По принцип хората казват, че човек забравя лошите неща и си спомня само хубавите. А вие все пишете, че съм негативен. А като се върна назад си спомням каква радост и любов съм изпитвал към разни неща и любопитство. Става въпрос за 3-12 годишна възраст. Да, не можех да прехвърля любовта която изпитвам към други хора, да имам приятели, но се радвах на елементарни неща. Бях по-първичен и истински. Изпитвах любов и към книгите и към хората, и към яденето например, и към куп други неща. И към слънцето и към дъжда. Но естествено, всички хора бяха лоши и не ме искаха. Но сигурно тогава е имало още надежда да се поправя и да израстна и да стане нещо от мен. Не знам. Знам само, че обичах много неща. И да гледам спорт и филми и детски предавания. И да искам да имам приятели и да разговарям с хора. И да имам приятел и момиче. Не става въпрос за сексуалност, а нещо по-първично. А именно да искам да съм радостен и щастлив от малки неща и да съм сред хора и природа.

Докато на 14 разбрах, че хората няма да се променят заради мен. Че няма да са ми приятели. Че са само лоши. Че трябва да дам, за да получа. Че слънцето не грее за мен, не грее и за тях.

Но преди се възхищавах на толкова много неща и малки неща ме правеха щастлив и само общуването в границите на добрият тон.

Тогава, преди пубертета дори не се считах за грозен, защото и не бях. И не оценявах хората по красотата им, а по това колко добре се отнасят с мен и какво ще ми дадат.

Еднакво се плашех от хубавите каки и от силните мъже. Защото всичи бяха по-голями и силни и жизнени от мен. И еднакво лоши в държанието си към мен.

Да плача ли, да съм щастлив ли, че съм имал мечти и от това ми е било хубаво и добре. Не знам.

Просто животът е прекрасен. Поне докато не се появи натрапник. А в спомените няма такъв.

Или поне докато не се появи някой Психолог тарикат.

Но това е друга история.

Далеч по-тъпа и глупава.

А сега си спомням колко ми е било хубаво когато съм мечтал и съм бил доволен от малки неща като дете.

Тогава дори времето имаше друг ритъм. Тогава просто можех да съм щастлив и радостен. И очарован и изненадан. Тогава всичко просто беше създадено за мен.

Само да можеше Бог да ми даде способности, и таланти, и призвание.

И щях да съм щастлив цял живот.

Редактирано от Oбичaм на 05.01.13 18:45.

Докато настояваш някой нещо да ти дава ще живееш само със спомените си.
Защо не се пробваш да благодариш на Бог за хубавите неща от живота си; същите тези малки неща, за които пишеш сега.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Талантът ти е умението да обичаш хората и живота, да виждаш прекрасното в тях, а призванието ти - да даваш любов.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

bloodhound gang ти ли си?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Това не е талант, а проклятие. В свят където има омраза, да обичаш прекалено, а да не си способен да дадеш е проклятие.

Не мога да давам любов. Бог може. А не пожела да имам способности и таланти.

Защото не ми даде най-важните неща. Таланти и способности, а ги даде на стотици милиони други хора по света, като мнозинството от тях са много по-лоши от мен.

Той ме е пратил на този свят без призвание и неспособен и непохватен. Защо? За да ме накаже. Не е редно да се благодари, когато те наказват.

Редактирано от Oбичaм на 05.01.13 19:45.

Това е - талантите понякога се приемат като тегоба от притежателите им. Твоето проклятие е хубаво.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Всичките ми най-хубави спомени от живота са свързани с оптични прибори, с наблюдения с тях и с хубава музика. И най-вече когато тези наблюдения и това слушане на музика са спокойни, а не под напрежение. Тоест мен винаги са ме привличали хубавата картина на небето и на космоса и хубавият звук и най-вече китарата с дистерите и дисторжъните в метъл музиката.