Re: искам / Контакти / Споделено

....да ти разкажа за разказвача на приказки :)
И такааааа:

Живееше един разказвач на приказки. Той беше облечен с дрехи съшити от безброй пъстри парчета, а на гърба си носеше една торба, цялата в шарени кръпки. В нея събираше хилядите весели усмивки, разноцветните думи и добри пожелания. Щом видеше някоя красива, малка дума, незабелязана като дребно камъче, пропусната като падащо есенно листо, пренебрегвана като стар спомен или съвсем забравена като слънцето в нощта, той я пъхваше в торбата, в едно от безбройните джобчета. И когато забележеше тъжно лице и плачещи очи, изваждаше красивата дума и с някакво вълшебство я превръщаше в чудна приказка. Сълзите изчезваха от лицата. Тъгата се разпиляваше и в душите разцъфваха благи усмивки. Неволите се разтапяха и се превръщаха в извор жива вода. И смехът бълбукаше весел и безгрижен. Имаше приказки за радост, имаше приказки за поука.
Разказвачът на приказки се разхождаше по белия свят и видя едно малко момиченце, което играеше с кофичка и лопатка в пясъка. Една малка принцеса, която чакаше да разцъфнат дърветата и да се разпукат цветовете, която яздеше ветровете и правеше своите светове красиви и блестящи и пясъчни кули от златни песъчинки.
- Разкажи ми една приказка - каза малката принцеса, - една голяма приказка и една малка. Най-голямата приказка на земята и най-малката приказка на земята.
Звезден прах падна в очите на разказвача на приказки и той започна:
Имаше едно време един разказвач на приказки. Той носеше на гърба си една торба, цялата в шарени кръпки, весели кръпки, а дрехите му бяха съшити от безброй пъстри парчета. В ръката си държеше нещо като сакче за пеперуди, с него ловеше прекрасните приказки и ги поставяше в различните джобчета на разноцветната торба. Когато звезден прах паднеше в очите му и той тръгнеше из безкрайните приказни светове, весело си тананикаше:
- Пеперуда върху цвят, това е усмивката...
Весели слънчеви зайчета се гонят...
Усмивките са слънце, къпещо се в ручея...
Като цветни балончета, като сапунени мехури около него бълбукаха приказките и беззвучно се разпукваха.
От където и да минеше, горските зверове - сърни, зайци, мечки, лъвове - се струпваха около него. Той ги милваше и им разказваше приказки. Те стояха и го гледаха омаяни, защото разбираха неговия език. Слушаха гласът му и се радваха на добротата, която извира, която струи от него. Около него имаше много, много деца, с които той играеше, а хората спираха да чуят благите вълшебни думи, да се порадват на красотата на разказа и да се почувстват по-добри.
Един ден той се разхождаше из белия свят, когато видя едно малко момиченце, една малка принцеса. В очите й танцуваха приказните светове, а тя строеше слънчеви светове и градове от златен пясък и мечти.
- Разкажи ми една приказка - каза малката принцеса, - една вълшебна приказка. Най-малката и най-голямата приказка на земята...
Звезден прах падна в очите на разказвача. Той отвори торбата и... О, ужас! - някаква мишка бе изгризала дупка и от вълшебната торба бяха избягали всички приказки. Бяха изтекли вълшебствата. Красивите думи, изящни като полет на птица, се бяха изгубили. Бяха изчезнали звездните сънища, нежни като блестяща паяжина, уловила утринна роса.
Двамата тръгнаха да търсят изгубените думи, които се бяха поръсили навсякъде по стъпките на разказвача, сякаш за да очертаят пътя му.
Злата магьосница Кхала Кала Хала Кали отдавна дебнеше сгоден момент. Тя бе пратила мишката да изгризе торбата с вълшебни приказки. А после изпрати и забравата, за да потънат в забрава добрите думи, нежните думи. Тя искаше да вижда тъжни лица и да няма думи, които да зарадват хората. Да няма весели усмивки и слънчеви песни. Защо бе такова нейното желание ще ви разкажа в друга приказка.
Разказвачът на приказки спря. Той не можеше да си поеме дъх, защото нищо не му бе останало. Ама съвсем нищо. Той не помнеше нито една приказка. Не можеше да каже нито една добра дума. Сякаш той не беше той. За първи път една сълза се отрони от окото му. Една сълза, която отразяваше целия свят. Момиченцето задържа сълзата и тя започна да се превръща в приказка, в една вълшебна приказка. С един червен и с един бял конец като мартеница то закърпи дупката в приказната торба и пусна в нея първата приказка, която блестеше като диамант, дори не като диамант, а като капчица животворна вода, която е по-ценна от всякакъв диамант.
Те пак тръгнаха да търсят загубените думи. Всяка птица носеше на крилете си по една прекрасна приказка. Кучетата, лъвовете и сърните ги догонваха и им разказваха за някое вълшебно чудо. Жабите говореха хорово своите невероятни истории. Дърветата нежно шумоляха, а изворите бълбукаха и всеки и всичко разказваше нова и нова приказка. В далечината се чуваше звънтенето на сребърните лъчи на звездите като капчици в тиха нощ. В косите на момиченцето блестяха изгряващите слънчеви лъчи.
- Това е най-малката приказка - възкликна малката принцеса. - Малка като сълза. Това е най-голямата приказка - голяма като целия свят.
- Това е най-кратката приказка. Трае колкото една въздишка. Въздишка за изгубените приказки. Това е най-дългата приказка, която съм чула - възхити се тя. - Слънцето и Нощта, дърветата и изворите, ще ми я разказват цял живот.
Малката принцеса се усмихна и усмивката й бе цял свят. Безкрайна вселена.
Живееше един разказвач на приказки. Той беше облечен с дрехи съшити от безброй пъстри парчета, а на гърба си носеше една торба, цялата в шарени кръпки. В нея той събираше хилядите весели усмивки, разноцветните думи и добри пожелания. Щом видеше някоя красива малка дума, незабелязана като дребно камъче, пропусната като падащо есенно листо, пренебрегвана като стар спомен или съвсем забравена като слънцето в нощта, той я пъхваше в торбата, в едно от безбройните джобчета. И когато забележеше тъжно лице и плачещи очи, изваждаше красивата дума и с някакво вълшебство я превръщаше в чудна приказка. Сълзите изчезваха от лицата. Тъгата се разпиляваше и в душите разцъфваха благи усмивки. Неволите се разтапяха и се превръщаха в извор жива вода. И смехът бълбукаше весел и безгрижен. Имаше приказки за радост, имаше приказки за поука.