Разказвала съм преди, ти си от по-скоро и надали знаеш, а и не се помни за всеки всичко. Отгледала ме е сестрата на дядо ми, била съм на три, когато ме е взела, а тя тогава е била на 72. На шест ме заведе да видя пътя до училище и повече никога не стъпи там, не можеше да излиза. Смъртта остава по-дълбоко в теб когато всеки ден живееш с усещането, че дебне на прага, отколкото ако умре някой в ръцете ти. Аз също смятам, че просто кротко ще си изгния. Надявам се да остане някаква космично-енергийна трошичка от мен из пространството, но не вярвам в това.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

вярвай го, защото на субатомно ниво частиците са буквално едно цяло - всичко е свързано с всичко и всяка една влияе на всяка една друга, а промяната в една от тях води до промяна във всички частици

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Интересно, тъкмо си търсех нещо за четене, благодаря за четивото, ще погледна... Но засега скептикът в мен крещи, че човекът просто кашира умело от уменията си да разказва увлекателно по аргумент, който така или иначе няма как да се докаже или опровергае, понеже, нали, никой още не се е върнал да разкаже.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Според моят възглед всички ние – въпреки, че докато сме живи разполагаме със сложен и впечатляващ на фона на останалите животни разум – в крайна сметка сме едно нищо...

Като дърветата да речем. Е, дървото няма как да се изкорени и да тръгне с ракета към Луната или Марс, но и то, също както човека, следва своят генетично заложен път, който го ограничава в сферата на своя хабитат. Или даже като неживата природа – камъни, вода, скали. Тоест ние сме просто едно вещество, което при определена температура и прочее обстоятелства започва да осъществява някакви биологични процеси. Организъм от клетки.

Самият факт, че имаш съзнание, което ти позволява не само да станеш свидетел на реалността, но и да й повлияеш – е просто някакво свойство на органа "мозък". Съзнанието е продукт на живия организъм и след смъртта на индивида може да се съхрани единствено под формата на спомен в паметта на все още живите.

Аз мисля, че ние умираме по същият начин, по който ежедневно умират милиарди насекоми, червеи и всякаква там сган – индивидуално и безвъзвратно. Ако от всяко живо същество оставаше енергийна трошичка, каквото и да е това, досега да сме се удавили в океан от такива трохи. Според мен е твърде горделиво човек да очаква, че му е отредено битие и след смъртта. По-склонен съм да гледам на себе си като на съвкупност от нежива материя, микроб някакъв.

Феноменът "живот" е просто едно физично явление. Поставяш на определено разстояние от дадена звезда конкретен тип планета със специфични климатични условия, и той се развива – също както водата завира на 100 градуса.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Човек все се надява. А все няма проявления на божественото. Не мога да разбера кога най-накрая човечеството ще се предаде и ще разбере какво е света.

НЕ)СЛУЧАЙНИ СРЕЩИ – ПРИТЧА ЗА ПРОПУСНАТИТЕ ВЪЗМОЖНОСТИ

автор:Даринка Янева категория: Вдъхновение
Според една легенда Бог се явява пред всеки един от нас в различни форми – кога като просяк на улицата, кога като ранено животно край пътя, кога като непознат, който седи до нас в парка.

И понякога нашата реакция в една такава ситуация може да преобърне живота ни, да сбъдне мечтите ни. Всичко зависи от това как ще постъпим в този момент.
* * *
Веднъж се разхождах в парка. Бях много унила и умърлушена. Толкова много проблеми ме бяха налегнали напоследък – работата ми не вървеше, чувствах се самотна и неразбрана и исках да постигна повече от това, което бях направила до този момент. Белобрад старец се приближи и седна до мен на пейката. Поздрави ме:

- Добър ден, девойче! – рече той.
- Добър ден! – отвърнах аз.
В главата ми обаче имаше само една мисъл: „Дано да не продължи да ми говори. Предпочитам да съм сама."

- Виждам, че си тъжна. Искам да ти разкажа една история. Няма да ти отнемам много от времето, но смятам, че имаш нужда да я чуеш.
- Добре, разкажи ми – отвърнах аз.
„Какво пък толкова би ми разказал?" – си мислех аз, докато го оглеждах подозрително.

- Живял някога един човек, ще го наречем Александър – започна старецът. –Той имал само три мечти – да работи в голяма корпорация като мениджър, да срещне любовта на живота си и да стане известен. Александър имал насрочено интервю за мечтаната работа в една от най-престижните фирми в града. Бил студен и снежен декемврийски ден. Бързайки към интервюто, решил да мине през един парк, за по-пряко. Там до една от алеите в снега бил паднал един възрастен мъж. Александър си помислил, че човекът е пиян, и го подминал, без да се поспре и да му помогне. Не закъснял за интервюто, но то не минало по очаквания начин и той не получил тъй бленуваната работа.

Няколко месеца по-късно, в един слънчев юлски следобед, Александър минавал през площада на града. Имало карнавал. Толкова много хора с различни костюми и маски. Поспрял се да погледа този панаир на суетата. Александър бил красив мъж и хващал окото, бил млад, атлетичен, харизматичен. До него се приближила една жена с прошарена коса и с маска на вещица. Подравила го, усмихнала му се и го попитала как се казва. Той не й обърнал нужното внимание, а само бързал да я отмине и да се прибере. И така продължил по пътя си.

Минали още няколко месеца. Било златна есен. Александър седял на пейка в парка, точно както и ти, вглъбен в собствения си свят и проблеми. На пейката до него седнала една млада дама. Видимо била много разстроена. Тя плачела. Но на Александър не му било до чуждите премеждия и проблеми и побързал да стане от пейката и да се премести на друга пейка.

- Много хубави истории! – казах аз, като всъщност се надявах това да е краят на историите и да остана сама със себе си.
- Не си чула най-интересното. – продължи старецът. – Наколко дни след като Александър се явил на интерюто за мечтаната работа, четейки сутрешния вестник, попаднал на статия за собственика на компанията, в която бил кандидатствал. Видял снимката му и бил много изненадан, че човекът от снимката във вестника бил именно човекът, паднал в снега в парка. Същият този човек, когото Александър подминал, докато бързал за заветното интервю.

Спомняш ли си разказа за юлския карнавал? Няколко дни след това една красива млада дама поздравила Александър на спирката на автобуса. Той усетил някакво привличане, не го напускало чувството, че я познава от някъде. Очите й му говорели нещо, но така й не си спомнил коя е тя. Докато се качвал в автобуса, извърнал глава да я огледа за последно – тя тъкмо ровела в чантата си, а от там се подавали прошарена перука и маска на вещица.

Сигурно вече се досещаш, че и срещата на Александър с плачещата жена в парка не е никак случайна. Тази жена била известна писателка. Една година след срещата им тя написала книга, която в последствие станала бестселър. В нея дори описва случката в парка и как едно непознато момиче изслушва трагедията, която я сполетяла – как загубила бъдещия си съпруг в автомобилна катастрофа.

Истината е, че съдбата е подредила обстоятелствата така, че Александър да може да сбъдне трите си най-съкровени мечти. Най-вероятно ако се беше спрял да помогне на човека в парка, щеше да получи мечтаната работа. Ако се беше заговорил със старицата на карнавала, би разбрал, че всъщност това може да е жената на живота му. Или ако беше изслушал жената в парка, щеше да стане световно известен като герой от бестселър. Сега разбираш ли какво е необходимо, за да сбъднеш мечтите си?

- Да, разбирам. Нуждаем се от ръка, която да протегнем, очи, с които да видим зад маската, и сърце, за да утешим някой в болката му. Благодаря! Аз съм Дара. Как се казвате Вие?
- Приятно ми е, Дара – усмихна се старецът. – Аз съм Александър.


Мечтите си остават само мечти, ако не се събудите и не видите знаците, които Ви дава съдбата по пътя към осъществяването им. Събудете се и превърнете мечтите си в реалност.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Нима вярвате в любовта. Няма такова нещо за някой мъж да е определена някоя жена. Всеки избира според изгодата. Няма такова нещо като взаимно харесване, любов. Всеки човек е различен.

имаме ли душа?

Ние, лудите хора, разсъждаваме със сърцето.

блъди, отнасяй се с всеки, който пресече пътя ти, така сякаш е най-важния човек на света
ако започнеш да се интересуваш от другите, за два месеца можеш да си създадеш повече приятели, отколкото ако в продължение на много години се опитваш да накараш другите да проявят интерес към теб, надявам се, че си го разбрал това и от личен опит
като за начало, пробвай да се обръщаш към хората по име или с ника, който са си избрали сами

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Е, от друга страна пък вярвам, че ако сме сами във Вселената, това би било чиста загуба на пространство, даже не знам къде съм го прочела и кой пръв го е казал

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

, но вярвам. Светът е толкова голям, че би имало място за всичко, защо не и за следи от нас. Натрупването на каквото и да е го намирам за съвсем възможно без никого да притесни, веществата от тялото ми ще си останат, няма къде да отидат. Аз съм една машинка от клетчици, чудесно струпани в работещ вид. Когато се амортизира, се разпада. Човешкото пробутват, че остава живо, а ей това вече смятам за фантазия. Човешки са емоциите, уменията, усещанията, преценките, а те заминават с машинката, друг начин не виждам.

Нещо ми куца в съгласието с теб като да има несъгласие, но не ми се концентрира в момента да разбера точно какво е, защото страшно огладнях...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите