успеете да се спогодите и при съвместен живот, понеже нали толкова много се обичате. Като се съберете, става ясно така ли е или не е. Т.е. това си е проверка.

Дали мъжът се дърпа или не - вярно, че много мъже не се дърпат. Тук коментираме тези, които се.

Вярно също, че за много бракът е важен. Но за много по-голям процент от мъжете той не е важен, отколкото е процентът при жените, които смятат така. Освен това мъжът може да отказва да се ожени тъкмо защото смята брака за важен, но важен по различен начин от този, по който ние го разбираме.

Не омаловажавам женските желания. Просто искам да кажа да не смятаме, че нещо ни се полага по право, и че мъжът е виновен, когато отказва да го даде. А да се опитаме да разберем защо отказва, и след това да преценим нашите мотиви "за" ли са по-важни, или неговите "против".
Като казвам "по-важни", нямам предвид "моето си е важно за мен, неговото - за него". Имам предвид да мислиш като общо същество с него и да видиш, ако например ти и той сте едно и също същество, кой импулс би бил по-силен, този "за" или този "против".

А не да си тропаме ние с краченце, че си искаме своето, и онзи отсреща да няма алтернатива освен да се оженим или да се раздели с нас - кои сме ние, та да поставяме ултиматуми?! Ако го правим, значи поставяме себе си по-високо от него във връзката ни. И ако го правим сега, вероятно ще го правим винаги.

No power in the 'verse can stop me!