Имаше една история за кучето на градинаря. То изключително дълго време пазело една ябълка, която никога не изяло. Не давало на никого да се доближи до нея, пазело я с огромно усърдие, а тя дори не била и негова...
Може би всеки се е озовавал в ситуацията на ябълката, когато някой те пази без да си негов, или вече не си негов...
Възможно е да сте били и в ролята на кучето или в някаква друга роля...Ролите могат да се изразят по различен начин, но ключовото е, че са продиктувани от чувството за собственост...
Кога смятаме, че някой е наш? Не нещо, а някой...
Кога проявяваме това чувство и на какво се дължи?

Примерно родителите смятат че децата им са тяхна собственост което не е съвсем така.

"А една жена с детенце на ръце продума:
— Кажи ни нещо за Децата.
А той й рече:
— Вашите деца не са ваши чада.
Те са синове и дъщери на копнежа на живота за живот.
Идват чрез вас, но не са из вас.
И макар да живеят с вас, не ви принадлежат." Халил Джубран из Пророкът

Нищо и никой не е наша собственост.

Кои родители смятат така?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Да, точно така...

Не говоря в контекста свекърва-снаха, а по-скоро в контекста майка-син.

ами то от този контекст произтича другия

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Да, имаш ли си представа на какво са способни болните родителски амбиции? Те могат не само да разрушават бракове, но могат и да затриват съдби...

виждала съм подобни случаи...

Слава Богу такъв проблем не съм имала, а и малката не е имала с мен.

А в другите конфигурации- интимни, приятелски, всякакви наблюдавал ли си го и според теб на какво се дължи?

В момента съм доста изтощен физически за да отговоря адекватно, но ще се помъча да отговоря макар и повърхностно. Истината според мен е че всичко опира до възпитание, опира до първите 13 години от живота ни и опира до семейството в което сме израснали и бита който сме имали.