За Батак / Контакти / Споделено

РАЗОРЕНИЕТО НА ТРАКИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ ПРЕЗ 1913 ГОДИНА

Българското население, което е неподготвено за бягство и изселване, след оттеглянето на българската войска, оставено на произвола на съдбата, бива подложено на жестоки насилия и грабежи, на огън и сеч, както от огладнялата и озверена турска войска, така и от завръщащото се озлобено турско население, избягало от Тракия при настъплението на българските войски през 1912 година. Десетки хиляди българи са избити и над 30 хиляди изгонени.

В историята на българския народ има много трагични страници. Но над всички трагедии се откроява със своята дълбочина и жестокост, мъчения и страдания, с броя на жертвите и осакатените, трагедията на българското население в Тракия. Всяка педя нейна земя е оросена с българска кръв. За трагедията на българите в Тракия, акад. Милетич, в книгата си “Разорението на тракийските българи през 1913 г.” пише:

“... Трагедията на Батак бледнее пред тракийската орисия, защото Батак е едно селище, а геноцидът на тракийци през лятото на 1913 година е бил извършен в седемнадесет (цифром и словом седемнадесет) села...”

Че тракийският български погром няма равен на себе си в новата ни мъченическа история, говорят ужасите, които Милетич описва по спомени, преживяни и разказани от съвременниците на тези събития.

Ето какво разказва Мария Иванова (55 г.) от с. Кешан: “Имах три сина... И тримата там ги застреляха. Имах дъщеря Калина на 20 години. Хванаха я в гората и много я безчестиха. Тя на Варна умря, тя беше уплашена, мъжът и беше войник, та той оцеля... Втората ми дъщеря, женена, Неделя беше тогава трудна, та роди в гората, оставихме детето в гората...”

“... Населението на Мустафа паша (дн. Свиленград), когато узнало, че турците са навлезли в Одрин, бързо напуснало града и се прехвърлило през старата граница на България... Щом дошли турците на 10 юли, веднага на следващия ден заловили всички мъже, които се намирали в града, около 25 души, държали ги единадесет дни затворени при най-грозни изтезания. Неколцина от тях успели с пари да се отърват, а останалите били предадени на прочутия по своята кръвожадност турчин Карагьоз Али, който ги откарал на скотобойната и там ги изклал. Баба Господиница, която била в града и останала жива, разказвала, че Карагьоз Али си е правил удоволствието бавно един по един да коли нещастните жертви, които трябвало д гледат това и да чакат реда си. Един младеж на име Ал. Шопов, постоянно се моли по-скоро да го погубят, за да не гледа тия ужаси, а Карагьоз Али, пушейки цигарата си му думал: “Бъди спокоен, чоджум, на тебе реда ще дойде!”

Атанас Николов от с. Каяджик разказва: “В селото си останахме до 23 август. Тогава дойде турска войска, ограби селото и ни съобщи, никой да не бяга, всички да си гледаме работата и ние, които бяхме по балкана все на щрек се прибрахме и овършахме и си извършихме полската работа. Един ден турците поискаха 400 лири. Събрахме 200 лири. Вечерта ги дадохме на Юзбашията, а през нощта по 6 часа по турски, войниците, които до тогава мирни седяха в училището, навлязоха по къщите и почнаха да безчестят, да претърсват за пари... Момичетата и невестите ги събраха на училището и ги държаха там по един ден. Пускаха ги и пак ги вземаха. Ужас!... След три-четири дена жените постоянно безчестени, успели да избягат и да се домъкнат до Софлу.”

Акад. Милетич продължава по-нататък в книгата си да разказва за трагичните събития в:

“... Булгаркьой – 2 юли 1913 год. – от първия залп на врага са избити до един трап 350 мъже. Селото гори, имотите разграбвани, жените безчестени. Загива цветущото българско село и заедно с него над 1100 булгаркьойци.

... Дедеагач – 23 септември – “Когато народът (а те са били 25-30 хиляди) се беше събрал при казармите... и когато башибозуците го подбраха да го карат с бой – разказва Мавер Калоянов, - дигна се такъв сърцераздирателен общ вик на многохилядния народ, че цял Дедеагач потрепери, целият град стана на крака, камък да беше човек, не можеше да не проплаче”.

... Армаганската долина – 26 септември – долината на смъртта, както някои я нарекоха, кървавата долина, както ние, тракийците я наричаме. 800 бежанци ненадейно нападнати от турски войници. Започва сеч невиждана – на жени, деца, старци. Настъпва “човешка касапница” и два месеца след тази страшна трагедия долината на смъртта е покрита от непогребани, полуразложени, полуоглозгани от кучета и зверове тракийски трупове.”

От Фере до Ятаджик – пътят на близо 30 хиляди тракийци, а живите участници си спомнят, че е имало още най-малко 2 такива колони до Бориславовци и до Ортакьой. И отново думите на Милетич: “Не знам точно какви грозни мъки е теглило българското население през тъмното далечно минало на турското робство... Но си мисля, че това, което е станало по кървавия път, изминат от нещастните български бежанци, изплъзнали се от ръцете на башибозука при Фере, докато да стигнат до българската граница при с. Ятаджик на р. Арда, както и по пътя на други тълпи бежанци... надминава по ужас най-ужасните масови избивания, на които българщината е била подложена дори и в историческото баташко клане”.

А само те ли бяха?

А Свиленград, селата в Малгарско и Кешанско, Одринско и Лозенградско, Дервентдере, Малък Дервент, Голям Дервент, Доган Хисар, Манастир, Арануткьой, и колко още други. Навсякъде стотици кървави убийства, изгаряне на цели села, изнасилване на млади жени и девойки, убийства на майки, деца и старци.

Но връх на разорението на тракийските българи от 1913 година е и си остава Ятаджик (дн. гр. Маджарово). В тая човешка касапница загиват близо 2000 българи от Тракия, бягащи в България, за да намерят спасение. Войводите Димитър Маджаров и Руси Славов с четите си спасяват над 20 хиляди бежанци за България. В спомените си, те разказват, че след една седмица намират “в един дол трупове на около 200 души жени и деца. Там имаше малки деца, хващани за краката и умъртвени, като са били удряни о земята. Други, съвсем малки, още в повой, и връз тях турени тежки камъни, та така затиснати са умрели”.

Но тази трагедия не е преживяна само в Ятаджик и изброените села и градове. Тя окървавява и обезбългарява цяла Източна и Западна Тракия.

За увековечаване паметта на жертвите на геноцида от 1913 г., през 1953 г. във връзка с 50 годишнината от разорението на тракийските българи, по инициатива на Георги Сапунаров – виден тракийски деятел и по това време председател на Хасковското тракийско дружество, което днес носи неговото име, е издигнат паметник-костница край гр. Маджарово, който през 1993 г. е реконструиран в днешния си монументален вид. Ежегодно, на това място, в дните на трагичните събития се провежда национален събор, на който се събират тракийци от цялата страна, за да се поклонят и почетат паметта на жертвите и героите.

А в близост до мястото, където са избити децата, по инициатива на СТДБ е построен и през 1996 г., във връзка на 100 годишнината от създаване на тракийската организация, открит Тракийски мемориал “Илиева нива”, с паметник, параклис “Св. Петка” и тракийска чешма, където на 1 юни- Международният ден на детето, се чества “Денят на тракийското дете”, организирано от Тракийския младежки съюз и Тракийският женски съюз.

Днес, гр. Маджарово е градът на тракийската памет. Признателните тракийци са изградили тук 7 паметника, посветени на героите и събитията от онова време.

ОЩЕ ЗА РАЗОРЕНИЕТО НА ТРАКИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ

(ИЗ ПЪТЕПИСА: “ПО РОДНИТЕ МЕСТА НА НАШИТЕ ПРЕДЦИ”)

Карта на “обрулена” България
след Берлинския договор

Думите на академик Милетич, че българският тракийски погром няма себеравен в новата ни мъченическа история, че трагедията изживяна от беззащитното българско население, подложено на турския геноцид през 1913 година, окървави и обезбългари цяла Източна и Западна Тракия, и днес звучат със същата сила, щом се докоснем до нейната плът (Тракия).

Разказва Пенка Калфова, потомка на бежанци от Теслим и Булгаркьой, Малгарско:

“Баща ми е роден в с. Теслим, Малгарско. Баща му се казвал Георги Вълчанов Калфов от с. Теслим, а майка му Елена Караджилова от с. Булгаркьой. Баща ми бил на 3 години, когато починал баща му. Така, майка му останала вдовица с още две деца – Райка на 7 години и Вълчан на 5 години. Останала вдовица, майка му (баба ми Елена) се върнала и преселила отново в Булгаркьой. Тук, тя се омъжила втори път за Георги Бахчеванов, който имал 2 деца. Впоследствие, се преродило още едно дете, което починало наскоро след раждането.

Това е за рода на баща ми, а сега искам да ви разкажа за рода на майка ми, продължи по-нататък Пенка Калфова.

На майка ми, Малама Димитрова Шишитева, баща й си казвал Димитър Г. Шишитев. Той бил заможен и буден човек. Знаел турски и гръцки и бил приятел и близък съратник на Ламбо Мърдев – главен учител в селото, който много пъти бил арестуван, затварян и изтезаван в затворите. Като посветен на комитетските работи, тук, в къщата на дядо ми Димитър Шишитев често идвали учители от съседните села и са провеждали тайни срещи и събрания. Тук, в неговия дом се е съхранявала и архивата на организацията, тъй като учителят Мърдев бил под подозрение.

По време на Балканската война – разказва по-нататък Пенка Калфова по спомени на майка си, която тогава била на 12-13 години – българското население активно е подпомагало българската армия с храна и други провизии. В селото е била настанена и част от армията. В къщата на дядо ми са били настанени 12 войници.

След Берлинския договор, когато българската войска се оттегля и турската армия безпрепятствено реокупира земите на запад от линията Мидия-Енос, българското население тук било подложено на жесток геноцид.

Отначало, турската армия обградила селото и в продължение на два дни не разрешили никой да го напуска. В селото влезли само няколко офицери и войници, които наредили да се събере храна и да се предостави на войниците, които били изгладнели. След два дни наредили кехаята на селото да бие барабана и да съобщи “всички мъже от 16 до 60 годишна възраст да се съберат пред Буйдиновия мост, където началникът на аскера (военната част) ще говори, как ще живеят българи и турци заедно”. Събрали се почти всички мъже останали в селото. Там бил и Мърдев, заедно с дядо ми Димитър Шишитев.

Офицеринът наредил на булгаркьойци, най-напред да върнат плячката (заграбеното) от турските села при настъплението на българската армия през 1912 година. След като върнали заграбеното попитал: “Кой ще стане кираджия?” Дядо ми изявил желание и когато потеглили с колата, по даден знак започнала стрелбата с картечниците, които били поставени предварително в лонгозите. След като ги избили, залели ги с газ и ги запалили.

Жените и децата от съседните къщи, около 40 на брой, които се били събрали в къщата на Неделя Карапапазова, като чули гърмежите помислили, че това е знак за хубаво. Иван Казаков обаче, който успял да се скрие в Лонгоза и да се спаси, като бягал минал покрай къщата и им съобщил, че мъжете са избити и ги предупредил да бягат към гората, посока “Осойките”. Неделя Папазова от уплаха си забравила детето, което било на една година и посред пътя искала да се върне да го вземе, но майка й не й разрешила. А сестрата (близначка) на писателя Дамян Калфов, който също е от нашия род, като минали покрай кладенеца в края на селото, за да не попадне в ръцете на турците и за да не се гаврят с нея, се хвърлила и удавила в кладенеца.

Баба ми Мария Димитрова Шишитева избягала в гората с трите си деца (майка ми и другите две по-малки – братче и сестриче). Разправяше майка ми, че като навлезли още в началото на гората, пред очите им се изпречили две изоставени пеленачета, покрити с пелена, а лицата им изядени от мравките. След няколко дневно скитане в гората, срещнали Иван Казаков, който бил с ранена ръка. Той им разказал за всичко, което се е случило на Буйдиновия мост. Как са извели пред събраните мъже на Буйдиновия мост учителя Мърдев и стария поп, как офицера застрелял първо стария поп и наредил Мърдев да бъде нарязан жив на парчета, след което го сложили в един чувал и наредили на едно циганче да го занесе до конака в Кишан. А за дядо ми Димитър казал, че след като потеглил и се отдалечил от Буйдиновия мост, оставил колата, влязъл в Лонгоза, видял го е като си развил пояса и какво е станало по-нататък не разбрал. Пуснало се по-късно слух, че са го видели пред конака в Кишан и нищо повече. Дали се е обесил в Лонгоза или са го убили в конака не се знае.

Когато бягали из гората, разправяше майка ми, се натъкнали на какви ли не още трагични картини – видели баща да дави детето си във вир с вода, за да не попадне в турски ръце, много изоставени деца от родители, за да не ги издадат с плача си. Там в гората родила и сестрата на баща ми Райка и там го оставила и какви ли не още случаи.

След 40 дневно скитане, гонени и преследвани в горите от турците, били изловени и отведени в Теслим. Когато ги водели за Теслим, били преведени през Буйдиновия мост, където видели ужасна картина – разкъсани от кучета и разпръснати части от трупове, подути и вмирисани трупове. В Теслим, престояли една нощ. Там, жените и младите момичета цяла нощ били безчестени от войниците, които ги придружавали и охранявали.

От Теслим ги отвели в Кешан, където ги настанили в една одая към Конака. Под страх да не се случи и тук нещо лошо на баба ми, която познавала тук един турчин, когото наричали Сусам Ефенди, го помолила и той ги прибрал у тях.

След няколко дневен престой в Кешан, където били хванати от горите и докарани над 1000 булгаркьойци, предимно жени, деца и малко мъже, пеша през планината Курудак на Галиполския полуостров ги отвели в Галиполи. Докато пътували, две нощи и два дни жените и момичетата над 10-12 години “бяха много мъчени и безчестени” – разправяше майка ми. От Галиполи с лодки били пренесени през Дарданелите на отсрещния бряг в Мала Азия, където ги пръснали, като работна ръка по турските села, за едното парче хляб.

Там някои българи успели да се доберат до руското консулство в Цариград и да се оплачат, като разказали, че в Мала Азия има много българи прогонени от родните места. Тогава руският консул се застъпил и те отново били събрани от селата и от пристанището “Лапсаки”, били откарани с руски кораб във Варна.

Във Варна били настанени на хотел (днешния Аквариум). Тук, изгладнели и изпокъсани, били принудени най-унизително да просят, за да преживяват.

От Варна немили-недраги, като чергари тръгват по бежанската неволя и скитат от град на град и от село на село – отиват във Велико Търново, оттам в Поликраище, от Поликраище в Русе, навсякъде работят на чужда работа и по фабриките.

По-късно се изселват в Дедеагачко, с. Шехинлар. Там майка ми, която била вече на 16-17 години се омъжила. След 2-3 години (след 1918 г.), когато Лондонският договор отрежда Западна Тракия на Гърция, те се връщат в България и отново се скитат голи и боси, докато се доберат до Бургас. Оттук отиват в Меден Рудник, а от Меден Рудник в Дебелт, от Дебелт в Тръстиково – навсякъде нежелани, гонени, докато най-после се заселили и основали днешното с. Новоселци, което тогава нарекли Константиново, на името на някой си военен инженер, който се застъпил за тях и им оказал съдействие за заселването им на това място. Тук искам да открия една скоба и да ви разкажа за още един интересен случай.

Когато скитали из гората, - разказва Пенка Калфова, - наред с жестоките картини, на които били свидетели – изоставени и изгубени деца от родителите си, други останали сираци, гладни и боси, имало и състрадателни хора. Такава била баба Бояджийка от Булгаркьой, която събрала 40 изоставени, загубени, осиротели, беззащитни деца на различна възраст от 2-3 до 7-8 години и ги отвела в Кешан, като карала по-възрастните да носят по-малките.

Когато изловили от горите и събрали булгаркьойци в Кешан, тези които познали децата си, си ги взели, другите били раздадени на гръцки и турски семейства. Между децата имало и едно момиченце на име Танаса Шереметева, която някакъв грък я харесал и я взел за хранениче. Този грък имал племенник в Америка. Когато пораснал и дошло време да се жени, писал на чичо си, че иска да се ожени за жена от Гърция. Чичо му писал, че при него има осиновено едно хубаво момиче от Булгаркьой. Племенникът дошъл на гости, видял момичето, харесал го и го взел за съпруга.

Там в Америка, мъжът й се запознал и завързал приятелство с някакъв българин – лекар. Когато в разговор българският лекар разбрал, че съпругата на гърка е българка, пожелал да се запознаят. Изненадата му била особено голяма, когато тя му казала, че е от Булгаркьой, дъщеря на Шереметев. Същият този Шереметев, у когото той (българският лекар в Америка) е бил на квартира през Балканската война, като лекар в българската армия, а тя била малко момиченце. И наистина, чрез Червен кръст, успява да открие сестра си в Сливен и роднините си в Новоселци. След не много време, идват с мъжа си в Гърция на гости, а оттам тя идва в България и се среща със сестра си в Сливен и роднините си в Новоселци.”

Видяното и чутото от разказите на Пенка Калфова за съдбата на нещастното българско население от този край, потвърждават безрезервно още веднъж спомените, описани в книгата на проф. Милетич, за трагедията и разорението на тракийските българи през 1913 година, когато българското население тук е подложено на жестоки насилия и грабежи, на огън и сеч, на невиждан геноцид.

Разказва Яни Петров – потомък на бежанци от с. Кадикьой, Малгарско:

“По спомени на майка ми, когато през 1913 година българската армия се изтегля и турците безпрепятствено реокупирали Тракия на запад от линията Мидия-Енос, положението на българското население станало нетърпимо. Започнала насилствена мобилизация на хора, коли и добитък, грабежи, убийства, отвличане на цели стада овце и друг добитък.

Било на деня Петровден (вторник). Рано сутринта пристигнал в селото на кон синът на Гарабет – полицай в Малгара. Търсел баща й граматик Вълчо, който бил близък и доверен човек на баща му. Но баща й го нямало и той се доверил на нея, като й съобщил, че хората незабавно трябва да напуснат селото, защото привечер турски аскер ще го нападне, ограби и избие всички. На връщане, по пътя полицаят срещнал и един от братята й. Съобщил и на него за предстоящото събитие.

Щом стигнал в селото, брат й отишъл най-напред при нея (тя тогава била млада булка) и й казал: “Стягайте се, тръгвайте с нас да бягаме”.

Мълвата за предстоящото събитие, се разнесла мълниеносно в селото и из землището. Всеки бягал, грабвал каквото свари и тръгвал. Настанала такава олелия и тревога, че кучетата не лаели, а виели.

Натоварените коли с най-необходимата покъщнина, потеглили за България. Майка ми заедно със свекърва си, която имала още три дребни деца, без да дочакат баща й (граматик Вълчо) и свекър й (гяур Стоян), потеглили с хора от селото, като успели да вземат един шиник брашно, нощвите и под тях седемте пушки на гяур Стоян.

По пътя ги настигнали тревожни вести – мъжкото население в Булгаркьой избито, селото опожарено. Под страх да не бъдат открити от турски аскер, изселническите групи от Кадикьой се движели само нощно време, по пътеките през горите. Движейки се, на утрото на втория ден се озовали в неголяма кория, където се натъкнали на много грозна картина. Гората била пълна с окачени по дърветата люлки с деца кърмачета – с избодени очи от свраки, още живи. Майките кърмачки, под влияние на майчиното чувство, се спуснали към децата да ги накърмят, но по-възрастните от предпазливост от зараза не им разрешили. Под страх да не бъдат открити и застигнати от турците, тоя ден те потеглили и при дневна светлина.

Изгладнели и изтощени, на третия ден стигнали до Станимъка (дн. Асеновград). Оттам немили и недраги, голи и боси, те тръгнали като чергари, по бежанската неволя в майка България. Скитали от село на село, връщали ги в Беломорието и отново в България, докато пред 1920 год. се заселили за постоянно и основали днешното село Лозово, Бургаско.”

Разказва Елена Иванова Попова от с. Житарово, Бургаско, родена 1902 година в с. Каваклия, Лозенградско:

Избягахме през 1913 година, когато българската войска отстъпваше. Беше около Петровден. Когато се събудихме сутринта, камбаната биеше на тревога. Майка ми излезе на улицата и уплашена запита “Какво става?”. “Нема защо да питаш – й отговарят – ами отивай, запрягай колата, качвай каквото можеш и тръгвай. Турците идат”. До обяд всички се изтеглиха. Никой не остана в селото. Сюрии овце, кервани от коли, мъже, жени с деца в ръцете и старци потеглихме за България.

Майка ми беше вдовица. Когато баща ми починал, аз съм била на 2 години. Бяхме 5 момичета. Трите ми сестри – Марийка, Милка и Юрия бяха омъжени, а Зюмбила беше на 13-14 години. Мъжът на Юрия беше войник в турската армия, а тя беше бременна, та и тя беше с нас.

По пътя, кака (Юрия) почна да плаче. Получила родилни болки. Майка ми спря колата, постла една черга на земята и я зави. Помня, че я питах: “Защо плаче кака, да не е болна”, а тя ми отговори: “Болна е я, по пътя намери едно бебе”. И аз колко съм разбирала, че й повярвах.

Роди се детето, избърсаха го, осолиха го, без да го окъпят и пак потеглихме. По пътя щом се счупеше кола, спирахме се, струпваха се мъжете, поправяха я и пак тръгвахме.

Вечерта към 9-10 часа стигнахме и минахме границата. Имахме едно теле, но по пътя го загубихме. Дойдохме в България. С нищо не ни помогнаха. Не ни обърнаха внимание. И ние се пръснахме като пилци без квачка по селата Карабунар, Казъклисе, Равнец, Лозово, Житарово и други села.”

Разказва Христо Калчев от гр. Бургас, по спомени на баба му Мария Погачева от с. Каваклия, Лозенградско:

“Когато бягали за България, баба Мария имала дъщеря на 2 години, на име Стана, която сега живее в с. Равнец, Бургаско. Понеже по пътя детето много плачело, групата с която бягали, за да не ги открият турците, принудили баба ми да остави детето в гората. За щастие, след тях с друга група минал Алекси Димитров, който познал детето и го вземал със себе си. Настигнали майката (баба ми) и й го дал. В България двете семейства, заедно с много други Каваклийци се заселили в с. Равнец. Тук Станка пораснала и станала хубава мома. А дядо Алекси много я харесвал и я вземал за снаха.”

За подобен случай разказва и Злата Георгиева Пеева от гр. Бургас, по спомени на майка си Катя Христов, която тогава била на 12-13 години:

“Когато бягали от Лозенград, през 1913 година по поречието на р. Теке дере, баща й Христо се отбил в страни от пътя по естествена нужда. Намерил едно бебе на 1-2 години, захвърлено в храстите. Детето плачело, а на земята до устата му имало обвито в дюлбенче (парче от забрадка) хляб с бучка захар. Вземал баща й детето и го дал на майка й да го носи и пак продължили. Преминали границата и преди да стигнат до с. Ст. Караджово, настигнали и други хора, които били спрели на бивак за почивка. Тук дядо Христаки огласил, че е намерил дете и помолил, която майка познае детето да си го вземе. Изредили се много майки, което говори, че много деца имало хвърлени по пътя в горите и храсталаците. Намерила се майката и си вземала детето.

От с. Ст. Караджово, майка й и баща й потеглили през Ямбол, където спрели и престояли до една зеленчукова градина при вуйчо й, докато намерили сестрата на баща й в с. Крушевец, Бургаско, където се установили завинаги.”

За произволите на турците и теглото на българите в Тракия, разказва Яни Алексиев от гр. Бургас, роден 1905 г. в гр. Лозенград:

“Баща ми убиха в Триполи 1917 г. като войник в турската армия през Европейската война. Когато го мобилизираха първи път, майка ми го откупи за 55 златни лири. След 9-10 години го мобилизираха втори път и не се върна. В Лозенград преди да го убият във войната в Триполи, баща ми се занимаваше с търговия. Имаше два магазина в махалата “Булгар-доладжа”, три лозя с около 16 декари и една нива от 20 декара.

Турското население, общо взето се отнасяше добре. Но когато заселиха в нашия край (Лозенградско) арнаути, положението на българите се утежни. Особено много се озвериха и турците, след като реокупираха завладяната преди това българска територия от гърците. Много пъти магазините ни бяха ограбвани от турци и арнаути. Помня, когато ограбиха дюкяна ни. Разбиха задната врата, изкъртиха тухлите от салона, качиха се на покрива, махнаха керемидите, отрязаха ламперията (дъските на тавана) и така влязоха в магазина и задигнаха две коли стока.

Още е пред очите ми една картина от долната махала “Св. Атанас”, на която бях очевидец. Една жена, казваше се Гарфальо, след като почина мъжът й, продаде воловете, за да изхрани детето си. Аранутите я проследиха и когато се прибра в къщи я убиха. Момченцето й 13 годишно се опита да скочи от прозореца, но арнаутите го съсякоха с ножове и убиха на място.

Много тегло, много мъки и страдания е преживяло беззащитното българско население в Тракия. Такава е била съдбата на бежанското тракийско население.”

Разказва Илия Инджов:

“Баща ми Кръстю Илиев Инджов и майка ми Димитрина Янкова Терзиева са родени в с. Булгаркьой. Баща ми е бил на 9 години, а майка ми на 12 години, когато са дошли в България. Те ми разказваха, че когато през 1913 година турските войски се върнали, а това било през м. юли (жътвено време), армията обкръжава селото и решава да отмъсти на булгаркьойци затова, че активно са помагали на българската войска през Балканската война. Нареждат на кехаята (селския глашатай) да бие барабана и да съобщи всички мъже да се явят на Буйдиновия мост, където командирът щял да държи реч.

След като се събрал на поляната пред Буйдиновия мост, където е ставало селското хоро, под команда с картечен залп всички (350) мъже са били избити. Успели да се спасят с бягство само 7-8 мъже. След избиването на мъжете, цветущото и богато село Булгаркьой е било подложено на масов грабеж и опожарено. Че Булгаркьой е било богато село, говори и фактът, че самите турци са го наричали “Алтънкьой”.

Моят дядо, като чул от кехаята, че турската войска призовава мъжете да се явят при Буйдиновия мост съобразил, че това е клопка на турците и се укрил с двете си момчета в дръвника на двора. Когато чул гърмежите, разбрал какво се е случило. Взема семейството си и по най-бързия начин, заедно с други съседи се укриват в гората. Четиридесет дни са се скитали в гората без храна, без дрехи, без подслон.

Изгладнели, мъжете тръгнали да търсят храна. Турски войници обаче, ги откриват и ги подгонват. За да се спасят, те се скриват в една изоставена галерия на мина. Турците дошли до галерията, която е била тъмна и не посмели да влязат. Отправили няколко изстрела вътре в галерията. Отвътре дядо Илия също им отговорил с изстрел от ловджийска пушка. Вбесени турците запълват отвора със снопи и ги запалват.

От гъстия дим, от седемте мъже вътре в галерията, двамата се задушават и умират. През нощта, дядо Илия предложил на останалите живи да излязат от галерията и да бягат в различни посоки, а ако турците евентуално охраняват пещерата и стрелят, той ще ги прикрива с ловджийската пушка, като уточнява и сборното място. По този начин успяват да се измъкнат, а турците остават с убеждението, че са задушени.

Докато се скитали из горите, на два пъти са оставяли леля ми Кица, която е била пеленаче (на няколко месеца), за да не ги издаде с плача си и пак са се връщали да я вземат.

След 40-дневно скитане и преследване, турците успяват да ги изловят и изпратят на заточение в Мала Азия, където са били заточени и останалите заловени българи от Източна Тракия.

От заточените в Мала Азия, двама успели да избягат, да отидат в Цариград и да съобщят на Руския консул, че в Мала Азия има заточени много българи. Това дава повод на Руския консул, да се застъпи за освобождаването и откарването им на пристанището (което не си спомням). Там ги натоварили на руски кораб. Когато излязъл кораба на открито в Черно море, капитанът им предложил да ги откара в Русия. Те обаче, не се съгласили и всички в един глас изразили желание, да ги откарат в България и кораба ги стоварил в гр. Варна.

След като не намерили тук препитание и научили, че Дедеагачко остава в българско, по-голямата част от булгаркьойци изразяват желание и се заселват в Дедеагачко, с. Шехинлар, за да бъдат по-близо и с надеждата, че някой ден ще могат да се върнат в родното си село Булгаркьой. Но уви! Първата световна война ги е принудила да потърсят отново убежище в майка България. Връщат се голи и боси и се заселват на 15 км от Бургас и основават сегашното село Новоселци.”

Разказва Невена Иванова, потомка на бежанци от с. Пишман:

“Баба ми Невена от с. Пишман, на която аз нося името, била снаха на кмета на с. Пишман, който имал двама сина - Димо и Георги. Тя била омъжена за по-големия Димо. Имали три деца – най-голямото Калина на 5 години, а най-малкото Тодор (на осем месеца).

Когато по време на реокупацията на Тракия турците нападнали селото, свекър й като разбрал какво ще става (опасността) заедно със сина си Димо, снаха си (баба ми Невена) и трите й деца избягали от селото и отишли в Булгаркьой, тъй като научили, че Булгаркьой ще остане в българско. С тях бил и братът на баба ми Тодор.

Когато стигнали в Булгаркьой чули, че викат мъжете на поляната до Буйдиновия мост, където командирът на турската войскова част искал да им говори. Без да подозират, че може да се случи нещо лошо, отишли и свекър й, и мъжът й, и брат й. Тук те споделили съдбата на 350 мъже от Булгаркьой. Заедно с булгаркьойци били убити и те. Така баба ми Невена (тогава млада жена) останала сама с трите си малки деца в Булгаркьой, без познати и близки.

Когато турците запалили селото и булгаркьойци – жени, деца и останалите живи мъже напускат Булгаркьой и набиват горите, с тях тръгва и тя, заедно с децата си. Преди да стигнат в гората, баба изостанала от групата, решава да се скрие с децата в един кръстец от снопи. Преследвайки ги, един от турците като минава край кръстеца ги забелязал. Дигнал пушката, но преди да стреля забелязал, че шапката й е покрита с жълтици. Това го съблазнило. Вземал той шапката със жълтиците и за да се прикрие от другите, върнал се обратно и им съобщил, че в снопите и в тази посока няма хора. Така тя успява да се спаси. Навлиза с децата в гората и отново търсила български групи, да се присъедини към тях. Колко време се е скитала сама в гората не зная. Но когато намерила една българска група, децата били вече прегладнели, боси и с одрани крака. Дали им малко храна и вързали на краката им по едно парче кожа от одрано диво животно. Поради това, че децата плачели и имало опасност да ги издадат, вечерта когато баба заспала я оставили сама в гората с децата.

Като разбрала, че остава сама в гората и никой не я иска и има опасност да умрат и трите й деца, тя решава да се освободи от осеммесечния Тодор и го оставя в някакъв храст. След 3-дневно скитане из гората с двете деца, объркана тя отново се връща на същото място и намира Тодор прегладнял. Взема го, накърмя го, изкъпва го в близкото дере и пак продължила да се скита из гората. На другия ден, гладът, умората и страха отново я принуждават да захвърли Тодор. И пак отново го открива (може би под влияние на майчиния инстинкт). Лутайки се из гората с децата, сега тя срещнала едно младо семейство – мъж с жена си и малко момиченце. Жената била в напреднала бременност и в гората получила родилни болки. Баба ми била по-опитна и й помогнала да роди. Но теглото било голямо и младата жена оставила детето в гората. Тогава баба ми се изкачила на някакво високо място, откъдето се виждал пътя, по който се движели турски войски, успяла да се промъкне и оставила Тодор на шосето с благословията, “макар и в турско, но жив да остане”.

От този момент вече не го е видяла и докато е била жива нищо не е чула за него, освен предсказанията на врачките, че Тодор е жив и в чужда страна.

По-късно, когато турците изловили скитащите се из горите българи, заедно с тях, натоварили и нея с двете деца на руски кораб и ги откарали във Варна. От Варна били изселени в Гюмурджинско, с. Собашко, а през 1918 година били принудени отново да се върнат в България. Тук, сега те се заселили и основали днешното село Сарафово, Бургаско.”

Разказва Никола Костов по спомени на тъста си (бащата на съпругата му) Стоян Маняров от с. Дерекьой, Лозенградско:

“Бащата на Стоян Маняров се е казвал Илия Маняров, а майка му Катерина. Илия Маняров бил заможен човек. Живеел в центъра на с. Дерекьой. Притежавал дюкян и кафене. Имал 6 деца, от които две момчета и четири момичета. От тях Никола и Ирина били близначета.

Прогонването им, както и на останалите жители от селото през 1913 година станало внезапно. Успели да натоварят на волската кола само най-необходимото. Тогава най-голямото му дете било на 10-12 години, а най-малкото на 2 години.

Когато бягали, на 3-4 км от селото, в гората били посрещнати от турски аскер (войници), които свалили жена му Катерина от колата, а тя била хубава, вързали го него и пред очите му и пред писъка на децата я изнасилват зверски, като се изреждат един след друг, докато тя разкъсана припаднала. Тогава вземат воловете от колата и изчезват. С неимоверни усилия и състрадание на съселяните си, унижен Илия Маняров разпръснал децата по колите на съселяните си и се добрал през нощта в с. Гьоктепе (Звездец).

Физически и душевно покрусена и посрамена пред децата, семейството и съселяните си, баба Катерина, (тогава била на около 30 години) изпаднала в психическа травма слага край на живота си, като се обесила. Така децата останали сирачета, разпръснати немили-недраги по чужди домове. Няколко дни след трагедията на майката, умира от уплаха и простуда и момиченцето-близначе – Ирина.

Впоследствие, когато братчето й – близначе Никола пораснал и се заселил във Варна, при изграждането на собствения му дом поръчва и извайват скулптура с образ на малко момиченце, която да олицетворява сестричката му, станала жертва на геноцида, извършен над българското население от турците през 1913 година. И днес, който мине оттам, може да я види на улица “Иван Драсов” № 11.

Тъстът ми Стоян Маняров ... тогава на 8 годишна възраст, заедно с баща си от Гьоктепе се преселват в село Стоилово, а от Стоилово в Малко Търново, където се установяват на постоянно местожителство. Тук пораснал вече, той се оженил и създал семейство, чиято дъщеря е моята съпруга.

През лятото на 1970 година Никола Костов, заедно със съпругата си, на път за Турция посетили родното село на баща й и по многобройните разкази и спомени, намерили бащината й къща. Тук, те били посрещнати гостоприемно и поканени в къщи, а на изпращане, виждайки сълзите на очите на съпругата му, която държала в ръката си найлонова торбичка, домакинята – туркиня се досетила, като казала “и ние имаме такъв адет”, изкопала пръст в двора, напълнила торбичката й и я подала, за да я сложи на гроба на баща си и дядо си.

Накрая Никола Костов като финал на разговора завърши с думите: “Посетихме и кафенето на дядото на съпругата ми (Илия Маняров), което е запазено и сега се ползва за кафене. Влязохме, пихме кафе и отново изживяхме спомените, разказани от бащата на жена ми”...

И на всичко това някои хора “българи” и то “историци” му казват “османско присъствие” и искат да заличат българската история.

Не! Ние, тракийците, които най-добре знаем за теглото на българите в Тракия, няма да позволим кощунство (гавра) с българската история, с историческата и родова памет на нашите предци.

Длъжни сме да помним и да не забравяме, че в резултат на чужди интереси и домогване на Балканите, на неясна и последователна политика след освобождението ни, за 60 години седем пъти са променяни границите на България. Седем пъти България е рязана и прекроявана.

Днес ние, тракийците сериозно се тревожим да не се повторят събитията от 1913 година, когато Източна Тракия е реокупирана от турската армия, а нашите бащи и майки, дядовци и баби са изгонени от роден дом и бащин имот голи и боси.

д-р Стамат Апостолов

(ИЗ ПЪТЕПИСА: “ПО РОДНИТЕ МЕСТА НА НАШИТЕ ПРЕДЦИ”)

Тракийско дружество “Антим Първи”