Едно хайку по въпроса / Контакти / Споделено

Ух, нещо голяма параноя ме гони напоследък. До преди няколко години все ми се щеше времето да минава по-бързо, а сега нещо взе да ми се струва прекалено бързо.

Нямам време да се спра и ей така да помисля, за себе си, за света, този необятен океан от тайни, които чакат да бъдат разкрити... или по-скоро разобличени.
Нямам време за онези вечери в градската градина, когато се напивахме с бири или каквото там попадне и гледахме звездите. Душите ни бяха едни ясни нощи, с безброй мъждукащи надежди в тях ... там, нейде в далечината.

А сега, всичко ми е толкова банално. Дори и това, което пиша в момента. И кво? Не станахме богати, не срещанахме и любовта на живота си (нищо, че яко се препознахме няколко пъти). Все едни и същи садрани гащи на задника, и все по-трудно да ги опазим вдигнати. И кво?

" ... А аз мечтаех да стана поет....", само дето е някак си трудно да пишеш поезия, докато го поемаш изодзадзе. Бавно и славно. И си като в капан, тоя на живота, дето изходи много (и акъли още толкоз), само дето все не ти достига един дъх, за да стигнеш до тях.

Вината в кой е, ясно, само дето вече и от тва не ти пука... Дали е правда или кривда... Бития бит, ебания ебан. Кво да му мислим повече... "А аз мечтаех, да бъда поет", бе по-скоро художничка, или философка... бе искам да съм всичко. Само дет време нямам за нищо.

И ме плаши това, че когато вкъщи сваля усмивката, не почвам да плача. И това вече ми е банално. И това ще мине. Обаче, в един момент усещам, че то си минава а аз седя от страни и се пипкам. Тоя наем, ония наем, от тоя месец за другия и така.... не, няма да е докрая на света, поне за мен (освен ако пък не настъпи 2012).

А аз искам дори и да пукна утре да съм като Едит Пиаф и да не съжалявам за нищо. Само, че не мога.

Кък да е, да не се взема много на сериьозно вечерната импресия на една блудна душа. Животът все пак си е хубав. Само, че аз го осъзнах, когато вече не мога да му се радвам като хората. Пък то тва за квот сам си го напрайш си е вярно. Ма не пречи да се оплакваме (за тва най-си на бива)