Точно обратното е. Дете можеш да видиш да плаче навсякъде , просто защото е разочаровано от нещо , докато голям човек ще чака да се прибере, да е сам , за да се разплаче, ако изобщо го направи, защото така мисли че е редно, а то няма редно когато става дума за изразяване. Децата имат перфектните чувства, могат да обичат както ти никога няма да можеш, ще могат да видят само положителното в нещо и да му се радват, докато твоите разграничени чувства, няма да ти позволят да се радваш така, както си го правила в детствтото, ами винаги ще притегляш и ще се чудиш защо и какво. Даже има случаи в които на някой му се случи нещо невероятно хубаво, а той седне да анализира защо му се било случило това, вместо да се радва.

Удрям ръчната спирачка тук, защото мислим крайно различно.

Мисля че налагаш много първична мярка. Децата не са култивирани и при тях има съответното съизмерение, което не говори нито за истинност, да не говорим за адекватност.


Само не ми казвай че когато човек е некултивиран, то значи че е благонадежден и емоционален

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от Deern на 06.03.12 15:11.

Налагам мнението, че човек трябва да е щастлив и да мисли за щастието си преди всичко.
В проучване се твърди, че 90 % хората биха искали да се чувстват така, както при първото си влюбване, да изпитват тези чисти и неомърсени емоции.
Това е едиственото което има значение в този живот и за това хората искат това. Само че ти не можеш да го направиш , защото си облякла прекалено много думи, защото си "еволюирала" според теб , че си станала свръх човек ,а истината е, че болката те е смазала толкова , че не можеш да приемеш че това е възможно.
Колко големи хора могат да се радват така, както децата се радват и забавляват ? Колкото са толкова щастливи ?
Обясни си го сама, но недей да намесваш еволюцията и това , че ти си осъзната, а децата не са, защото това е поредното оправдание , което да те държи на повърхността.

Аз горе писах че не искам да дялкам по начина ми на преживяване на любовна раздяла.

Ти и повечето хора писахте, че анализирате и незнамкакво раздялата.

Май някой друг се чупи/вече се е счупил по тая линия.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от Deern на 06.03.12 15:23.

Не бе, не дялкаме само раздялата... причините за нея... и други неща, които научаваме за себе си...
Аз лично търся и причините у самата мен, които са довели до срещата ми с този човек(моите нямат нищо общо помежду си) и разни други неща... просто има неща, които можеш да видиш(и най - вече у себе си) след като се отдръпнеш и мине време.

Скромността изразява точният баланс между крайностите.

Точно. Идеята не е да се искара другия виновен за случката, защото от това не би имало полза в бъдеще време , а да се погледне модела на собствените възприятния и проблемите които сам си причиняваш , от което реално се раждат най-големите и грешни заблуди и неприятни емоции.

Да. И да проумееш, че играта се играе от двама, и в действителност виновен няма, спираш да обвиняваш другия, прощаваш на себе си... и продължаваш напред.

Скромността изразява точният баланс между крайностите.

По-скоро проблема е на друго място.
Както споменах при първата любов , често връзката протича без особенни задни мисли , заради липсата някакъв натрупан опит и болката от него. Всяка връзка натам причинява размисли и болки от нищото , заради минал опит.
Примерно ти си имала приятел , който ти е изневерил , като се е оправдавал с много работа и след това те е оставил заради друга жена примерно. Следващия който срещнеш и каже че има много работа и е зает, ще задейства червената лампичка в теб , че нещо не е наред, от което ще изпиташ страх и ще започнеш да анализираш нещо в него, което няма нужда от анализиране и това ще трови и двата, независимо дали сте си го споделили или не. Това натпупване ще доведе до много дребни караници , които ще обърнат колата , на-вече заради собствения страх, а не заради чуждите реакции , защото натрупването на болка и мислите от нея избиват.
За това човек трябва да проучи себе си и да се занимава само с това, а не да опреличава другия като лош , или да му задава някаки квалификации. Обвиненията към другия почти никога не са градивни , а дори да са такива, тогава идва въпроса защо някой е търпял всичко това толкова време и накрая е обособил нещата така , което пак връща проблема всобствената ни глава , а не в тази на партньора. Винаги ние сме виновни за това, което ни е случва
не човека до нас. Който мисли противното , често остава разочарован винаги.

Е, не е лесно да осъзнаеш и приемеш, че проблемите се коренят в собствените ти проекции и очаквания, етикетизиране и категоризиране, системи от убеждения, според които правото винаги е на твоя страна. Това вече е леко отклонение от любовния въпрос, но и за него се отнася.

Скромността изразява точният баланс между крайностите.

Не е лесно , но това е единствения начин поради който можеш да се чувстваш свободен от всичките тези мисли , които нямат отговор често.И е точно в пряка връзка с любовта. Ако не обичаш себе си, насочвайки всичко към себе си , няма да можеш да обичаш друг и ще насочваш всички неприятности към него.
Аз за това се изумявам на моменти , когато чуя някоя история, в която пишещия често е жертва на партнора си. Казва той колко неприятен е бил, колко лошо постъпвал с него , колко разочарования е понесъл във всякакви вариации. И като се зададе въпроса защо всичко това е търпяно с години, отговора често е несвързан и объркан , защото единственото което е правил този човек е да обвинява другия за собственото си нещастие. Това е модел на поведение , който гласи че така е трябвало да се случи , че това е знак на съдбата , но никога коренът не е в тях самите , което е толкова грешно , колкото и глупаво.

Работното ми време свърши, приятен ден и ми беше приятно да си поговрим

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите