Re: Кризи на растежа II / Контакти / Споделено

Мина три.
А в банята влязох около единадесет.
Четири часа ризувах фигурки по плочките и мислих.
И понеже един интересен варненец казва че осъзнаването на прост факт води до преосмисляне, то аз наблегнах на преосмислянето.
На преповтарянето на нещата, а не на изживяването им. На поредната защитна реакция. Или комплекс с наднормено тегло. (Моля от Младост да ме извиняват)
И видях че ценностната ми система вече се върти около мен, т.е. не е нужно да я преориентирам.
Че не "Обичай се повече" беше подходящо пожелание за рожден ден.
А "Спри да играеш". Или "Опитай се поне веднъж да уважаваш някого. Ако не можеш да обичаш."
И че не е нужно да друсам за да не ми пука за другите - вече не ми пука за тях.
Даже за тия, които ме обичат.
И че инстинкта ми за самосъхранение работи - пази ме перфектно от самия себе си, от емоциите ми, от вината и от поемането на отговорност.
И понеже не мога да възпроизведа отново натрошените спирали на мислите си, оставям генералния извод:
Такъв съм си. Защитни реакции, повдигане на рамене, многозначително покашляне и премълчаване. Даже да простите истини.
Образите, с които се сравнявах са си там, комплексите, страховете.
И ако приятен разговор може да завърши с усмивка, прегръдка, избягната целувка и думите "Ти не си смотан, просто леко объркан", то приносителя на думите може да липсва. Много.
И не съжалявам за нейните емоции, или че я е заболяло. Не, не съжалявам.
Плаках за моите. За себе си плаках, пак под душа, когато я срещнах. Знаех за повечето от проблемите си. Знаех за виенското колело, за тъмния облак. И не исках да страдам отново. Но печалния образ е най-чаровен. И за това избрах да страдам. От най-ранна детска възраст. Успях да преборя себе си толкова време. Успях да преборя и две хапчета екстази. НЕ ме ощастливиха, исках, но не можах да се преборя с повсеместната си защитна реакция. Пред осъзнаването на битието. Или още по-елементарно: на себе си.
И не, Евдокия, даже и да ми беше дала хапчето за щастие, нямаше да го взема.
И не, социопатия не се лекува.
И да, стоте години самота тепърва започват.
Само дето моите ще са си истински.
И да, искам да страдам, да се тръшкам, да разплитам чорапа си и да раздирам ръкава на ризата. Без публика. Или поне от следващия път без публика.
Надявам се че някой ден ще се науча да го праявя. Да страдам де.
И че след това ще мога да обичам.
И че ще премина през мрака в себе си. И ще оживея.
Сега зениците ми са големи...като на страха.
Защото мракът тепърва предстои.
Дерзание.
И защитни реакции.
И лутане.
И да, мисля само за себе си.
Защото вселената ми наистина е пъстра като детско топче.
Искаш ли да я видиш?
Вече знам че не.
Сбогом.
Ще ми липсваш.
По оня, моя си начин.
Защото това, което осъзнах, е че имам нужда от внимание.
Отчаяна нужда.
Ти беше внимателна.
Даже прекалено.
------------
Да си го начукам!
------------