|
Вървях по улицата, когато ме удари. Потоп, порой, водопад от думи, които трябва да бъдат казани, а няма на кого. Стоят зад черепната стена и ме наблюдават, все едно не са част от мен. Те всъщност не са част от нищо. Стоят като зверове, които чакат да се обърна, за да ме заръфат.
Вървях по улицата, когато всичко се стовари. Може би се стоварих аз.
ти
Ти дойде и обърка всичко, удари ми един шамар и изчезна. Носех те в себе си зад мислите си, като фон, на който се губя в маскировъчни дрехи. Глас рано сутрин, който повтаря името ми, докато го чуя, нищо, че разстоянието е стотици километри. Носих те като бронежилетка, като найлон, обвиващ всичко - и най-вече страховете ми, че съм недовършена.
Още те влача прикачен за мен, като метастази по цялото ми тяло, а нощем и в съня ми. Все по-рядко, чакам да избледнееш и изчезнеш. Никога не съм обичала теб, защото не те познавах, а ти не обичаше мен, защото не ме познаваше. Бяхме влюбени в отражението в огледалото си, аз още съм влюбена в него, защото иззад очите си виждам теб, как гледаш в едно друго огледало и мислиш за... кой ли знае, за какво мислят тигрите, когато са будни?
Когато затворя очи, чувам сърцето ни. Принципно. Сега чувам думите, но не мога да ги запиша.
Ти се връщаш непрекъснато. Не се връщай. Мога да затворя вратата под носа ти, но портата на мислите си как да захлопна, кажи ми, омразо такава. Кажи ми, как съумяваш да ядеш и да спиш и кой знае какво още да правиш, когато те мразя така. Как не ти присяда хлябът? Аз ям и повръщам, знаеш как е. Гади ми се от всичко. От теб. От мен. От София. От светлината. От мрака. От дюнери. От пици. От ябълки. От книги. От филми. Как успяваш да заспиш, когато те дебна? Зад мислите ти, пак съм там, където си ти, пъпната връв е останала непрерязана, за да роди изрод. Изродът НИЕ.
Четох, че със силата на волята можеш да спреш импулса, който движи сърдечния мускул. Сега упражнявам да лежа в мрака, тренирам спирането. Не действа. Пак се провалям, но това е диагноза, когато е повторено милиард пъти.
град в шепите
Град без звезди. Каза, че те е срам да ги гледаш вече. Мен също. Аз не гледам не само това. Не гледам нищо. Не гледам амфетизирани момчета и малолетни проститутки, не гледам просяци и душевни инвалиди, нищо не виждам, всъщност ме няма съвсем. Кажи ми, кога свършва любовта, дали когато не я е имало по принцип? Или когато спреш да споделяш това, което си споделял преди? Или напротив - тогава възниква любовта, защото не искаш да тревожиш другия с нищо? Мой проблем. Ти си мой проблем. Повръщането е мой проблем. Безсънието е мой проблем. Спиралите са мой проблем.
френдове
Имам една френдка, според нея съм пишело като наркоман. Тя усещаше света само когато беше накозена или когато прави секс с непознат.
Имам една френдка, която стои с гаджето си (друга тя) само защото не иска да работи, а гаджето й я храни. Даже ми обясни, колко я обича.
Имам една френдка, която е под обсадата на първата си реална любов, нищо, че е на 22. Той пък е женен, разбира се, а тя е с наднормено тегло и е комплексирана. Той играе по всички правила на донжуановската си игра, а тя се опитва да решава морални дилеми - дали да й е първият или да не й е първият. Едно време тази дилема я реших за седмица. Тя решава половин година. Дано реши някога, все пак. Следя събитията като сапунка.
Имам и една френдка, която е съвършена. Струва ми се ужасно.
Тези хора не съм ги виждало от година, без да съжалявам. Тях всъщност ги няма.
И теб те няма, но тази вечер пак ще намацам дланта си с оръжейно смазочно масло и за миг ще си тук в обонянието ми.
Светът е абсолютно празен. Изпразнен от съдържанието ми. Сега. Когато идва тъгата, а аз пак съм на колене пред нея, за да може да издевателства по-лесно.
Но... знаеш ли какво? Не ми дреме.
Безразлично ми е утрото. И утрето. И по-утрето.
Тогава пак няма да ме има. Теб също. Нищо, светът свърши. Отрязах си езика, за да не викам, изпочупих си пръстите, за да не пиша, вързах с панделка аортата, за да не тупти проклетия барабан, ослепих се, за да не виждам, оглуших се, за да не чувам, стопих се, за да ме няма.
Само думите останаха, злоради хиени, и пак нищо не казват.
Сега ще вървя по улиците, след като ме е ударило. То не пита. Крехкото равновесие...
|
Жените имат нужда понякога да напишат това което не могат да кажат. Разбиране pls
