Re: за всичко и нищо / Контакти / Споделено

Седя си у нас и се депресирам. Ще питате, какво може да му има на един 23-24-25 годишен младеж, току-що завършил висше с добри перспективи? Ами ще драсна едно мнение тук, за да обясня за какво иде реч, доколкото естествено и аз мога.

Не съм от София. Израснах в едно средно голямо селище в Южна България. Майка и татко не се разбираха никак добре помежду си, макар и двамата да бяха умни хора с добра професия. Имах семейство, но семейна топлина не усетих никак - нагледах се на скандали, обиди, лъжи, с една дума, много тъга и болка съм събрал тогава. Четох веднъж една статистика, че такива били около 25-30% от семействата в България. Още тия ранни (про)гимназиални години розовите очила за живота ми бяха свалени, ако съм носил такива някога евентуално.

Завърших гимназия и дойдох в София да уча. Дойдох много надъхан, с голямо желание да се развивам и да си блъскам главата. Не бях сам - бяхме заедно с приятелката ми, с която се намерихме последната година в гимназията. Ползвам "намерихме" а не срещнахме или друг глагол, защото беше голяма любов, първа сериозна връзка. Щастливи бяхме и се подкрепяхме един друг.

Не мина много време и разбрах, че на практика университета не е това, което съм си мислел или надявал, че ще бъде. Едно на ръка, че образованието беше слабо, нито на асистенти, нито на доценти, нито който и да е не му пукаше никак. Прибираха подкупи, държаха се самонадеяно. Програмата беше тотално нереална. Някакви абсолютни безсмислици. Сигурно бях научил в гимназията повече, отколкото в университета. Ясно ми стана, че от това място освен диплома и тук-таме някакви запознанства друго (почти) няма да получа.

Беше ми зле. Очакванията ми бяха по-високи, а реалността - достатъчно ниско да обезвери всеки. Учех си настрана за да мога да съм конкурентноспособен на пазара на труда един ден :), пък и не забравях че тоя ден не беше чак толкоз далеч. Разочарован бях и от колегите си, до някаква степен, защото повечето бяха деца, които се деляха на софиянци и хора от провинцията, на хубави и грозни, на умни и тъпи и подобни групи. Не знам кой е виновен, че никога съм го нямал тоя комплекс кой откъде е. Винаги съм гледал на хората като на индивидуалности, как мислят, какво говорят, а не какви дрешки носят и какво пише в личната им карта. Мислел съм аристократично, ми каза веднъж един познат. И досега не мога съвсем да разбера какво точно е искал да ми каже.

В този тежък момент, нещата можеха да станат само по-лоши. С гаджето почнахме да се караме, да спорим за разходи и пари както никога досега не бяхме правили. Заяждахме се за глупости. Личеше си, че нещата не вървят. Един от проблемите беше, че бях, както казах, обезверен и депресиран. Сигурно е и че хората си омръзват след 2-3 години, просто ежедневните глупости изтриват страстта. И в един хубав топъл ден скъсахме. Не искам да обвинявам никого, защото зная че моята вина е не по-малка. Но това не променя факта, че боли когато скъсаш с някого, който си обичал.

Позволих си да пиянствам и деградирам месец-два. Стегнах се, намерих си работа. Това определено помогна. Както знаете, няма нищо по-времезаемащо от работата :) Особено ако и ти допада. Останаха някои неща и мисли, както положителни, така и отрицателни, не мога да отрека. Вече не вярвам на думите. Не употребявам „Обичам те“ за щяло и нещяло, даже май никога. Не че почти всяко момиче с което излезна 2-3 пъти на кафе, не се опитва да ме изнудва да й ги казвам има-няма след едно кино и една разходка из парка. Да й кажа колко е специална, колко безумно много я обичам и как всяка първа (!) мисъл ми е за нея. Е, аз предпочитам да стоя на сухо. Майната му на секса, така или иначе е преувеличен и преекспониран в днешно време.

Винаги ме е боляло заради хората около мен, тъй наречените ми приятели. Става дума за мъже, не вярвам да може да има истинско приятелство межу мъж и жена, особено ако са на едни години. Откакто се помня, а аз имам спомени от 4-5 годишен, те са ме прецаквали, предавали, преебавали или поне са се опитвали. И това мога да го твърдя съвсем обективно. Повечето време съм си мислил, че е заради мен, заради начина ми на поведение, заради възможната ми прекалена гордост, самоувереност, самоизтъкнатост и каквото още се сетите само-. Заради това, че казвам нещата такива каквито са – без да лицемернича, без да се съобразявам. Може би именно защото съм се нагледал на лъжи, на фалш, цял живот се опитвам да го избегна и да го отрека. Винаги съм се радвал, когато някой ме псува директно в лицето (ако въобще човек може да се радва на такова нещо), без заобикалки, а не ходи да лицемерничи и да суче зад гърба ми, чакайки удобен момент да ме нападне. Вече съм убеден, че никой реално не иска да чува какъв е, какво е сгрешил, и т.н. отрицателни неща. Всеки си мисли, че е добър(най-добър), че е умен (най-умен), красив(най-красив) и прочие. Омръзна ми от използвачи и егоисти. Осъзнах, че човешката завист и зложелание са безмерни.

Напоследък съм се отдалечил от всички тези, които смятам за недостойни или примитивни. Живея на принципа, че е по-добре да си сам, отколкото със завистливи боклуци около теб, които биха те разкъсали при първия удобен случай. Явно това води до самота. Приел съм го като неизбежното зло. Има и плюсове – пиша в клубовете на dir.bg :)

В духа на разочарованието ще разкажа и за жените. Не искам да казвам, че всички са такива, би било детско и цинично, но в голямата си част са се превърнали в материалистични, дребнави, впечатлителни кокетки, на които човек не може да разчита въобще. Може това да зависи от годините, ама не ми се вярва много – трудно ми е да допусна, че ако на 22 си патка на 30 ще си по-свястна и разбрана личност. Дано да греша.

Един познат ми каза веднъж, че ако се държиш много добре с една жена, каквато и да е тя, рано или късно ще ти се качи на главата и ще патиш. Че трябвало да бъдат мачкани, тъпкани, поставяни на мястото им, да знаят, че могат да бъдат подменени винаги. Според него, те това търсели, такава им била природата – идеята била някой да ги подчини. В началото му бях казал, че е луд, че е сексист, че е увреден психически и прочие. Обаче с времето все повече неговата теза излиза по-правилна. Явно това са неизтриваеми инстинкти още от времето когато праисторическият човек и праисторическата жена са живеели заедно в пещерите.

Явно в мен има проблем, че не искам да мачкам никой. Търся си нормално момиче, нито секс лъвица, нито най-красивата или умната. Просто човек, горд, трудещ се, борещ се, който знае цената на парите и не само на тях и има самоуважението да откаже на някое бляскаво мамино момченце, което щяло да я мачка за да й бъде „хубаво“. Майната им на пещерите, казвам аз.

Често се питам късно вечер какъв трябва да бъде един човек, за да е стойностен. Успехите в работата, многото компании и приятели които го търсят, жените които пращат смс-и през 5 минути, книгите които е прочел, хората на които е помогнал, какво го дефинира. Този въпрос ме гложди, а отговора все ми убягва. В едно се убедих – непукизмът не е отговор на нищо. Емоциите, дори и отрицателните такива, трябва да се уважават. Защото стойностно безчувствие има май само в едновремешното ми махагоново бюро, на което си пишех домашните.

Така започнах, така и ще свърша – депресирам се. Защо, ще се запитате. „Живей си живота и не му мисли много. Той е пред теб.“ И на мен ми се иска да е така. Да не мисля толкоз и да не си хабя нито нервите, нито съня за такива неща. Обаче какво да направя, не е толкоз лесно да пребориш себе си. Даже, според мен, си е най-тежката битка.

Ами май свърших. Толкова за тая вечер. Гледам съмнало, кафе трябва да се пие. Чувствайте се спокойни да коментирате или да не коментирате блудните ми словоизлияния.